Испанският национал и играч на Арсенал Микел Мерино е поредният гост на The Players' Tribune. Той разказа от първо лице за трудния период преди световното и върховното щастие от титлата във Висшата лига и от световното първенство.
Миналия февруари трябваше да гледам най-потискащата картина в живота си. Бях в един кабинет на тренировъчната база с ортопедичен ботуш на десния крак. Лекарят на отбора и главният физиотерапевт прелистваха слайд след слайд. „Както се вижда на тази снимка, има фрактура от претоварване на дясното стъпало. Това изследване показва, че положението е доста сериозно“. Борбата за титлата беше в разгара си. Световното първенство наближаваше. Съпругата ми Лола беше бременна. „Шест месеца“, каза лекарят. Бях прекалено шокиран, за да се разстроя. Просто започнах да смятам наум. До мондиала оставаха четири.
Скутер
Луис (б.р. – селекционерът на Испания Де ла Фуенте) можеше веднага да ме отпише, но каза: „Успех. Ще следя как вървиш. Пази се. И си гледай жена си“. Трябваше да обяви състава в края на май. Имах по-малко от четири месеца. Борех се с най-тежката контузия в кариерата си. Съпругата ми беше в шестия месец и коремът ѝ растеше с всеки ден. Трябваше аз да правя всичко за нея, а вместо това тя ми помагаше да се качвам по стълбите. Никога няма да забравя тези моменти. Ръката ми върху рамото ѝ, опитвайки се да пазя равновесие и да не падна. Не можех да отида до супермаркета. Не можех дори сам да си налея чаша вода. Честно казано, стигнах до етап, в който ме беше срам да я моля. Тя трябваше и да разхожда кучето, но един ден казах: „Стига“. Трябваше да направя нещо. Купих си червен електрически скутер за хора с увреждания. На следващата сутрин се движех по улицата с кучето на повод.
Титла
Това, което не беше толкова смешно, беше мачът с Уулвс. Едно подхлъзване и отново чувахме „същия стар Арсенал“. Честно казано, съмнения имаше и вътре в отбора. Да изпуснеш аванс от 2:0 никога не трябва да се случва. Но на следващия ден играчите се видяхме в съблекалнята без треньора. Всички говориха. Ставаше дума за това как група хора преминават заедно през трудностите. Аз говорих за начина, по който виждах отбора отстрани, и казах, че това е нещо, с което ние, играчите, трябва да се справим, защото треньорът не може да върши абсолютно всичко вместо нас. Когато един човек има толкова много задачи в един клуб, са нужни лидери, които могат сами да намират решения. Е, в този клуб ги има. Според мен това беше денят, в който спечелихме титлата.
Момче
Знаехме, че ще бъде момче. Спомням си как отидох до ехографа с патерици, а коремът на Лола беше скрит под дрехите ѝ, така че всички мислеха, че сме там заради мен! На екрана видяхме малко фъстъче. Чудо. Не е ли невероятно как природата може да създаде живот от нищото? Раждането обаче беше трудно, защото момчето ни беше голямо.
Продължи дълго и никога не съм виждал Лола да се бори толкова много. 30 април 2026 г. Марко Мерино. Беше мръсен, със синкава кожа. Плачеше, но беше най-красивото малко момче на света. Няколко дни по-късно проведох първата си тренировка след контузията. Най-после виждах светлината. Когато Сити играеше срещу Борнемут – мач, който трябваше да спечели, за да остане в борбата за титлата, треньорът ни (б.р. – Микел Артета) измести тренировката, за да можем да гледаме срещата заедно. Сигурно бяхме стотина души в столовата: играчи, служители, готвачи, всички аплодирахме всеки тъч и крещяхме по съдията. Мачът завърши наравно. Помня последния съдийски сигнал, виковете, прегръдките. Шампанско и чиста радост. Изревах с най-силния рев в живота си, приключих с цялата болка и всички съмнения. Станахме шампиони след 22 години.
Състав
И тогава обявиха състава на Испания. Чух името си. Прегърнах Лола. Целунах Марко. Телефонът ми гръмна от съобщения. Отивах на световното първенство. Да се разделя със семейството беше изключително трудно. Оставях двамата души, които обичам най-много, в момент, когато Марко беше едва на един месец. Знаех колко много Лола се нуждае от мен. Той – още повече. Изключително трудно е да мислиш как да се представиш за страната си, когато оставяш най-важната част от живота си зад гърба си.
Истинското ни първенство започна в елиминациите. Предстоеше осминафиналът срещу Португалия, баща ми долетя до Далас с късметлийските си чорапи. Като футболист той празнуваше головете си, обикаляйки около флагчето на корнера. Когато вкарах срещу Германия на Евро 2024 г., направих същото и това се превърна в огромна новина по целия свят, особено защото се случи в Щутгарт, където 33 години по-рано татко беше вкарал най-важния гол в кариерата си за Осасуна в турнира за Купата на УЕФА.
Някой беше започнал да продава чорапи с изображение на моя ритуал и баща ми ми подари един чифт. Казах му: „Готини са, но не мога да нося чорапи със собственото си лице“. „Добре тогава, аз ще ги нося!“, заключи той.
Нападател
Испания – Португалия 0:0. Пет минути до края. Луис ме пусна като нападател. Разбира се, аз всъщност не съм нападател. Когато Хаверц се контузи в началото на миналата година и две седмици хората в интернет пишеха, че трябва да играя отпред, просто се смеех. Аз? Нападател? В Дортмунд изиграх няколко мача като централен защитник! Но след като всичко се получи толкова добре в Арсенал, Луис също започна да ме използва там. Не съм бърз, но виждам играта като цяло. Когато Феран получи топката пред наказателното поле, видях пространство в сърцето на защитата им. Минах зад гърбовете им. Подаването беше перфектно. Не я спирай, просто завърши. Ляв крак. Гол. Някъде по трибуните един мъж на средна възраст със сива коса и грозни чорапи беше полудял от радост. След този мач получих най-хубавия подарък, който можех да си представя. Съпругата ми и синът ми. Лола беше летяла 12 часа с него само за да бъде там с мен. Взех го в ръцете си. Но веднага забелязах нещо. Беше станал доста по-тежък. Бузките му бяха по-пухкави. Отсъствах само един месец, а той вече не беше същото момче.
Баща
Мачът с Белгия беше специален. Да вкарам още един късен победен гол само по себе си беше откачено, но да го направя пред семейството си? След онази контузия? Чувствах се като във филм, в който не аз пиша сценария, а просто изпълнявам ролята си. И съм безкрайно благодарен, че именно тази роля се падна на мен. Този гол беше за Лола. Без нейната подкрепа през този период щях да гледам мача от дивана в Лондон. Баща ми също беше там. Първото нещо, което направи, беше да навие крачолите на панталона си и да се ухили. „Тези чорапи вкараха два гола“. Носеше ги на всеки мач, а ние играехме през четири дни. Само се надявам да има повече от един чифт.
След последния съдийски сигнал срещу Аржентина в съзнанието ми изплува един образ. Аз като дете, с топка. Виждах как това момче казва на майка си, че един ден ще спечели световното първенство. А сега това малко момче тичаше по терена в Ню Джърси като световен шампион. Беше трудно, да. Но не и невъзможно. Все още усещам вкуса на този момент. По-малко от шест месеца по-рано една презентация ми беше казала, че това никога няма да се случи. Погледнах хората, които обичам, и си помислих, че не мога да искам повече от живота. Дори и днес не мога напълно да повярвам, че се случи. Наистина мога само да кажа благодаря. На татко, за напътствията и за щастливите чорапи. На мама, че ми позволи да мечтая. На Марко, че е центърът на моята вселена. И на Лола, че ми помагаше да се качвам по стълбите. Тя никога не ми позволи да падна.
