М алко тъжно е да празнуваш победа над Северна Ирландия и да се радваш, сякаш е подвиг. Но като сноби сме пропуснали две световни първенства и сред многото неща, които загубихме през последните двадесет години на упадък, има и смирение. Така че кого го е грижа, че беше само Северна Ирландия, че през първото полувреме страдахме, сякаш бяха Германия, че този плейоф е мъчение, което белязва историята ни. Кого го е грижа! На една победа сме от световното първенство, преминахме през първия плейоф, като спечелихме мача срещу себе си, преди да го направим срещу Северна Ирландия, преодолявайки страха, безпокойството и призраците, които през първите четиридесет и пет минути се появиха навсякъде.
„Адузрите“ и Гатузо се представиха добре. Играчите показаха сърце и концентрация. Треньорът беше кристално ясен в ръководеното на мача: неверен на стереотипа, че е прекалено емоционален и импулсивен, Рино беше хладнокръвен и спокоен със смените, постоянно разсейваше паниката и предотврати навлизането ѝ сред играчите. Вечерта в Бергамо поправи малко от самочувствието, което беше изтръгнато в последните години. И върна играчи, на които можем да вярваме, защото те го заслужават, а и, нека си го кажем, няма по-добри. Тонали е играч на международно ниво, какъвто е и Донарума. Димарко, Бастони, Калафиори, Барела, Локатели, Кийн и Пио могат да станат такива.
Останалата част от групата е сплотена, а ако е фокусирана, може да даде важен принос. Това не е национален отбор на звезди, но е група, в която можеш да се влюбиш. Поне основите ги има, а някои от тях бяха поставени точно в този мач. Разбира се, че не е достатъчно – нужна е още една победа. А след това ще трябват още в САЩ, за да има смисъл от цялото това страдание, този емоционален труд, защото да отидеш на световно и да отпаднеш веднага, излагайки се, не е много по-добре от това изобщо да не ходиш. Но нека да започнем първо с класирането.
Целият текст четете в днешния брой на "Мач Телеграф"
