- Проф. Павлов, има ли все още неща, които са малко известни и които българите не знаят за обявяването на Независимостта на 22 септември 1908 г.?
- Като цяло събитията около случилото се на 22 септември 1908 г. са добре познати. Има налични много документи, спомени на съвременници и участници в събитията, които са интерпретирани в историческата наука. Въпреки това и днес още продължават да излизат отделни детайли, които дават възможност да се правят анализи за акта на Независимостта и за признаването му от Великите сили. Категорично обаче може и трябва да се каже, че това е една много голяма и много важна дипломатическа победа на България. Не трябва да се забравя, че към онзи момент България е приемана от останалия свят като една модерна и бързо развиваща се европейска държава. А столицата София е електрифицирана и с нови трамваи. Т.е. три десетилетия след Освобождението България вече си е извоювала реноме в европейската политика.
- Когато говорим за Независимостта, споменаваме често цар Фердинанд. Доколко той е бил действително лично мотивиран за провъзгласяване на българската държавна независимост и доколко е бил принуден от създалата се ситуация?
- Трудно е да се отговори еднозначно на този въпрос. Княз, а след това и цар Фердинанд действително е един от двигателите на обявяване на Независимостта на България. Опити в тази посока обаче са правени и преди това, при управлението на правителствата на Стефан Стамболов и Константин Стоилов. Обявяването на Независимостта не бива да се разглежда само като заслуга или вина на Фердинанд. Много важна тук е и ролята на правителството на Александър Малинов, чиито министри до един са хора с много добро образование, хора от елита на българското общество. Някои от тях като Стефан Паприков и Данаил Николаев са участници в освободителното движение на българския народ. След освобождението те имат блестяща военна кариера, а към момента, когато са включени в правителството на Малинов, те са генерали. А включването на двама висши военни е една ярка заявка и готовност за отстояване на Независимостта. Освен това от 8 министри 6 са свързани с Източна Румелия. И това не е случайно, тъй като след Младотурския преврат новите управляващи в южната ни съседка дават индикации за предприемане на решителни стъпки по отношение на Източна Румелия. България отвръща с обявяването на всеобща военна мобилизация. В правителството на Александър Малинов има и 3 министри от българските земи зад граница – 2 са от Бесарабия, а 1 от Македония. Което показва, че един от основните приоритети на това правителство е постигане на националната кауза и обединението на всички български земи.
- Ако отидем малко напред във времето, в годините на Балканските войни, имперските амбиции на Фердинанд ли са само причина за крушението на българските национални идеали? И ако е така, царят ли е виновник за последвалата национална катастрофа?
- Да се сатанизира личността на цар Фердинанд е погрешно, независимо от неговите грешки. Всъщност заслугите на монарха за развитието на модерна България са факт, а основният фактор за крушението на националните идеали е геополитиката. Уви, не по силата нито на царя, нито на правителствата в онези години да се справят със сложния възел от противоречия, още повече че България реално не разполага с подкрепата на нито една от Великите сили. Да не говорим за грабителските апетити на балканските ни съседи. За злополучния край на войните със сигурност има и български виновници, вкл. политици и военни, като особено драматично е отсъствието на държавници от ранга на Стамболов. Както виждаме и в днешния свят ролята на личността при държавните ръководители не е изобщо за пренебрегване.
- А може ли да се направи паралел между ситуациите, в които са поставени монарсите Александър Батенберг и Фердинанд при признаването на Съединението и Независимостта на България? В еднаква ситуация ли са поставени те или в двете ситуации има различия?
- Би могло, разбира се, но няма да е коректно. Ситуацията през 1908 г. е много по-различна от онази през1885-а. Нека не забравяме – една от основните причини за обявяването на Независимостта е именно Съединението, защото до онзи момент българският княз де юре е и генерал-губернатор на бившата автономна област. Тази двойственост крие рискове, за които днес сме забравили. През 1908 г. България е вече с изградена политическа система, преживява стопански и културен възход, изградила е силна армия. Всичко това в решаваща степен се дължи на управлението на Стефан Стамболов преди повече от десетилетие. Самият Стамболов играе активна роля в Съединението и в неговата защита. Трябва да се признае, че и княз Александър, и цар Фердинанд, независимо от съществените различия при двамата в личностен, характерологичен план, действат адекватно, като отговорни държавници.
- Независимостта е обявена в Търново. И днес много хора смятат, че това трябва да е столицата на българската държава. Вашето мнение по въпроса?
- Аз съм един от участниците в групата, инициатор на идеята Търново да бъде обявена за историческа и духовна столица на България. И това официално беше одобрено през 2019 г. от българското Народно събрание. Всъщност в продължение на 700 години в съзнанието на българите град Търново е бил възприет като столица на българската държава. Веднага след Освобождението през 1879 г. тук е свикано Учредителното събрание. Тук е приета и Търновската конституция. В Търново са взети и решенията за изграждането на храм-паметника „Св. Ал. Невски“ и Паметника на свободата на връх Свети Никола. София е избрана за столица и под въздействието на Русия. Но още тогава Драган Цанков казва: „Имаме две столици - правителствена София и историческа Търново“. Решението на княз Александър да стане княз на обединеното Княжество България с Източна Румелия също е взето в Търново. И съвсем закономерно отново тук княз Фердинанд обявява решението си да обяви Независимостта на България.
- В кои години датата 22 септември се е отбелязвала най-тържествено и имало ли е време, в което да не се чества?
- Отбелязването на Деня на независимостта като празник започва да се отбелязва още от следващата 1909 г. След това по време на войните той остава на заден план. Отменен е официално след 9 септември 1944 г. когато самата дума „независимост“ е навявала нагласи за водене на самостоятелна българска политика. Нещо, което в онези години разбираемо е било невъзможно. През 1998 г е възстановено честването на празника във Велико Търново. Днес 22 септември е част от официалния ни празничен календар, като има предложение той да бъде обувен и за национален празник на страната.
- А заслужаваме ли независимостта си в наши дни? Умее ли българинът да я отстоява днес?
- Българите определено заслужаваме своята независимост. Тя не е защитавана с оръжие и е дело и заслуга изцяло на уменията на българското правителство и дипломация. Но нашият народ е бил готов, ако се наложи, да я защитава. Още по времето на Стефан Стамболов се извършва цялостно превъоръжаване на Българската армия и тя се превръща в една силна и модерна армия от европейски тип.
- А имаме ли днес политици като Стефан Стамболов, Константин Стоилов, Александър Малинов, Андрей Ляпчев?
- Изброените от вас са вече второ поколение български политици, добре образовани. Днес обаче не виждам у нас фигури, които да се доближават до тях. На съвременните български политици им липсва политическа воля и визионерство. Властва дребнотемието, личните интереси, популизмът.
- Какво е вашето мнение като историк - опасен ли е национализмът в наши дни?
- Вижте, аз възразявам срещу използването на термините „национализъм“ и „национални интереси“. Онези, които се определят като националисти, слугуват на чужди интереси и олигарси и вземат за това пари от тях. Днес ние имаме нужда от национализъм. Но днес национализмът не е да мразиш някого, а да обичаш наистина своята страна и своя народ.
- И в онези години, и днес е имало и има „фили“ и „фоби“. Как може да бъдат премахнати те днес? И не трябва ли всички ние да бъдем на първо място българофили?
- Симеон Радев още в 1886 г., когато е извършен превратът от 9 август, казва, че у нас има националисти и русофили. Като първите са патриоти, а вторите са вземали пари от Русия.
- Проф. Павлов, смятате ли, че съществува опасност неолиберализмът и глобализацията днес да представляват заплаха за унищожаване и размиване на нациите? И че Съединените европейски щати могат да „убият“ националните държави?
- Категорично не съм съгласен. Както не губим своята идентичност в собствените си родни места, градове и държава, няма как да се обезличим и в обединена Европа. Примерът на дедите ни е достатъчно показателен за силата на българина дори и във времена, много по-трудни от нашето. А и „неолиберализмът“ като понятие не е ясно дефиниран.
- Защо българите не успяват да се сдобият със своя писмена национална доктрина за разлика от останалите балкански държави като Сърбия и Гърция например?
- В края на миналия и началото на настоящия век група учени, организирани от покойния акад. проф. Григор Велев, предложиха проект за национална доктрина с конкретни съпътстващи програми. Като председател на Държавната агенция за българите в чужбина по онова време бях ангажиран с тази идея, която беше добре приета, включително и от нашите общности зад граница. Уви, тогавашните политици, част от които са „в действие“ и днес, високомерно игнорираха този визионерски опит за осмисляне на днешното и бъдещото битие на нацията. Най-малкото можеше да има дебати по темата, но това така и не случи.
- Като професионален историк каква според вас трябва да е съвременната българска национална доктрина? И как може да бъде постигната тя успешно?
- Да се отговори накратко е невъзможно, а и тази материя не е само за историците. В крайна сметка необходима е трезва, аналитична оценка на настоящето и креативен поглед към бъдещето. Разбира се, трябва решително да скъсаме с наследения от десетилетия национален нихилизъм, с чуждопоклонството, с безотговорното отношение на съществена част от днешния политически и културен елит към собствения си народ и неговите жизнени интереси. Да направим всичко възможно за преодоляване на продължаващата демографска криза, включително да мотивираме хиляди сънародници да се завърнат обратно в България. Същевременно да помагаме на нашите българи зад граница, включително в Северна Македония, да водят достоен живот и пазят българското си съзнание. Разбира се, такава програма изисква добре обмислени и перспективни усилия за модернизация на образованието, националната сигурност и икономиката преди всичко. Не на последно място и за опазването на дивата природа, реките и българските гори в днешните тревожни дни на климатични промени и бедствия.
Това е той:
- Роден е на 12 юли 1958 г. в село Пейчиново, Русенско
- Завършва „История“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“
- От 1984 г. е преподавател във Великотърновския университет
- Автор и водещ на предавания в много медии
- През 1998-2002 г. е председател на Държавната агенция за българите в чужбина
- Почетен гражданин на Велико Търново
- Носител е на орден „Св. св. Кирил и Методий I степен
Иван Първанов
