Н а 14 ноември 1944 г. българската войска, вече част от Антихитлеристката коалиция, за втори път от началото на Втората световна война освобождава стародавния български град Скопие и войниците са посрещнати с цветя и сълзи в очите от населението. Първият път посрещането е в деня на Воскресение 1941 г.
Днешните властници в имитиращия продукт, сръбско производство, който понастоящем се нарича Северна Македония, продължават традицията си да отричат българския принос в прогонването на хитлеристите от града и брутално изопачават фактите. Но те са красноречиви и се потвърждават не само от българските военни архиви. Достатъчно е да цитираме генерал Уолтър Оксли – ръководител на британската част на Съюзническата контролна комисия в България, изпратени до ръководството на британското военно министерство, както и до щаба на Обединените съюзнически сили в Средиземноморието: „...Скопие е овладяно след слаба (германска) съпротива срещу концентричните български атаки. Партизаните са изчаквали на околните хълмове, като са се спуснали, за да подкрепят навлизането на българите в града. Българите са задържали военнопленниците, но са предали плененото оръжие на Титовите партизани...“
Фактите
На 18 септември 1944 г. Българската армия се включва в Антихитлеристката коалиция и преминава в оперативно подчинение на командващия III Украински фронт маршал Фьодор Толбухин. Първа и Четвърта български армия са дислоцирани за провеждане на две операции в Македония – Брегалнишко-Струмишката и Страцинско-Кумановската.
След завземането на Куманово на 12 ноември Първа армия продължава офанзивата си към Скопие. Същия ден изтеглящите се на север от Гърция последни части на германската Група армии „Е“ са навлезли в града, в който е разположен и гарнизон на Вермахта. Българското командване пренасочва на 13 ноември и части на Четвърта армия от юг за овладяване на града. Същия ден сутринта германците започват да се изтеглят на север от Скопие. Към 18,30 ч. разузнавателният взвод от 5-и пехотен полк на 5-а дивизия пръв влиза в Скопие, а последвалите го части на 2-ра пехотна дивизия започват да прочистват отделни гнезда на съпротива в южната и източната му част. Малко преди полунощ е овладян и центърът на Скопие.
Титовските партизани наблюдават навлизането на българите от баирите над града, но не се включват в тяхна помощ. Едва след като е прогонен и последният германец, части на македонската 12-а партизанска бригада от югозапад и на 3-та бригада от юг, заедно с местните комунистически бойни групи, поставят под свой контрол югозападната част на града край река Вардар.
Парад
На 14 ноември е проведен парад с участието на македонски партизани и български войници. Междувременно е направен опит да се попречи на командващия ген. Владимир Стойчев да присъства на парада, като македонските партизани издигат барикада. С помощта на българско щурмово оръдие барикадата е разрушена и ген. Стойчев предвожда парада.
В късния следобед на българското командване е предаден ултиматум от командира на бригадата „Гоце Делчев“ Пецо Трайков, който е назначен за комендант на града за незабавно изтегляне. На другия ден българите започват да напускат Скопие, като част от тях подновяват офанзивата си на север към Косово, а други се оттеглят към старите предели на страната.
Свидетелства
Според Методи Кърпачев, който е в състава на партизаните, когато на 14 ноември пристигат в Скопие, вижда, че градът вече е зает от българските войски. Кърпачев е потресен от безчинствата, извършвани на югославските партизани в града, и решава да се присъедини към българските части.
След разрива между Тито и Сталин през 1948 година и друг партизанин, Пецо Трайков, се връща в България. През 1949 година той пише, че въпреки твърденията на Михаjло Апостолски, че той е освободил Скопие и не е позволил българските войски да влязат в града, за да правят парад, боевете за овладяване на Скопие са водени от българските войници, а партизаните само стоят отстрани и чакат да се изтеглят германците, за да нахлуят в опразнения град.
Фалшификация
Въпреки убедителните доказателства днешните скопски „историчари“ продължават да твърдят, че българите нямат никакъв принос в освобождаването на Скопие от войниците на Вермахта. Но от архивите изскачат и други факти за онези дни! Навсякъде югославските партизани имат указание да се отнасят към българите резервирано, като към бивши окупационни части. Което те демонстративно и нагло изпълняват. Не само това – след изтеглянето на българските части е разграбено българското военно имущество - камиони, леки автомобили, мотоциклети, радиостанции, разграбени са българските военни обози.
След разрива на Тито и Сталин през 1948 г. югославската пропагандна историография буквално фалшифицира фактите, като според тях българските войски на югославска територия са били поддържащи части при военните операции, ръководени от комунистическите партизани. Опровергават ги и запазените немски военни карти, изготвени от командването на Група армии E, както и от спомените на нейния началник-щаб, в които няма почти никаква индикация на действия на т.нар. Югославска народна освободителна армия, а е отразено придвижване само на българските дивизии.
Основен двигател на тези фалшификации е роденият в щипската махала Ново село Михаил Митев Апостолов, който през годините на два пъти променя името си и се отрича от българската си идентичност. Затова е прелюбопитно да припомним накратко биографията му.
Роден е на 8 ноември 1906 г. като Михаил Митев Апостолов, баща му е кърпач на дрехи и обувки. Между двете световни войни завършва сръбско военно училище и става генералщабен майор. По време на военните действия на Германия срещу Югославия през април 1941 г. Михаил Апостолов е действащ майор в щаба на Дравската дивизия на югославската армия. Пленен е от германците и отведен в пленнически лагер близо до Милано, Италия.
Молбата
На 23 юни 1941 г. бащата на Михаил, Мите Апостолов Матовски, пише молба до българския военен министър Теодоси Даскалов да ходатайства пред германците за освобождаването на сина му:
„МОЛБА
от Мите Апостолов Матовски, жител на гр. Щип, Ново село
"Господин Генерал,
Син ми Михаил Митев Апостолов, действащ майор в щаба на Дравската дивизия, в гр. Любляна, е пленен през настоящата война и отведен в пленническия лагер VECTRE.
Позволявам си да Ви помоля най-учтиво, Господин Генерал, да бъдете така добър и разпоредите да се направят съответните постъпки, щото моят син, който е българин, роден от български родители в гр. Щип, да бъде освободен от пленничество.
Господин Генерал,
позволявам си да добавя, че съм един от първите добри българи в Щип, работил съм за България и българщината, а в световната война като опълченец от Българската армия бях ранен на албанската граница и от това раняване останах инвалид.
След завръщането от войната намерих имота си унищожен и разграбен и останах като обикновен обущарски работник при голяма оскъдица да прехранвам многочленното си семейство.
Единствената утеха за мен и семейството ми беше моят син Михаил, който е постъпил на служба в сръбската армия не от любов към държавата им, а да намери там препитание и с надежда, че страната ни ще се върне един ден към майката родина и тогава ще може да служи на нашия любим Цар и Държава.
Очаквам молбата ми да бъде удовлетворена и оставам с отлично към Вас почитание." 23 юний 1941 г., гр. Щип.
Мите Апостолов (подпис)"
Молбата е удовлетворена и след освобождението си Михаил Апостолов, който тогава се подвизава под името Михайло Митич, постъпва като офицер в Българската армия. Изхождайки от миналото му на югославски офицер, му е предложено военно звание капитан и работа в строителни войски. Той отказва и през зимата на 1941-1942 година Апостолов започва да следва в Софийския университет, където влиза в контакт с нелегални комунисти. През пролетта на 1942 година прекъсва обучението си и се включва в югославското партизанско движение и заминава за Македония.
Румен Жерев
