Б ившият футболен вратар и участник в „Игри на волята“ Ивайло Василев гостува в „МачКаст“, където говори откровено за ранното си отпадане от предаването, отношенията с брат си Иван, тежкия живот на Блатото и футболната си кариера.
Той разказва още за подготовката за формата, популярността след участието си и уроците, които е взел от спорта и живота.
- Ивайло, как се чувстваш сега? Много съжаляваме, че толкова рано приключи в „Игри на волята“. Яд ли те е? Как оценяваш участието си?
- Няма как да не ме е яд за така стеклите се обстоятелства и за ситуацията, в която бях поставен, но никога не бих съжалявал за решението, което взех тогава. Просто така се случиха нещата. В моята глава нямаше друго решение и това беше единственото.
- Брат ти Иван обаче продължава голямата борба. Предполагам, че му стискаш палци. Ако трябва да говорим обективно за вас двамата – кой според теб е по-комплексният играч?
- Не мога да отговоря. Съвсем искрено. Ние доста се покриваме като качества, талант и умения – абсолютно във всичко. На каквото и да ни сложиш, дори да е пиене или ядене, всичко ни е сходно. Така че не мога да кажа.
- Преди да влезете в „Игри на волята“, минавал ли ви е през главата вариантът да се изправите един срещу друг, при това на по-напреднал етап от играта? Какво си казахте тогава?
- Преди да влезем, нямахме нито стратегия, нито конкретен план за действие. Искахме просто да играем чисто състезателно и да стигнем колкото може по-напред. Очаквахме два варианта – или всички да са срещу нас, или всички да са с нас. До някаква степен се получи първото, но го бяхме очаквали. Нямаше нещо, което да ни изненада. Тайно искахме и може би предполагахме, че ще се стигне до момент, в който да се изправим един срещу друг. За жалост не се стигна дотам. Смятам, че и ние щяхме да си направим кефа, а и на зрителите щеше да им е интересно. Но явно това не е бил моят път. Неговият продължава.
- Сега, когато гледаш какво се случва при Канарите след твоето отпадане, обсъждате ли го с брат ти? Казвате ли си: „Тук трябваше да направиш това“, „Това не беше правилно“?
- Първо, ние не гледаме епизодите заедно. Ако се съберем някъде с повече хора – да, но обикновено той си гледа вкъщи, аз си гледам у нас. Май е по-добре така. Не е имало момент, в който той на мен или аз на него да кажем: „Това защо го направи?“ или „Това не трябваше да го правиш.“ Относно развоя – след като Йордан дойде и ме изпрати на Блатото, до известна степен беше ясно какво ще се случва. Очакваше се той да играе с жените. По неговата логика при нас щеше да е четвърто колело, а при тях ситуацията е сходна. Но пак казвам – не съдя никого за решенията и начина му на игра. Това е игра.
- Нека да си поговорим за живота на Блатото. Толкова ли е гадно? Отстрани хората си мислят: „Седят си там, дават им нещо да хапнат…“
- Гадно е, няма как да не е. Спим на открито и на сериозен наклон. Когато легнеш в чувала, имаш чувството, че ще се свлечеш към Блатото. Бяхме сложили големи клони като стопери, за да не се пързаляме надолу – буквално краката ти стигат до водата. Яли сме джанки, черници – каквото намерим. Доколкото съм запознат, мястото се води резерват и нямахме право да ловим животни от самото Блато. Яли сме охлюви, джанки, черници.
- Може би не е толкова гладът, колкото това, че толкова дни не правите нищо?
- Абсолютно. С глада свикваш след два-три дни. Просто приемаш, че няма да ядеш. По-тежко е, че всяка седмица имаш една битка, за която дори не знаеш дали ще участваш. Ако не влезеш, те чакат още няколко дни на Блатото – ако междувременно не бъдеш изгонен. В началото си говорим за живота, всеки разказва някакви истории, но и това свършва. В един момент просто седиш и се молиш нещо да се случи. Каквото и да е. Това беше най-тежкото. А спортната форма е голям бич. Третия ден вече няма спортна форма – има воля и характер. Спортната форма си остава вкъщи.
- Колко килограма отслабна?
- Почти девет. Влязох около 84,5-85 килограма. В момента съм 80 и имам да връщам още четири-пет килограма, което ми е много трудно. Аз по принцип трудно качвам килограми.
- Да си поговорим малко за футбол. Ти все пак си футболист.
- Бивш.
- Никога не е късно.
- Далеч съм вече от тези среди, малко или много.
- Разкажи как започна. На колко години беше и през кои отбори мина?
- Започнахме с брат ми на осем-девет години. Дядо ми ни закара на Славия, на стадиона. Интересното при нас е, че от едната страна на семейството са слависти, а от другата – фенове на друг отбор. Така или иначе, ние започнахме в Славия. В началото бяхме полеви футболисти – двойка централни защитници. Топката можеше да мине, човек – не. Брат ми първи стана вратар, доколкото си спомням. При мен на една тренировка просто нямахме друг вратар. Попитаха кой ще пази, а аз и без това винаги съм искал да съм на вратата, когато сме ритали по полянките и в квартала. Казах: „Аз“. Застанах и така си останах вратар.
- А след Славия как продължи пътят ти?
- С брат ми играехме заедно в Славия до около 14-16-годишна възраст. Понеже бяхме на една и съща позиция, докато бяхме по-малки, треньорите ни редуваха. Имало е дори случаи единият да пази, а другият да играе напред, и на следващия мач да се сменим. Когато пораснахме, това вече нямаше как да продължи – трябва да трупаш опит и игрови минути. Тогава брат ми отиде в друг отбор, а аз останах в Славия до около 16 години. После отидох в Септември за един сезон и след това пак се върнах в Славия, където завърших юношеските си години. Брат ми също мина през други школи и след това отиде в Септември. Когато аз си тръгнах оттам, той на практика зае моето място – даже с една препоръка го пратих тогава. Не знам дали го знае, но сега ще разбере, ако гледа подкаста. После и двамата минахме през Добруджа, пак един след друг. Брат ми беше там първо. Аз имах и два мача за Славия, след което отидох в Локо (Горна Оряховица). После играх малко в Банско, след това в Добруджа и накрая в Спортист (Своге).
- Бъркаха ли ви много заради това, че сте близнаци?
- Естествено. Макар че не сме еднояйчни близнаци, колкото и да не им се вярва на хората. Ако не ни познаваш, е нормално да ни объркаш. Но ако прекараш пет-десет минути с нас, според мен вече няма как.
- Говорих по телефона с твоя треньор на вратарите Николай Радомиров. Праща ти много поздрави, каза много положителни неща за теб, но ми даде един въпрос: още ли ядеш толкова много?
- Хапваме си. Малко повече хляб, повече месо. Не сме по огромните порции, но си хапваме и не ни личи.
- Как тренираш сега и как поддържаш спортна форма? Кога започна да приемаш, че тялото е машината, с която ще бъдеш цял живот и трябва да се грижиш за нея?
- Абсолютно е така. Може би генетично с Иван имаме хубава физика още от момчета. Но ядем всичко - баници, дюнери, пици, вафли, каквото има и не ни личи. Всичко изразходвахме. Като пораснахме, вече искаш да изглеждаш по-добре и започваш да тренираш допълнително към футбола – фитнес и други неща. След като спряхме с футбола, започнахме по-функционални физически тренировки. Идеята вече не е толкова визията, а организмът ти да е здрав и да се чувстваш здрав. Гледаме да имаме достатъчно сън, сравнително качествена храна и тренировки. Не бих казал, че сме някакви супер стриктни, но се стараем. А и чисто като мъжко самочувствие не е малък стимул.
- Каза „бивш футболист“. Защо кариерата ти приключи сравнително рано?
- Случиха се поредица от неща. През 2024 г. сезонът беше свършил, бяхме в лятна почивка и чакахме да започне новият. С един приятел се качихме към Боянския водопад. Стъпих накриво и счупих една кост на ходилото. Никога няма да кажа и никога няма да се оправдавам с това, че съм си счупил крака и затова не съм станал Мануел Нойер или Буфон. Имам много ясна представа какъв футболист съм бил и какво не ми е достигало. Просто така се случи. Имаше усложнения и доста време не се знаеше точно какъв е проблемът. Сезонът започна, а особено за вратар е много трудно да влезеш късно в подготовката и тепърва да се бориш за място. В същото време тогавашната ми приятелка, с която вече сме разделени, беше заминала за Америка и главата ми беше и при нея. Малко по малко приех раздялата с футбола. Ако не се беше случило нещо принудително, вероятно щях да си ритам още.
- Липсва ли ти?
- Липсва ми. Напоследък даже поспрях да гледам и да следя толкова много, но няма как да не ми липсва. Петнайсет-шестнайсет години от живота си съм дал на това. Било ми е мечта и винаги ще остане такава, но съм приел нещата такива, каквито са. Явно на друго място ще имам по-голяма реализация.
- Как се стигна до решението след това да кандидатствате за „Игри на волята“?
- Винаги сме искали да участваме. От първия сезон следим предаването. Харесваме всякакви състезателни формати, защото всичко е с някакъв състезателен характер. Практикуваме всякакви спортове любителски и винаги ни е било интересно да гледаме и да си казваме: „Ако ние сме там, какво ще стане?“.
Автори: Екатерина Томова, Димитър Пенев
Екип на Телеграф
