Ц ар Фердинанд Сакскобургготски носи главната вина за избора на коалиция, към която да се включи България по време на Балканските и на Първата световна война. Но той не е единственият виновник за последвалия разгром, крушението на българските национални идеали за обединение на разкъсаните български земи.
Един от хората, носещи също голяма вина за претърпения от нашата войска крах в Междусъюзническата война, е ген. Радко Димитриев. Това е един от най-силно проруски настроените наши висши военни офицери в края на XIX и началото на ХХ век. Животът му е бурен и динамичен. Едва 17-годишен се включва в революционния комитет в Котел и дори е избран за негов секретар. След обявяването на Априлското въстание излиза с малка чета, с която трябва да се съедини с тази на Стоил войвода в Сливенския революционен окръг. Четата му обаче е разбита и младият войвода е принуден да се завърне безславно в Котел. Успява да участва в Руско-османската война, макар и да има известни проблеми. След като научават за обявяването на войната, с приятеля му Петко Кавалджиев веднага се отправят към еленското село Беброво, където е руското командване, но са арестувани от руските войници и прекарват няколко дни под арест в бившия турски конак в град Елена. След като е изяснено, че не са османски шпиони, те са освободени и Радко е назначен за преводач в щаба на Уляновския конен полк.
Русофил
След Освобождението е в първия випуск, завършил новото Висше офицерско училище в София. Има блестяща военна кариера, прекъсната само в периода 1896-98 г. когато заради участието в русофилския опит за сваляне на Батенберг му се налага да бяга през Цариград чак в Москва. През 1896 г. той е в групата офицери, основали революционен комитет в Букурещ, който организира офицерския бунт в Силистра. Заради което отново е принуден да се спасява в Русия. През 1898 г. Радко Димитриев се завръща в България и продължава кариерата си. Участва в Балканските войни, а по време на Първата световна е изпратен в Русия като български пълномощен министър. Там е убеден от руския външен министър Сергей Сазонов да лобира пред министър-председателя Васил Радославов, България да се включи във войната на страната на Русия и Сърбия срещу Австро-Унгария. По време на Първата световна война служи в руската армия. През септември 1918 г., след като властта в Русия е завзета от болшевиките, българският генерал и синът му са арестувани и убити от съветското ЧК като монархисти и врагове на младата болшевишка държава.
Военачалник
В какво се състои предателството на ген. Радко Димитриев към българската държава и към българския народ? През есента на 1912 г. по време на Първата Балканска война като главнокомандващ съединените Първа и Трета български армия, той се проявява като некадърен военачалник тактик. Изтощава силите на войниците с нареждането да атакуват турците в укрепената линия на подстъпите към Цариград. И дава заповед на артилерията ни да извършва рисков обстрел на предните бойни линии, където наред с вражеските има и български бойни части, успели да се вклинят в отбраната на врага. По този начин прави всичко възможно да изпълни разпореждането на Русия нашите войски да не успеят да влязат в Цариград. Пробивът на българските войски при Чаталджа означава влизането им в османската столица. Нещо, което обаче Русия категорично не желае. И не е изключено да е наредила на верния си офицер Радко да осуети настъплението на българските войски и проникването им в Цариград. Нещо, с което той успява се справи блестящо. Само дето не му е даден медал от руския император. И ако за настъплението при Чаталджа може да се приеме, че има известни условности и съмнение, то година по-късно нещата са доста по-категорични.
Интереси
През Междусъюзническата война Димитриев е помощник-главнокомандващ на нашата войска. И тук в него се сблъскват отново интересите на България и на Руската империя, които отново са противоположни. Трета българска армия под командването именно на ген. Радко Димитриев с небивал устрем налита и помита сърбите по пътя си и бързо стига пред стените на Пирот. Необходими са още малко усилия старият български град да бъде превзет и завладян от нашите войски. И в този момент ген. Димитриев издава заповед да се спре настъплението към града. Заповедта той издава самоволно, без да уведоми за нея нито българското правителство, нито царя. Министърът Теодор Теодоров разказва, че за въпросната заповед разбира от свой приятел, който му се обажда по телефона и го пита озадачен: „Каква е тая работа? Защо когато ние сме победителки, нашата войска има заповед да се връща назад ?”.
Въпросът е поставен на разглеждане в Министерския съвет и се оказва, че нито един от министрите не знае от какво е продиктувана въпросната заповед на ген. Димитриев. При генерала е изпратен Михаил Маджаров, който го пита защо е заповядал да бъде спрян устремът на българските войници. Генералът обяснява, че е направил това, тъй като имало голяма опасност „сърбите да влязат в София през Дупница и Радомир, преди Първа армия да завземе Ниш.” Според тогавашните, а и според днешните военни специалисти обаче такава опасност никога не е съществувала. Т.е. чрез лъжата за мнимата сръбска опасност Димитриев прикрива от министрите и от българския народ предателството си.
След като българските войници спират настъплението и се окопават в позициите си пред Пирот, това дава възможност на сърбите бързо да се прегрупират и с нови свежи сили да контраатакуват. Така благодарение предателството на един висш български офицер е пропиляна удалата си възможност за освобождаване на един важен български град. Тази стратегическа и тактическа „грешка” е причина след края на Междусъюзническата война Димитриев да бъде изпратен на дипломатическа служба в Русия при своите приятели. Там, където заслужено намира и смъртта си.
Съдба
Съдбата на България след края на Междусъюзическата война е печално известна на всички, интересуващи се от нова българска история. Всичко, което българският войник с цената на кръвта и живота си успява да спечели, е пропиляно с лека ръка благодарение на цар Фердинанд и една група от неговите съветници и висши офицери. България излиза от Междусъюзническата война като победена и разгромена от другите балкански държави. А идеята за национално обединение на Мизия, Тракия и Македония завинаги е проиграна комарджийски на международната и дипломатическата сцена. Погрешното управление на Кобурга продължава и с включването на България в грешната коалиция и в началото на Първата световна война и излизането й от нея отново като губеща. Така напускането на трона от страна на Фердинанд след края на войната всъщност е напълно безпредметно. Всичко пагубно, което е могъл да стори за страната ни, Кобургът вече го е сторил. И то се оказва непоправимо.
Иван Първанов
