- Д-р Малчев, защо решихте да отидете в Центъра за спешна медицинска помощ по въздуха (ЦСМПВ) или както е познато сред хората, във въздушната линейка?
- Аз лично харесвам малко по-ексцентрични, авантюристични приключения. Това да се впуснеш в спасяване по въздуха е нещо, което определено те изважда от зоната ти на комфорт.
- Знаем, че 130 души са спасени с въздушната линейка до момента. Колко от тях трябва да благодарят на вас и на Господ?
- Не обичам да получавам такъв тип похвали. Смятам, че ние си вършим работата като всеки един човек. По принцип съм голям фен на японската култура и смятам, че всеки един човек е важен обществото да върви напред, тоест не да е кула от карти, а по-скоро един мост от карти. Когато една карта липсва, мостът няма как да съществува. Ние имаме витална роля за обществото, както и всеки един друг, като водопроводчици, електротехници и т.н.
- Какво изпитвате, когато спасите човешки живот? Какво си казвате вътрешно?
- Лично аз изпитвам благодарност, че имам възможност да се намеся, защото вярвам, че ние пряко се намесваме в един човешки живот, но косвено се намесваме поне в още 10. Защото всеки един пациент има близки, роднини, приятели, които много го обичат и разчитат на него. Т.е. нашите действия ще рефлектират и върху тях. И затова вярвам, че е много голямо призвание да можеш да упражняваш тази професия. Също смятам, че не е за всеки наистина.
- Какви тестове минахте, за да се качите да летите на 3000 метра височина?
- Между 2000 и 3000 метра се променя много физиологията на всеки един човек. Въздухът става по-разреден, концентрацията на кислород в атмосферата става по-ниска, налягането също и всичко това оказва влияние както върху нас, така и върху пациентите. Минават се доста обширни медицински тестове. Също трябва да можеш да понасяш бързото ускоряване и спиране на хеликоптера, като той е се движи с около 320 км/ч. Заради перспективата отгоре изглежда, че сякаш едва се движи, но в момента, в който си доближи на около 200-300 метра, сградите минават просто като на снимка пред теб.
- Случвало ли се е да се страхувате, да се стреснете в някакъв даден момент по време на полет?
- Лично аз не, защото съм скачал с парашут, записах се и на курсове за пилот на самолет, аматьорски, разбира се. Освен това имам огромна вяра в пилотите. Страшно опитни хора са, средно имат над 7-8 хиляди летателни часа, което е огромен опит, все едно лекар с 30 години стаж. Страшни професионалисти са.
- Случвало ли се е пациентите да пищят, да се страхуват? Тези, които са в съзнание, разбира се, и да ги успокоявате вие?
- Да. Понякога медикаментозно се налага да ги успокояваме. Медицинският термин е да ги седираме, за да може да осъществим полета, за да не бъдат опасни за тях и за нас.
- Мъжете или жените повече се притесняват?
- В интерес на истината не мога да кажа кой. То повече е до характера на човека и до какво се случва с него, но реално почти всеки се притеснява. Много малко са хората, които успяват да се насладят на полета. Казвам го, защото понякога не возим толкова тежко пострадал пациент, а се налага заради трудно достъпния регион, до който достъпът по суша ще е 10, 12, 15 часа, а ние ще прелетим за 20-30 минути. Зависи просто от планината.
- Кои са ви най-странните разговори с пациент във въздуха, какво са ви казвали?
- За съжаление нямаме много възможност да си говорим с тях, защото в момента, когато кацнем, винтът работи, повечето мисии дори се правят така. Хеликоптерът каца много близко, винтът работи, шумът е много голям. Правим всичко възможно да стабилизираме пациента на земята, качваме го и го транспортираме до болница. Спомням си обаче едно младо момче, което беше с открита фактура на глезен. Там наистина ставаше въпрос за истинска спешност, въпреки че общото му състояние не застрашаваше живота му. Той искаше да го снимаме в хеликоптера, защото било много готино (смее се).
- Снимахте ли го?
- Не. Имаме политика, която не го позволява.
- Кога летяхте за последно?
- Преди седмица за пациент със спонтанна хеморагия в главния мозък. Понякога откриването на диагнозата е щастлива случайност. Най-често се стига до едни необясними главоболия и до ядрено-магнитен резонанс. При този човек се намери едно разширение на кръвоносната система, което е дефект на артериален съд, който при определено налягане се спуква и започва да пълни главния мозък с кръв и реално можеше да умре.
- Всички сме гледали „Спешно отделение“, а сега супер хитът е „Спешни случаи в Питсбърг“. По какво си прилича вашата работа със сериалите и по какво се различава? Знам, че и вие сте им фен.
- Да (смее се). Сериалът за Питсбърг е доста медицински изпипан и наистина всичко, което виждате като мениджмънт и като подход там, е така. Разликата е в рядкостта на случаите, които им се събират в тази една смяна. Защото сериалът представлява една смяна час по час. Тоест толкова казуистични случаи да видите на един човек в една смяна е нечувано. Няма как да стане. Но от медицинска и психологична готовност за самите лекари и психопрофил на медиците наистина е доста истински. Накрая сериалът завършва със събитие, в случая масова стрелба, с много жертви, в техен стил, разбира се. Американците имат места, които никой не ги знае освен управлението на болницата и въпросното министерство. В тях се пазят медицински консумативи, препарати и устройства от първа необходимост. В случая имаше ситуация, в която свършва кръвта - нулева негативна, и тогава идва хеликоптер, за да я достави.
- Вие с хеликоптера може ли да доставяте кръв?
- Да, част от обзора ни на работа също е кръв, можем и органи да доставим, когато става въпрос за кратко време. Имали сме мисия за пациент в Разлог, който бе с много тежка височинна травма. Тъй като е на 150 км от най-близкия кръвен център - в Благоевград, а ни извикаха за помощ, видяхме, че няма да издържи, ако го качим на борда. Тогава променихме за минути организацията - нашият екип остана на място, хеликоптерът само с двамата пилоти отиде до Благоевград, за да вземе доста голямо количество кръв и кръвни продукти и да се върне, да се прелее на пациента, да се стабилизира и тогава да го транспортираме.
- За колко минути стана цялата тази организация и реално да се спаси животът на пациента?
- За около 4 минути я направихме.
- Най-тежкият ви случай досега?
- Най-тежкият случай беше с пациент след пътнотранспортно произшествие с множество травми, като водещата му беше на крака. Имаше размачкване на целия крак, много тежка гръдна травма с белодробна и сърдечна контузия, както и коремна травма, руптура на слезка и на черен дроб малко. За моя радост пациентът оцеля и се върна към нормалния си начин на живот, но се наложи кракът му бъде ампутиран.
- Колко е широко в хеликоптера и ампутирали ли сте крайник във въздуха?
- Не съм ампутирал там. Аз съм 1,85 см висок, представете си, като си разтворя ръцете и го хващам от врата до врата. Има място за една носилка, аз съм от страната на главата на пациента, сестрата е от страната на краката му, има още една седалка, на която си оставяме чантите.
- Кои случаи приемате по-емоционално – с деца или с възрастни?
- Смятам, че всеки нормален човек наистина най-много го жегва и трогва страданието на деца. За това не мисля, че има спор. Докато с възрастните е малко по-различно. Всеки човек си го преработва. Моят ум е академично критичен, т.е. гледам винаги да си изключвам емоциите, защото за мен емоциите са враг на рационалното мислене. А когато става въпрос за пациенти, ние говорим за наука.
- На колко е най-малкото дете, което сте спасили в хеликоптера?
- В хеликоптера най-малкото дете, което сме спасили, е 3-месечно, а в кариерата ми е недоносено 700 грама. То беше с тежка вирусна инфекция, която води до вирусна пневмония и тежка дихателна недостатъчност.
- Какво направихте, за да го спасите?
- Реално, когато сме в хеликоптера, единството нещо, което можеше да се направи, е детето да се интубира и транспортира до най-близката болница с по-високо ниво на компетенция, където да продължи лечението и може да се положат такъв тип грижи за толкова малък пациент.
- Вие допреди няколко месеца сте работили едновременно и в „Пирогов“, и във въздушната линейка, а знаем, че в болницата повечето пациенти са между живота и смъртта. Какво се вижда в очите на тези хора, нещо, което само вие като лекар може да усетите особено при умиращите хора?
- Те са много рядко в съзнание този тип пациенти, но единственото нещо, което мога да кажа, е, че съм виждал желанието за живот. То е последното нещо, което умира. Всички през живота си се борим за нещо по-добро, искам нова кола, по-голяма къща, нова дреха, но забравяме за живота. За мен клишираните изрази по социалните мрежи, че в последния момент хората си мислят за несбъднатите мечти, за неосъществената любов, са пълни глупости. Те искат да живеят.
- Случвало ли ви се е да плачете?
- Не, много трудно плача. Моят начин, с който се боря с този тип емоции, е да спра да говоря и почвам да обмислям доста неща – можел ли съм с нещо да променя нещата, има ли виновен и т.н.
- Колко време трае едно ваше дежурство и после как си почивате?
- Едно дежурство е 12 часа. Почивам си, като играя компютърни игри, електронни спортове, гледам много филми. Обичам да чета книги, спорт.
- Откъде време за толкова неща?
- Просто е въпрос и на приоритети, и на време. Не играя повече от един час (смее се). Харесвам също много физиката. Примерно случва ми се да си смятам от бойлера до чешмата колко топлинна енергия се губи. Просто да го изчисля с физични формули.
- Искате да кажете, че топ доктор от въздушната линейка изчислява за бойлера?
- Да (смее се). Просто гледам да се занимавам понякога, защото смятам, че човек трябва постоянно да си поддържа мозъка.
- Вашите приятели питат ли ви за случаи?
- Да и дори много често, когато хеликоптерът премине някъде над тях, особено в София, получавам снимки или като летя в родния ми град Видин също получавам снимки.
- Един от много тежките моменти в кариерата ви е от времето на COVID пандемията, когато сте бил в „Пирогов“. Какво няма да забравите?
- Никога няма да забравя черните чували и телефонните позвънявания. Случвало ми се е на ден да информирам 10 семейства, че техният близък е починал. Имайте предвид, че съм работил в една реанимация. Не смятам, че човек може да свикне със смъртта, просто свиква с факта, че такива неща се случват. По това време доста активно тренирах във фитнеса и гледах буквално да се досмачкам, за да мога просто да заспя. Защото в един момент беше доста трудно. На мен лично ми беше най-трудно преди дневната смяна.
- Този шок успяхте ли да си го преживеете?
- С помощ на психолог да. Аз лично си бях диагностиран и си бях с бърнаут. При мен се изразяваше в това, че бях станал почти апатичен към всичко. Почти нищо не ме трогваше, живеех по инерция, хранех се по инерция, преживявах нещата по инерция. Вярвам, че психологичната помощ има огромно място в медицината. В западните болници дори си е стандарт.
- Сега във въздуха как е?
- Във въздуха е много различно, защото е доста ново за мен и все още имам желание за приключения.
- С кой от героите от „Спешни случаи в Питсбърг“ се оприличавате? Питам специално за този сериал, защото в момента е хит в цял свят.
- Той е малко по-различна специалност, но може би като характер и като това, което преживях и бърнаута, е главният герой (в ролята е Ноа Уайли). Не заради това, че е главен, а заради начина, по който той е представен като психология. Той е един човек, който е страшно изморен, смачкан от цялата реалност, загубил е близки и приятели заради работата си. Но за мен медицината никога няма да бъде скучна, защото нонстоп се развива, никога човек с човек не си прилича, никога травма с травма или състояние не са еднакви.
Виктория Пенкова
