- Г-н Стефанов, тази събота е празникът Въведение Богородично. Какво предание стои в основата му?

- Според преданието на този ден девойката Мария, бъдещата Богородица, била посветена да служи на Господ, както били обещали родителите ѝ, Анна и Йоаким. Тогава тя била само на 3 годинки. Дълго пътувала с майка си и баща си от родното си място до Йерусалимския храм. Когато пристигнали на входа, ги посрещнали свещениците с първосвещеника Захарий. Малката Мария сама изкачила петнадесетте големи стъпала до вратата на храма. Когато стигнала, Захарий неочаквано за всички я взел на ръце и я въвел в Светая Светих, най-святото място, на което никой нямало право да влиза освен самият той веднъж в годината. Захарий чувствал, че малкото момиче е достойно за това място. После Йоаким и Анна принесли жертва, сбогували се с дъщеря си и си тръгнали. От този ден за Мария храмът се превърнал в неин дом, в който тя се подготвяла за великата си цел. Този акт на посвещение на малката Мария се пренесъл и върху българския дом, който започнал да се приема за "малка църква". Българинът по традиция чества 21 ноември като Ден на християнското семейство и младеж. Тогава всички роднини се събират в дома на трапезата, която е отрупана с храна и лакомства за децата.

- Важен ли е християнският морал за семейството и децата в дигиталния XXI век?
 
- Традиционното българско християнско семейство, чиято святост почитаме, се състои само от един мъж и една жена, заедно с техните деца. Т.е. имаме Адам и Ева без други десетки полови идентичности. 


В миналото е имало ясно разделение, при което мъжът отговаря за управлението, а жената – за реда, уюта и духа на дома. Така българското семейство е оцелявало през вековете. На Въведение Богородично ние почитаме именно тази свещена обител, която е била основата на българския род, съчетавайки явната власт на мъжа с духовната сила и влияние на жената. Моралът е бил фундаментът. Той трябва да е важен за всеки човек и в съвремието, защото ни формира като общество, без значение дали е християнски или друг.

- Едновремешните българи са били сякаш по-близки до библейските ценности от днешните. 

- Когато чуя това твърдение, винаги си задавам въпроса за кое точно „едно време“ говорим. Ако погледнем само 40 години назад, ще видим едно общество, чиито ценности са били коренно различни от християнските. Но ако се върнем по-назад – във времето преди комунизма – тогава да, моралът, битът и светогледът на българина са били изцяло изградени върху основите на християнството и библейските закони.

Днес фразата „християнски ценности“ се развява навсякъде. Тя се афишира шумно и често се политизира, без изобщо да се осъзнава нейната дълбочина. Истината обаче е, че малцина са готови реално да живеят според тези правила. Да облечеш тениска с надпис „Православие“ и да влезеш в храма два пъти в годината – на Коледа и на Великден, след като си хапнал и пийнал порядъчно – не те прави християнин.

Темата за външната показност и истинската същност на вярата е особено актуална и покрай Коледните пости, които започнаха на 15 ноември. Аз самият, ще си призная, никога не съм постил. Днес постът може да се свежда дори до лишаване от социални мрежи, телевизия или музика, но в основата си той е смирение. Имам много интересен спомен от студентските ми години, когато следвах „Богословие“. И тогава не постех по ред причини, включително здравословни, но най-вече финансови. Кренвиршите в онова време бяха по-евтини от зеленчуците и варивата, затова бяха основната ми студентска храна. Друг е въпросът доколко в тях изобщо имаше нещо блажно.
По-заможните ми колеги обаче спазваха поста стриктно – като преминаваха на скъпи вегетариански заместители. Беше странен феномен да ги гледаш как охотно похапват вегетарианско сирене, кашкавал, салам, та дори и кюфтета. По този начин те превръщаха поста в обикновена диета и напълно го лишаваха от духовния му смисъл. Защото няма никакво значение дали ядеш кюфтета от месо или от соя, когато просто заместваш една храна с нейна имитация, ти не си се лишил от нищо, просто си сменил етикета.

Същото разминаване между форма и съдържание виждаме и при темата за християнското семейство. В основата му стои тайнството „Брак“, което по своята същност е неразривно. Самият Христос казва на апостолите си, че каквото свържат на земята, ще бъде свързано и на небето. А днешните свещеници, извършващи църковното тайнство „Венчание“, всъщност са наследниците на Христовите апостоли. В този контекст разводът днес изглежда като пълен абсурд. И тук отново опираме до въпроса за днешните „традиционни ценности“: много се говори за защита на семейството, но когато дойде моментът за търпение, компромис и носене на кръста в брака, библейските правила тихомълком отстъпват място на съвременния индивидуализъм.
В крайна сметка ценностната система не е лозунг, нито диета. Тя е ежедневен избор, който за съжаление днес често остава само на думи. Затова наблюдаваме бум на разводите и т.нар. съжителство на семейни начала. 

- Съобразява ли се трапезата с постите в различните части на България?

- Когато заговорим за постна трапеза, обикновено си представяме едни и същи традиционни ястия – боб, леща, зеле, туршии и варива, които присъстват на масата почти навсякъде в страната. Има обаче едно съществено и много любопитно изключение, което променя картината – населените места край морето.
Според църковния устав през дните на поста (с изключение на строгите дни сряда и петък) на вярващите е разрешено да консумират безгръбначни морски дарове. Така за хората по крайбрежието в постното меню съвсем канонично влизат мидите, рапаните и скаридите. В същото време истинската риба се позволява на трапезата генерално според традицията два пъти по време на Коледния пост – на Въведение Богородично (21 ноември) и на Никулден (6 декември). Този детайл прави крайморската постна кухня доста по-разнообразна и специфична в сравнение с тази във вътрешността на България.

- А защо празникът се нарича още Вълча Богородица?

- Най-вероятно защото празникът е свързан с Богородица и попада в така наречените вълчи дни. Преди настъпването на Рождественския пост в миналото нашият народ е почитал няколко дни като особени. Наричали са се Мартинци и Вълчи празници и в различните краища на България тяхната продължителност е била различна. Някъде са причислявали към тях и първите няколко дни от поста. През тези периоди са се правили множество обреди, магии и са се спазвали редица забрани, за да се предпази домът от вълците, а домашните птици от злия дух, наричан Мартиняк. 

- Това звучи като прототип на романовия образ на Мамника.

- Според поверието Мартинякът унищожавал кокошките. А кокошката и петелът са били на особена почит в българската традиция. За това свидетелства и обичаят на Петльовден да се принася в жертва петел, на Великден на кръстника да се носи кокошка, а същото животно се дава и на сватбата. Ако Мартинякът успявал да унищожи домашните птици, тези ритуали не са могли да се случат, съответно и самите празници. Затова на 14 ноември му се е принасяла жертва, черно петле, и са се правили заклинания, за да не се допусне злият дух. Вечерта с жертвената птица се заговявало преди Коледния пост.

- Табутата са част от шифъра на българина. Какви все още се спазват на някои места у нас?

- Ако попитаме днешния човек какви народни табута и суеверия все още се спазват у нас, той най-вероятно ще се сети за най-популярните битови забрани – да не се пере, да не се чисти или да не се работи на големи църковни празници, както и за най-разпространените поверия в ежедневието като това да не ти мине черна котка път или да си вържеш червен конец против уроки (което правят и много от нашите политици). Истината обаче е, че в традиционния български календар са съществували десетки особени дни с изключително строги забрани, свързани с предпазване от болести, природни стихии или зли сили.
Днес голяма част от тези особени дни са напълно забравени и не се почитат по никакъв начин. Знанието за тях е останало затворено единствено в етнографските книги, архивите и стари научни писания. Въпреки това на много места в страната отделните отломки от тези вярвания продължават да живеят в бита ни – като неписани правила и навици, които спазваме „за всеки случай“, макар отдавна да сме изгубили спомена за тяхното истинско значение.

- Вярва се например, че ако някой облече дреха, купена или изработена преди Въведение Богородично, няма да му върви много, а може и да бъде изяден от вълците.

- Според народните вярвания през тези няколко дни вълците започвали да се плодят и множат. Затова за втори път в годината Вълчите дни се отбелязват с редица забрани. Първото тяхно отбелязване е около Трифоновден, когато тези дни са три. Сега обаче те са три по три, плюс още един, най-последния, в чест на най-стария и опасен вълк, наречен Куцолан. Първият вълчи ден е 11 ноември, който се е наричал и Дзверинден. През тези дни се е забранявало изричането на думата вълк, забранено било да се шие, защото ушитата тогава дреха привличала вълците, забранявало се е да се реже с ножици. Нещо повече, всички ножици се завързвали с червен конец, за да не могат да се отварят. По този начин народът е правел магически обред, за да завърже устата на вълка.
Страхът от вълците е бил толкова голям, че е преминал в страхопочитание. Затова имаме и два пъти в годината Вълчи дни. Но сякаш нашият народ се опитвал да се обвърже на  митологично ниво с хищника. 

- Пътувате доста на етнографски експедиции и в чужбина, откривате ли аналогични вярвания и в други части на света? 

- Навсякъде по света имаме табуизиране на сакралните пространства. В светилището на Мае Нак в Банкок например е забранено човек да се моли за любов, защото именно любовта е онази, която превръща жената, на която е посветено това светилище, в кръвожаден демон. Но пък тя, от друга страна, много помага на хората, които играят лотария и хaзaрт, като им подсказва числата. В будистките храмове местата, на които се молят монасите, са леко повдигнати от останалата част на храма и там е забранено за обикновените хора да се качват. В  мюсюлманските храмове е ясно разделно пространството спрямо половете и тяхното смесване не е разрешено.

- Скоро се навършват 100 години, откакто Аладжа манастир получава статута „народна старина“. Как е започнало всичко и кои изследователи са помогнали, за да се популяризира най-известната днес скална обител по Българското Черноморие? 

- Истинското проучване и популяризиране е дело на братята Хермин и Карел Шкорпил, с подкрепата на Варненското археологическо дружество. В края на XIX и началото на XX век те проучват скалните ниши, изграждат първите пътеки и издават първия научен труд за обителта. Благодарение на тяхната работа през 1927 г. Аладжа манастир е обявен за народна старина.
По-късно, през 1968 г., получава статут на паметник на културата от национално значение. Засиленият туристически интерес налага изграждането на съвременна музейна сграда с постоянна експозиция, която отваря врати през 1976 г. Тогава за първи път е експонирано златото открито във Варненския некропол. Научните изследвания продължават и през 80-те години с проучванията на Димитър Димитров, Георги Атанасов, Димо Чешмеджиев и Васил Тенекеджиев, оформяйки днешния облик на комплекса.

- Как българи и чужденци възприемат в културен план скалния комплекс, на който сте уредник? 

- Аладжа манастир е особено място, защото съчетава в себе си едновременно историческа, културна и природна забележителност, но и живо сакрално пространство. Най-силното свидетелство за това са множеството бележки, оставени от посетителите между камъните и пукнатините в скалите – с написани молитви, надежди и съкровени желания. Още по-интересното е, че част от тези хора се връщат отново, намират си бележката с желанието и отдолу дописват: „Благодаря, изпълни се“ или „Благодаря, всичко мина успешно“.

И българите, и чужденците често остават силно впечатлени, когато видят как средновековната скална обител и гъстата гора наоколо действат почти магнетично. За чужденците това е неочаквана среща с изсечена в скалата духовност само на крачка от морския бряг, а за българите – място за тишина, презареждане и търсене на опора.
Разбира се, поддържането на такъв мащабен и сложен обект изисква постоянни грижи, допълнително финансиране и реална подкрепа, защото времената са трудни. В момента имаме нужда от ремонт на покривите на стълбата, която води посетителите до скалните ниши, за да остане маршрутът безопасен и защитен при всяко време. Всяка помощ и подкрепа в тази посока е добре дошла, защото съхраняването на Аладжа манастир е обща отговорност към миналото и към онези, които идват тук да оставят своето „благодаря“.

Това е той:

  • Горан Стефанов е роден през 1980 г. в Ямбол 
  • През 2009 г. завършва „Богословие“ във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий"  
  • Има магистратури „Културен туризъм“ и „Етнология“ от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, 2012 г. 
  • Прави докторска специализация в центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ 
  • В периода 2015-2019 г. е уредник на Исторически музей „Проф. Александър Фол“ в Малко Търново; участва в множество етнографски експедиции в района на Странджа 
  • От 2021 г. е главен уредник на Аладжа манастир, археологически обект на Регионален исторически музей-Варна