Дори и сега мнозина недооценяват Луис де ла Фуенте. А той е едва третият национален селекционер за всички времена, който печели едновременно световната и европейската титла след Хелмут Шьон и Висенте дел Боске. Впрочем Дел Боске е добра отправна точка за разбирането на Де ла Фуенте. Десетилетия наред националният отбор на Испания имаше биткаджии, солови изпълнители и някои друго епизодично изригване, но не и харизмата на победител. Луис Арагонес се оказа единственият човек, способен да изтрие от Ла Роха клеймото на исторически неудачник. След него Дел Боске успя да развие в тактически план, основата положена от Арагонес.
Днес Де ла Фуенте, синтезира в едно тяхното наследство, и то стартирайки от изгорена земя. Той пое националния отбор в епицентъра на тотален управленски хаос, в който местната федерация бе изпаднала при бившия й шеф Луис Рубиалес. Освен това в психологически план отборът бе пречупен след неуспеха на Мондиал 2022, затъвайки в криза на идентичността. В началото го възприемаха за кабинетен специалист, откъснат от реалния свят. Де ла Фуенте обаче опроверга скептиците, обръщайки нагоре вектора на Ла Роха. Мнозина считаха, че той е твърде зациклил на личната си връзка с играчите си. Това бе вярно, но се оказа оправдано и работещо.
Де ла Фуенте наистина има шанса да работи с изключително талантлива генерация на Барселона, но гръбнакът на неговия отбор се състои не от звезди, а от добри играчи, който вършат работа, но рядко блестят с блясъка на суперзведите. Такива са вратарят Унай Симон и съотборникът му в Атлетик Билбао Еймерик Лапорт в центъра на защитата, Педро Поро на фланга, Фабиан Руис в халфовата линия и Микел Оярсабал в атака. Де Ла Фуенте успя да изведе всички на друго ниво. И в неговия случай определено не важи максимата – с тези иглачи всеки може. По-скоро е обратното.
Целият текст четете в днешния брой на "Мач Телеграф"
