- Господин Карамфилов, когато последно говорихме, споделихте за работата ви над музикален албум, който вече е факт. Доволен ли сте от финалния продукт и получи ли се така, както си представяхте?
- Това беше една неизмерима мечта, за която посветих последните две години от живота си. Да отидеш в студиото на Дейвид Боуи, за да го завършиш, е доста амбициозно. В един момент, когато разбрах, че това е възможно, реших да покажем на хората, че когато истински искаш нещо, няма невъзможни неща. Беше извънземно преживяване – да си в този храм на алтернативния рок, където са записвали също U2, Depeche Mode, Iggy Pop и много други. Много повече от доволен съм – мисля, че ще подарим нещо на слушателите, което не са чували скоро от български изпълнител.
- Как решихте да поверите режисурата за клипа на „Зов“ на Деян Донков, освен че също и участва в него?
- С Деян сме приятели от доста отдавна и тъй като това е едно от най-ключовите парчета в целия албум, обвързано с история и романа „Зов“, ми трябваше човек, който да хване тази идея и да я пресъздаде в мащаба както на звука, така и на замисъла. Гледах постановката „Последният час на Мерилин Монро“ около месец преди това, като много ме впечатли режисьорската работа на Донков, както и актьорската игра на Анна Кошко – изключителен тандем са. Реално поканата ми беше и към двамата за главните роли, а за режисурата изобщо не съм се и съмнявал – просто посетих гримьорната и му пуснах парчето, като на втората ни среща той ми показа приблизителен сториборд и вече бях убеден, че той е човекът, който трябва да режисира видеото. Клипът е с кауза срещу депресията и самоубийствата – ако можем да накараме поне един човек да се замисли. Всяка година над 720 хил. човека си отиват вследствие на самоубийство. България е в едно от челните места, а в същото време проблемът се замита. Текстът също е много поетичен и метафоричен, така че нека го кажем така: „Не скачайте, не сте сами“.
- Все пак вие пишете, пеете и рисувате. Имате ли различен подход към трите и изпъква ли някое от изкуствата по-напред от останалите?
- Не обичам да деля и разграничавам талантите си. Естествено, че подходите трябва да са различни, за да си интересен. Единственото нещо, на което робувам като свое верую, е, че трябва да се прави честно изкуство – такова, което е минало през теб и сърцето ти. Не искам да лъжа нито читателите, нито слушателите или ценителите на изкуството. На първо място аз съм писател хуманист и около това се върти всичко останало, което правя. Мисля, че човекът има нужда от утеха, обич и топлина в днешно време и ако едно изкуство може да му даде тези неща, значи работата е свършена.
- В българската литература и среди вие смятате себе си за аутсайдер. Защо?
- Аз сам се направих такъв. Другата система, която е да бъдеш автор в голямо издателство – да те издават, разпространяват и т.н., видях, че просто не работи за мен. Нямам нищо против никого от колегите, но сме на различни кораби. Разбрах, че ако има нещо, което може да ми осигури прехраната, то не е само писането, рисуването или пеенето. За мен те са в едно кълбо, което аз завихрям по начин, който понякога образува виелици. Колегите не го разбират, но няма значение, това си е моят път. От няколко години работя с едно малко издателство „Авангард Прима“, с които сме чудесни приятели и сме роби на таланта. Самоиздавам се, за да мога да оцелея. Системата е една и съща в цял свят и явно работи, но ако трябва да се върна към стария начин, не бих могъл да го направя. Избрал съм себеуважението и да поема цялата работа на своите плещи.
- Скоро бяхте изразили мнение за дигитализацията и изкуствения интелект. Може ли да ни разкажете малко повече за това?
- Работя също и като ментор по творческо писане, както и като редактор на нови и млади автори. Все по-често и редовно ми се случва при мен да идват хора, които са написали книгата си с ChatGPT. Това е повече от ужасно, защото те не си дават сметка, че това може да мине един или два пъти, но все пак хората не са слепи и глупави. Писателският труд, който никой не го възприема за такъв, е доста обезценяван. Всеки в България си мисли, че е лесно и казва: „Е, това мога и аз да го напиша“. И защо не го направи тогава? Измислянето на сюжет, фабула и смисъл, преди изобщо да бъде написан даден текст, е един огромен труд, за който много хора не си дават сметка, независимо от жанра. Поезията също е много трудна, макар и да изглежда лесна. Те решават, че ще си напишат книгата с ChatGPT и ще я дадат на Росен Карамфилов, защото е добър редактор, но преди това Росен Карамфилов е едно огромно чудовище. Аз няма да позволя да се разпространява бездарие и изкуственост, където трябва да е чисто и неопетнено. За книги съм готов да се изпокарам с много хора (смее се). Те се надяват да изкарат едни пари на гърба на изкуствения интелект, но след това дали ще се чувстват добре? Ако отговорът е „да“, значи са идиоти. Разбирам, че може да бъде използвано като инструмент, но всички тези бездария, които ни заливат по социалните мрежи, включително и визуализации, са просто недопустими.
- Преди време разкрихте, че посвещавате последната си книга на покойния Калин Терзийски. Как повлия той на вашето писане, предвид това колко голямо име е в българската литература?
- Той ми е влиял в целия ми съзнателен живот, откакто се занимавам с това. Колкото до „Една пукнатина светлина“ – това беше един поклон към него и това, което е създал. Щях да полудея, когато разбрах, че си е отишъл, и тогава седнах и за 5-6 дни по 12 часа довърших един ръкопис, който беше готов на една трета. Цялата книга е един текст, една поема, колкото и скандално да е това. Не е разделен от глави, части или нещо друго. Беше един голям поетически експеримент и за пореден път поех риск. Слава богу, моите читатели са свикнали на тези неща. Книгата вече има свой живот и ще бъде представена на 30 октомври от 17:30 ч. в килийното училище в Кюстендил.
- Съвсем скоро отпразнувахте една година брак със съпругата ви Ана. Как ви се струва семейният живот?
- Чудесен е! Когато намериш правилната жена, може и да не излезеш отровен от връзката, ако си поет (смее се). Жените не могат да понасят повечето поети. При мен също беше така, докато не срещнах любовта на живота си. С нея никога не си говорим излишно, винаги гледаме в една посока и се опитваме да направим и невъзможното в любовта си. Както е казал великият писател Виктор Пасков: „Любовта побеждава всичко“, и ние сме абсолютният пример за това. Семейният живот се оказа нещо прекрасно, не очаквах да е толкова хубаво.
- Какво според вас е едно от най-големите заблуждения, което хората имат за поетите?
- Че поетът може да стои мирен, това няма как да стане. Другото е, че живее в реалния човешки свят – няма такова нещо, той отваря вратичка в една друга реалност. Именно това прави поета ценен. Да, понякога правим страшни глупости и невинаги си позволяваме да сме готини, понякога сме ужасни и отвратителни, но имаме качества. Да си поет изобщо не е лесно, защото това означава, че си предварително умрял и в същото време живееш един цял живот в тази своя предварителна смърт, до един момент, в който действително умираш и заживяваш за читателя на поезия. Доста е цинично, но в момента това се случва и с Калин Терзийски. Погребват го на Алеята на творците, а приживе се правиха, че го няма. Големите имена в България и без това не са много, но ето това е съдбата на един поет.
- Има ли нещо, което гложди Росен Карамфилов и не му дава мира?
- Росен Карамфилов гложди Росен Карамфилов (смее се). Ако бях един човек, щеше да е добре, но сме повече. Постоянното непримиряване с нещо вътре в себе си всъщност много помага за изкуството ми. Опитвам се колкото мога да живея спокойно, но все пак съм хипертоник. Всички си мислим, че имаме време, но това е едно голямо хорско заблуждение. Всичко в този живот има своята цена. В моя случай тя е именно това глождене – да не мога да се помиря със себе си... но аз и не искам.
- Ако можеше да срещнете Росен, който току-що е завършил първата си книга, какво бихте му казали или посъветвали?
- Някога си мислех, че не харесвам първата си книга, но след това си дадох сметка как е възможно човек да не харесва първата си крачка в дадена област. Определено е куражлия малкият 17-годишен, трябва да му се признае (смее се), но нищо не разбира. Бих му казал, че все още нищо не разбира. Нищо де, тепърва ще се научи.
АБОНИРАЙТЕ СЕ ЗА КАНАЛА НИ В YOUTUBE
Добавете „Телеграф“ сред предпочитаните си източници в Google
Александър Пашов
