- Г-н Божинов, преди няколко дни публикувахте в личния си профил във Фейсбук един дълъг и напоителен тест за ситуацията в българското кино. Какво ви провокира да го напишете?
- Кръстил съм този текст „Голата истина за българското кино индустрия“. Това, което искам да кажа с този пост, е, че вече 5 г., догодина стават 6 г., след приемането на поправките в ЗФИ, които целяха да се увеличат парите и да дадат тласък на киното, то върви назад. Въпреки че има повече пари. Това се случва поради правила, които не са добре осмислени, работят за определен кръг от хора и се администрират по начин, който не дава на българското кино да прави движение напред в двете посоки – фестивално и т.нар. зрителско. Цитирах цифри, които са просто крещящи с това, че нещата се случват, летейки бързо надолу. Странно е как на фона на цялата тази реална обстановка, даже е логично, се търси да се намерят поводи да се придадат колосални успехи на българското кино, приписвайки си успехи на изцяло чужди филми, такива, създадени от чужди автори, където България и българите са по-скоро персонал.
- Няма ли диалог между кинаджиите за неща, едва ли само вие сте на това мнение?
- Най-странното е, че в началото, когато се измисляха тези правила, ние бяхме по-единни в това, което искаме да защитим. В хода на разговорите тогава се получи едно глобално разцепване, което се случи от определени хора, искащи да защитят своята гледна точка само и единствено. Те отказаха да влезем в диалог, за да осмислим ситуацията. Аз вярвам, че в разговор може да се разбере кое може да работи по-добре. Те тогава отказаха този разговор. Формално се случваха т.нар. работни групи, които обсъждаха детайлите. След това за изненада на всички приемаха съвсем други проекти за изменения. Българското кино се раздели глобално, такава криза не е имало никога. Винаги е имало някакви междуособици, нехаресваници... то е нормално сред хора със силно его. Но би трябвало да има и нещо, което ни обединява. От време на време това са фестивалите, има някаква селекция, някой печели награда, но е рядко. Едва ли си струва на година да се инвестират по 15-20 млн., за да може някой да отиде на фестивал и после, ако не получи награда, това сякаш да е краят на света. Най-големият проблем е, че тази година финансирани от НФЦ има само 4 филма, които излязоха в началото на годината. В момента в боксофиса български филм няма. Да, има частни инициативи, но те са по-скоро аматьорски и резултат на нормална егоцентрична амбиция да направиш филм. Вече техника и такива неща са лесно достъпни. Но това не прави киното професионално и зрителите го усещат. Най-големият проблем за мен е, че пропастта между родните филми и зрителите вече е бездна.
- По колко български филма се вадят средно на година, доскоро имаше по 1-2 на месец сякаш?
- Аз няколко пъти съм споделял, че най-добрата цел е, ако във всеки един момент в продължение на цялата година, когато зрителите искат да отидат на кино да могат да изберат измежду поне две български заглавия. Само тогава ние можем да присъстваме постоянно на екран и зрителите да се научат да търсят българско кино. Разбира се, това зависи и от качеството. Преди 1989 г. се правеха по 25-28 български филма на година. След това нещата се промениха. Но кое е най-интересното? Ако гледаме например на „Златна роза“, колко български филма имат там прожекции. Те при всички положения са над 10, даже имаше години, в които стигаха 16-17 филма. Въпросът е защо тези филми не присъстват след това на голям екран. Има доста продукции, които са реализирали по една фестивална прожекция и това се брои за разпространение и повече никой няма да ги види на практика. А за тях са получени субсидии и би трябвало да се стигне до голям екран. Това е резултатът, за който аз говоря. Парите се увеличиха с мотив да се даде тласък и на двете територии на филмовата индустрия. Така поне пише в доклада, с който се мотивира законопроектът тогава. След като сме си поставили някаква цел, след време трябва да проверим къде сме. Никой не се интересува от това. Критика тотално липсва. Анализатори тотално липсват. Няма кой да направи конкретна дискусия и да стане ясно, че нещата не вървят. Всеки индивидуално казва, че е страшно. Много хора от средите ми казват – „Ама защо само ти ги пишеш тези неща, ние всички мислим така“. Ми говорете го, споделяйте! Според мен е необходима промяна на ръководството на НФЦ, защото в момента имаме един добронамерен човек, който обаче няма никаква визия и явно други хора курират какво да се случва. Не искам даже да говоря за лошите практики и че има опити да се прекрачват правните норми. И това ръководство е склонно да ги прекрачва и разчита на това, че някой ги пази. Въпросът не е персонален, а какво да се направи, за да се оттласнем от дъното и да започнем да си връщаме доверието на публиката. Тя иначе е безвъзвратно загубена.
- Лично вие какво смятате, че трябва да се направи, за да се оттласне българското кино от дъното?
- Аз смятам, че трябва да се опита тази кинообщност да се събере и да говори. Изтича мандатът на сегашния изпълнителен директор и трябва да се помисли кой е този човек, който може и има разбирането и отговорността да отстоява някаква позиция. Колегите трябва да разберат, че трябва да направят крачка назад от собствените си представи за нещата и да започнат да чуват и по-различно мнение. Представа за това как трябва да съществува един филмов процес не се формира само като си отишъл на 2-3 фестивала. Там е доста измамно. Другото странно е с чуждите филми. Тази година награда „Златна роза“ се даде на филм, който няма български автори. Да, актьорите са българи, но те са носители не на авторски, а на сродни права, не са създатели на филма. Авторите на този проект не са българи. Нека не се гордеем, че някакви хора са се справили талантливо и са оценени и да си го припишем на ревера. Това е страшно комплекарско. Все едно си казваме, че не ставаме за нищо и да величаем друго. Аз не казвам, че нашето кино трябва да се изолира. Практиките с международните копродукции са добри и са важни, но не са светая светих. Това е изцяло мое мнение.
В момента се получи така, че е по-лошо, отколкото преди.
- Държавата дава ли достатъчно пари за филмопроизводтво и продължават ли да бъдат блокирани филмови сесии?
- Продължава да има блокирани сесии, защото правилата не са добре осмислени, написани и не са приети с базов консенсус между всички. Затова се получава това нещо. Относно парите – парите са много! Държавата си е изпълнила своя ангажимент да отдели пари за филмовата индустрия. Не си изпълнява обаче отговорността да си проследи ефективността. И аз си викам – за литература не се дават почти никакви пари. Защо литературата, като цяло книжният пазар се развиха толкова добре? Водещи в класациите са българските заглавия. Българската литература се върна в книжарниците, и то по много категоричен начин.
- С навлизането на еврото как се промени филмопроизводството? Вие хванахте този процес с „Чамкория“.
- Нещата поскъпват, и то пред очите ти. Изригва всичко. Единственият начин да се справиш е, като започнеш да намаляваш всичко друго, за да можеш да се поместиш в тази динамична финансова среда и да успееш да завършиш. На нас проблемът ни е да успеем за завършим „Чамкория“. Ще го завършим, няма проблем, той е почти готов. Но въпросът е, че е изключително сложно. От една страна, сумарно, парите, които отделя държавата са много. От друга страна, те се разпределят на много на брой проекти, което разбива финансирането на много дребни суми. Това не може да компенсира инфлацията. Бюджетите са същите като преди еврото, праговете са същите, просто е сменена цифрата, но не се отчита, че има драматично поскъпване във всичко – техника, труд... В София вече е почти невъзможно да се снима. Ужасно скъпо е. Говоря като локации, апартаменти, да затвориш една улица е ужасно скъпо.
- Разкажете ни за „Чамкория“ и кога предвиждате да бъде премиерата. Каква част от вашия живот заема този филм?
- “Чамкория“ заема последните 9 години от живота ми. Много концентрирано, много плътно. Аз се отдадох изцяло на него и затова сега ще предстои една по-сериозна пауза до някакъв следващ проект. Ако е писано още 9 г. да чакам, може и да се занимавам с нещо друго. Добрата новина е, че тези дни затваряме монтажа на филма, което означава, че той влиза по работа със звук, цветни корекции и специални ефекти. Около Нова година мисля, че филмът ще бъде завършен. Разбира се, след това ще трябва да изчакаме. Филмът е есенен и някъде следващата есен ще бъде премиерата, живот и здраве!
- Трудно ли оживява една епоха отпреди 100 г. на голям екран днес?
- Сложно е, когато знаеш какво искаш да направиш, но не можеш да си го позволиш поради липса на онези огромни бюджети, с които работят колегите. Но ние сме хитри и трудността калява! Винаги сме работили в такава среда. Заедно с екипа и актьорите успяхме да бъдем максимално ефективни спрямо това, което можем. Сигурен съм, че целият ресурс, с който разполагахме, зрителите ще го видят на екран. Работихме в комбинация със стари по философия процеси като снимане на макети на архитектурна среда, и с нова среда, благодарение на която тази макетна среда да оживее с компютърна графика. Снимахме в т.нар. студио за виртуална продукция, една огромна лед стена, на която се прожектират фонове. Това е технология, която се използва в едни от най-модерните продукции. Благодарен съм на хората, които ни дават възможност да работим по този начин, защото те правят значителни отстъпки и компромиси за нас. Доста хора помогнаха. Благодарен съм на абсолютно всички. Дори и на тези, които пречеха.
- Много ли бяха те?
- Тези, които пречат, всъщност във времето са много ценни. Те те карат да се амбицираш повече. Когато получиш пет пъти НЕ, тогава се оценява повече ДА-то, което някой друг ще ти каже. И то става много важно.
- Откривате ли прилики между онези години и днес?
- То е едно и също с тази разлика, че в момента няма на всяко кръстовище политическо убийство. Спрямо средата сякаш сме малко по-цивилизовани, но като чета какво си пишат и изговарят едни с други хората, ако махнем възможността да го правят, ще вземат да се замерват с камъни сигурно. Сега си ги трошат през социалните мрежи.
- След броени дни е премиерата и на шестия сезон на „Под прикритие“, на който вие сте режисьор. Правим това интервю в деня, в който излезе новината за убийството на бизнесмена Илиян Филипов. Май сериалът излиза отново в точен момент.
- “Под прикритие“ има този рефлекс да се появява точно навреме, за да покаже някакви неща, които всички знаем, че съществуват, но като ги видим на екран, си казваме, че в това живеем, а иначе все едно си затваряме очите. Новината от деня за убийството на Илиян Филипов е много страшна, че продължават да се случват такива неща. Но явно този т.нар. наш преход ще бъде вечен и ние вечно ще сме в него. Не знам дали ще изчезнат мутренските отношения и схемите. Българинът някак си се опиянява от тези неща и може би до голяма степен от това зависи и успехът на сериала. Може би гъделичка wannabe гангстерите да бъдат като Куката и Иво Андонов. Всъщност сериалът се опитва да говори за съвременните неща. Главен сценарист е Ваня Николова, в сценарната група са Слави Ангелов, Боби Захариев и Димитър Митовски. Те напипаха новите неща в обществото и вярвам, че сме успели да ги разкажем по толкова интересен начин, който да направи крачка напред за „Под прикритие“. Имайки предвид отговорността пред старата аудитория, която припозна и направи този сериал легенда. И новите две поколения, които влязоха за последните 15 г. Те за мен са част от най-интересния процес. Нашите деца, които бяха бебета тогава, когато го правехме, сега са страшни фенове. Може би това е силата да разказваш съвременна история с проблеми, които съществуват наоколо. Дай Боже българското кино да може да ги разказва и да предизвиква такъв ефект, а не само сълзливо патриотични истории за успели.
- Казвате, че „Под прикритие“ е един от най-сантименталните ви проекти.
- “Под прикритие“ за мен е голям сантимент, защото това е проектът, на който аз в началото посветих най-много сили и енергия и на който се задържах най-много. Буквално почти две-трети от предишните сезони съм ги снимал аз, участвал съм в сценарната група, продукционно съм бил много вътре в създаването му. Затова и веднага се съгласих за шестия сезон. Буквално докато снимахме сериала „Вина“, дойдоха долу при мен, за да ми кажат, че го започват, и да ме питат искам ли. Това беше предложение, на което нямаше как да откажа. Затова поисках да се занимая с всички епизоди, за да мога цялостно да го построим заедно и наистина да бъде на нивото, на което се очаква.
- А как се чувствахте да се съберете отново всички заедно на снимачната площадка?
- Идеята за ретроспекциите е изцяло моя. Тя битува още от предишните сезони. Киното дава възможност за това да се върнеш назад във времето и да върнеш на екран персонажите, които са станали любими. Това не е просто формално, за да угодим на аудиторията. В шести сезон се получава така, че причинно-следствените връзки на историята, която се развива в съвремието, са заложени във времето, когато бандата на Джаро се е събирала. Адски естествено и логично е тази идея да се върнем назад. Да върнем малко от сантимента и на аудиторията, за да видят отново Косъма, Джаро... Благодарение на възможностите на филмовия разказ това се случва. И мисля, че се случва доста убедително.
- От трейлъра става ясно, че ще има много екшън и много лафове.
- “Под прикритие“ работи в тази територия – на ръба на иронията, на хумора, на импровизацията. Този баланс работи между по-лекото и по-сериозното и страшното във взаимоотношенията, така че мисля, това е добре издържано и в този сезон. Има лафове.
- Оптимист ли сте за българското кино?
- Аз винаги съм оптимист, до момента, в който не ми писне да се опитвам някои неща да ги светвам. Много сме говорили, а сякаш нищо не се случва. Годините минават много бързо. От моя дебютен филм неусетно минаха 10 г. И нищо не се е променило. Нямаме време да се заблуждаваме. Ако в началото искахме да направим някакви неща, то сега трябва да направим нови, за да могат да помагат на поколенията след нас.
- Загатнахте, че вече работите по нов филмов проект, различен от предишните. На какъв етап е той?
- Аз работя по три нови проекта. Убедих се, че с един можеш никога да не стигнеш до него, затова и сега, както се казва, когато стана малко по-широко около врата, разработвам три идеи, които са изключително различни една от друга. И трите не са съвременни. В различен период от време назад се случват. Много е интересно, защото работя с един от страхотните български писатели, с един от най-добрите български сценаристи и може би с един от най-добрите бъдещи български сценаристи. Исках за единия от проектите да привлека млад човек, който не е работил активно и е още студент. Помолих Нели Димитрова, която преподава в НАТФИЗ да ми даде свястно момче и да му предложа нещо да видим дали ще се запали. Ей, страшен кеф е да видиш, когато младо момче закипи с някаква идея и започва да чете, да предлага и да мисли. Влага емоция и желание. Това са т.нар. ми бъдещи творчески планове – вече кога, как е Божа работа! Има какво да се случва.
Това е той:
-Роден е на 23 януари 1972 г в София
-Работил е по сериалите „Стъклен дом”, „Под прикритие”, „Столичани в повече”, „Кантора Митрани”, Връзки“, руския „Кости”
-Бил е асистент-режисьор на чужди продукции - „Изток Запад”, „Спартак”, „Цезар”, „Мисия Лондон”
-Работил е със световни режисьори като братя Тавиани, Тимур Бекмамбетов, Майкъл Аптейд
-Режисьор на филмите „Възвишение”, „Голата истина за група Жигули“ и „Бягство“
АБОНИРАЙТЕ СЕ ЗА КАНАЛА НИ В YOUTUBE
Добавете „Телеграф“ сред предпочитаните си източници в Google
Екатерина Томова
