Вратарят на Ливърпул Алисон Бекер е поредният играч, който споделя своята лична изповед пред сайта playerstribune.com.
Бях на около 3 и вече ритах малка топка в хола с брат ми Мюриел, който беше на 8. Баща ми се връщаше след тежък ден на работа и се тръшваше на дивана. Сещате ли се как изглеждат татковците след работа? Все едно тежат по цял тон. Имат си и специална поза, с възглавница под главата и дясна ръка, която виси надолу и почти докосва пода. С брат ми нахлувахме в стаята с викове: „Татиииииии! Хайде!” Той протестираше няколко секунди и после се изтъркулваше на килима. Набутваше се под дивана и изчезваше напълно. В сумрака се виждаха само две ръце, които ръкомахаха. „Няма да вкарате днес! Аз съм Тафарел!”. Играем на световно, а килимът е стадионът. Дупката между дивана и пода пък е вратата. Брат ми е Ривалдо, Бебето, Роналдо, Дунга... Аз бях, който той не искаше.
Бременна
Когато ми се обадиха, за да ми кажат, че татко е починал, ме делеше цял океан от дома. Бях в Ливърпул, по средата на сезон 2020/21. Неговата смърт беше внезапна. Беше шок. Мама ми каза, че е станала злополука и се е удавил в езерото до къщата ни. Почувствах се изгубен. Как може татко да е починал? Здрав, силен мъж. Той също беше вратар. Помня историите за неговата смелост, как посреща очи в очи нападателя и плонжира в краката му. „Баща ти е луд”, ми казваха приятелите му. На игрището и в живота той беше мъж с главно М.
Казваше: „Семейството е на първо място. Винаги!”. Когато почина, бях съсипан. Не можех изобщо да мисля за футбол, а тогава се борехме за топ 4. Допълнително затруднение създаваше пандемията от коронавирус. Беше много трудно да се добера до дома. Жена ми беше бременна с третото ни дете, а болестта смазваше Бразилия. Докторът я посъветва да не пътува. Това я разби, защото тя много обичаше татко. Винаги се майтапехме, че тя е и най-голямата му любимка. Когато се сдърпвахме за нещо, той вземаше нейната страна и отсичаше: „Наталия е права!”. Тя беше дъщерята, за която винаги бе мечтал. Трябваше да пътувам сам. Следващите два-три дни са ми като в мъгла. Помня, че на всеки 10 минути на вратата се звънеше и поредният доставчик носеше букет и картичка със съболезнования. От Върджил, Анди, Фабиньо, Фирмино, Тиаго... Всички мои братя. Получих писма със съболезнования дори от Пеп Гуардиола и Карло Анчелоти.
Разговор
Няма да забравя обаждането на Юрген Клоп. Чувствах вина, че пропусках тренировки. Бяхме извън топ 4 и всяка точка беше безценна. Той ми каза да спра да се обвинявам и че имам на разположение колкото време ми е нужно. Юрген също беше загубил своя татко, когато бил на моята възраст, така че ме разбираше отлично. Той не беше просто треньор. Чувствах го като втори баща. Каза да си взема почивка и да скърбя. Не всеки би го направил, но така е в Ливърпул. Тим мениджърът Рей Хоган ми пусна съобщение, че момчетата са събрали пари, за да наема чартър и да летя спокойно. Но ситуацията тогава беше невъзможна. Напуснех ли страната, при завръщането ме чакаха две седмици изолация в хотел. Най-лошото беше, че трябваше да зарежа жена ми да се оправя сама. Обадих се на мама и на брат ми и им обясних положението. Това беше най-трудният телефонен разговор в живота ми. Много плакахме. Накрая осъзнах, че баща ми би искал да остана с „любимата му дъщеря” и с децата, за да ги закрилям.
В лицето
Трябваше да гледам погребението онлайн. Брат ми предаваше пряко цялата церемония. Плаках и се молих с майка ми. Виждах баща ми в ковчега и се сбогувах с него. Не знам как щях да преодолея загубата му, ако не беше подкрепата от клуба и съотборниците ми. Не спирах да мисля за татко. Спомнях си как стоеше мълчаливо на тъча и ме гледаше как играя. Или как изпълзяваше изпод дивана, за да бъде Тафарел. Успокоих се едва когато поднових тренировките. Връщах се изцеден и се просвах на дивана, точно както правеше навремето той. Всеки ден по едно и също време синът ми Матео се втурваше в хола след училище и набутваше топката в ръката ми. „Да играем!” Той е само на 5, но се е научил сам да пише. Разбрахме как, като прегледахме историята на влизанията в YouTube. „Ливърпул“, „Ливърпул, тати спасява”, „Ливърпул срещу Милан”. Матео ставаше все по-добър и накрая го взеха в школата на Ливърпул. Направо откача, когато не може да гледа късните мачове от Шампионската лига. Първото нещо, което прави, след като се събуди, е да си пусне репортажите. И винаги идва време за играта. Вратата е между дивана и пода и независимо колко е уморен татко, той трябва да е вратар. Килимът е игрището. Синът ми е Мо, или Трент, или Вини Джуниър. Винаги казвам, че искам да съм Тафарел, но ми се казва, че трябва да играя Алисон. Историята се повтаря, но се обогатява и променя.
Три месеца след смъртта на баща ми се роди синът ни Рафаел. Шест дни по-късно се случи нещо необикновено. Играехме с Уест Бромич. Трябваше ни задължителна победа, за да влезем в местата, които дават право на участие в Шампионската лига. Беше един от дните, в които нищо не се получаваше. Мачът се закучи на 1:1, изтичаха последните секунди, а аз си стоях в пеналта и гледах безпомощно. Спечелихме корнер и тогава видях треньора на вратарите да подскача и да ми ръкомаха да се включа в последната атака. Нямаше какво да губим. Спринтирах през терена. Пристигах точно когато Трент биеше корнера. Ако трябва да съм честен, като вратар в такава ситуация целта ти не е да вкараш гол, а да създадеш хаос. Следващото нещо, което усетих, беше, че топката ме удари в лицето, причерня ми и се свлякох на земята. А в същото време всички крещяха и ме прегръщаха. Фирмино едновременно ревеше и се смееше. Мо празнуваше като малко момче и подскачаше нагоре-надолу. Пълна лудост.
Танц
Играехме на празен стадион, без фенове, и успях да усетя в пълна степен радостта на моите съотборници, които бяха ме подкрепили в най-трудния момент в живота ми. Всички на резервната ни скамейка скочиха и ревнаха толкова мощно, та ми се стори, че чувам препълнените трибуни. Помня, че погледнах към небето. Беше един от ония мрачни и дъждовни английски дни, но аз виждах светлина. Казах: „Тате, тате... Това е за теб, тате.”
Вярата е нещо, което чувстваш и не може да опишеш с думи. Чувствам я всеки път, когато чуя: „Когато минаваш през бурята” (химна на Ливърпул – б.р.). В целия свят сигурно има 5000 песни, свързани с футбола, но само тази докосва сърцето ми. Защо ли? Сигурно защото в нея е закодирана формулата на живота. Няма значение кой си и какъв си, ще дойде ден, в който ще страдаш, ще видиш как мечтите ти се чупят на парчета, ще загубиш хора, който много обичаш. Тогава се питаш дали те гледат отгоре и дали пак ще се срещнете. Надявам се един ден отново да се видя с баща ми, застанал някъде там с чаша чай в ръка. Може би пак ще отидем за риба, като едно време. Но докато дойде онзи ден, знам, че никога няма да крача сам. През последните четири години след смъртта на баща ми получих толкова много любов и подкрепа от съотборниците ми, от треньорите, приятелите, семейството, че осъзнах, че частица от баща ми още е тук с нас. Не само в сънищата ми, но и във всеки момент, когато се прибирам уморен и се тръшвам на дивана, защото имам чувството, че тежа цял тон. „Татеееее!” „Ти ще си вратар!” Преобръщам се и тупвам на пода. Дъщеря ми Елена танцува около нас, докато играем. Всеки път, в който децата дотичат до мен, всеки път, когато лягам да пазя и когато правя смешни физиономии, усещам присъствието на баща ми. „Няма да вкарате днес! Аз съм Тафарел!”
Алисон Бекер
