Д ръжте семейството си близо, защото враговете са още по-близо - предупреждава поглъщащият роман „Всички страхове“ (издание на „Сиела“) от автора на бестселъри Алекс Финли.
След бурно студентско парти Мат Пайн се прибира в общежитието си в Ню Йорк, където го очакват ужасяващи новини. Почти всичките му близки – майка му, баща му, брат му и сестра му – са открити мъртви при изтичане на газ по време на ваканцията им в Мексико. Местната полиция твърди, че става дума за нещастен инцидент, но от ФБР не изглеждат убедени в това. Трагедията достига заглавията на всички вестници, а и това не е първият път, в който семейство Пайн попада под светлината на прожекторите. По-големият брат на Мат – Дани – в момента излежава присъда за убийството на приятелката си, а престъплението става обект на хитов документален сериал на Netflix, който твърди, че Дани е невинен. И докато целият свят смята, че брат му трябва да бъде пуснат на свобода, Мат пази мрачна тайна, която го кара да вярва, че Дани наистина е убиецът. Останал съвсем сам, Мат ще трябва да се върне в родния си град и да открие истината както за смъртта на семейството си, така и за миналото на брат си. А за да разплете обърканото кълбо, в което се е превърнал живота му, той ще трябва да се изправи срещу всичките си страхове, поставяйки себе си в смъртна опасност. „Пригответе се за серия от шеметни обрати!“, пише критичката Карин Слотър. „Най-добрият трилър, който съм чела през тази година!“, допълва Дженифър Хилиър.
Откриха телата във вторник. Два дни след като семейството изпусна обратния полет. Шест дни след като престанаха да отговарят на есемеси и да се появяват в социалните медии. Последният им пост беше селфи, с което съобщаваха, че са пристигнали в Мексико: бащата и майката със смешни физиономии, с щръкнали като патешка човка устни, дъщеря им, тийнейджърка, поруменяла неловко, и най-малкият им син – с пластмасови слънчеви очила и нащърбена усмивка.
Наетата от тях къща не беше на брега. Намираше се встрани от отъпкания път и беше малка постройка в края на пътека, която се виеше през крайпътна гъста гора в Тулум. Вонята блъсна местното ченге още щом управителят на имота отвори входната врата. Чистачката, наета да оправи след заминаването на гостите, седеше на циментовата площадка пред къщата, пръстите ѝ премятаха зърната на броеница, а лицето й беше мокро от сълзи.
В къщата беше непоносимо горещо.
И жужаха рояци мухи.
Въпреки вонята на разлагаща се плът обаче кръв нямаше. Никакви очевидни признаци за престъпление. Затова ченгето прецени, че трябва незабавно да се омита.
След няма и час мъже със защитни гащеризони вече обикаляха имота и бдително следяха екранчетата на уредите, които държаха в ръце. Намериха майката просната на дивана, с обърната върху гърдите книга с меки корици. В спалнята дъщерята лежеше върху оправеното легло, стиснала мобилния си телефон в ръка. Момчето лежеше спокойно под завивката, гушнало плюшеното си мече.
Криминалистите огледаха готварската печка и бойлера.
След това мрачно излязоха във вътрешния двор, за да проверят външната тръба за газта. И тогава попаднаха на кървавата следа. И намериха бащата, по-точно каквото бе останало от него.
***
– Тежка нощ? Все едно си спал на открито като нас...
Мат оглеждаше шахматната дъска, без да обръща внимание на дрипавия чернокож мъж, който седеше срещу него на разнебитената маса в Уошингтън Скуеър парк.
– Не ти ли е студено? Къде ти е палтото?
– Тихо, Реджи – предупреди Мат и махна с ръка в отговор на нежеланите въпроси. – Опитвам да се съсредоточа. – И продължи да обмисля хода си. Тази сутрин в парка духаше студен вятър и Мат разтри ръце, за да ги стопли. Беше мразовито за април.
Реджи издаде весел гърлен звук.
– И цял ден да мислиш, все тая.
За две години Мат не беше спечелил нито една партия срещу бездомния Боби Фишер от Ист Вилидж. Понякога Мат се чудеше каква ли е причината този високоинтелигентен човек да се озове на улицата, но така и не го попита. Премести офицера си и взе пешката на g8. Реджи поклати глава, сякаш бе разочарован от Мат, и без да откъсва очи от дъската, попита:
– От купон ли идваш?
– Да, в „Годард“ – кимна Мат към „Годард хол“, висока сграда с бледокафява тухлена фасада оттатък парка.
– В „Годард“ ли? Навърташ се около първокурсничките, значи – подметна Реджи с дрезгав смях. Знаеше повече за Нюйоркския университет от повечето завършили. Може би навремето беше учил в университета – сигурно там беше разковничето.
Странно, понеже хората обикновено се доверяваха на Мат, разказваха му за живота си, споделяха с него тайните и проблемите си. Вероятно просто защото лицето му предразполагаше. Или защото предпочиташе да слуша и да наблюдава, а не да говори. А Реджи беше страшно лапацало! Въпреки неспирното си дърдорене обаче той не издаваше нищо за живота си отпреди парка. Мат търсеше издайнически признаци за действителната история. Реджи имаше зелен сак, на вид войнишки – дали пък не е бил военен? Ръцете и ноктите му винаги бяха безупречно чисти – дали пък не е бил медик? Уличният му жаргон понякога изглеждаше автентичен, а друг път – изкуствен. Може би криеше истинската си самоличност, бягаше от нещо или беше престъпник. Или просто беше човек, който преживяваше труден период, обичаше да играе шах и не намираше за нужно да оправдава житейския си избор пред някакво досадно колежанче.
– Човече! Цяла нощ си купонясвал със студентките – изкиска се Реджи отново. – Как е онази красива червенокоска?
Основателен въпрос, но красивата червенокоска беше скъсала с Мат предишния ден. На това се дължаха твърде многото питиета в „Бар 13“. И афтърпартито в „Годард“, и лудориите на горния етаж с Дина (или пък беше Дейна?). И появата му в седем сутринта в парка с помътена глава и без никакъв шанс да се върне в общежитието – картата му, ключът за стаята и телефонът бяха в джоба на якето, а то беше изчезнало.
Реджи премести топа си на g8 и доволната му усмивка оголи пожълтелите зъби.
– Започвам да се чудя как изобщо са те приели в това хубаво учебно заведение. – Реджи огледа административната сграда и пурпурното знаме на Нюйоркския университет, което плющеше на вятъра.
– Сега вече говориш като баща ми – каза Мат. И премести своя топ на е1. Вдигна очи към Реджи. – Шах.
Реджи премести царя си на d8, но беше твърде късно.
Царица на g3. Матът беше неизбежен.
– Мамич... – изруга Реджи и се провикна към играч на една от другите маси. – Ей, Илайджа, ела да видиш. Афлек взе, че ме победи. – Реджи винаги наричаше Мат „Афлек“ – презрителното му название на всички бели момчета. – Тихите води са най-дълбоки – обобщи Реджи с тон на проповедник, който цитираше от непознат за Мат текст. – Докато другите дрънкат, той наблюдава. И когато те най-накрая млъкнат, нашият атакува. Реджи пусна смачкана банкнота върху масата.
– Няма да ти взема парите. – Мат се изправи и си разкърши гърба.
– Ще ги вземеш и още как – заяви Реджи и перна банкнотата към Мат. – Ти следваш кино, ще ти трябва. – И отново се изкиска.
Мат неохотно прибра парите. Погледна нагоре към тъмните облаци, които пълзяха към града. Обичаше мириса на дъжд.
– Поне ми позволи да те черпя закуска в столовата. Останали са ми няколко купона в дебитната карта.
– Неее – отговори Реджи. – Предния път хич не бяха доволни... Реджи имаше право. Лимузиновият либерализъм си имаше граници, както беше научил Мат от времето, което бе прекарал сред привилегированото студентство на Нюйоркския университет.
В очите на повечето си състуденти той беше странна птица – аполитичен младеж от Средния запад.
– Майната им! – изруга Мат и махна на Реджи да го последва, но в този момент чу познат глас зад гърба си.
– Ето къде си бил. Навсякъде те търсихме. Мат се обърна и видя надзорника си от общежитието. Защо ще го търси? Филип обикновено се появяваше само когато музиката е прекалено силна или в коридора мирише на трева.
– В общежитието дойдоха федерални агенти – съобщи му Филип с тревожен глас. – Искат да говорят с теб.
– Агенти ли?
– Да, ФБР цъфна в шест сутринта. Казаха, че не си вдигаш телефона.
– Какво искат? – попита Мат. Сигурно беше свързано с по-големия му брат. След онзи проклет документален филм всичко се въртеше около Дани.
– Не знам. Но ако правиш нещо нередно извън общежитието, аз не...
– Спокойно, човече, нищо нередно... – Мат замълча и пое дълбоко дъх. – Благодаря, че ми съобщи. Отивам да проверя какво искат. Филип отрони вбесена въздишка и си тръгна.
– Закъсал ли си? – попита Реджи.
– Най-добре да ида да проверя. Да оставим закуската за друг път?
Реджи кимна.
– Внимавай, Афлек. Нищо хубаво не можеш да очакваш, ако федерални агенти тропат на вратата ти в шест сутринта.
