К ристиано Роналдо даде своите обяснения за скандала, който доведе до преждевременното му напускане на лагера на националния отбор на Португалия. Капитанът на „мореплавателите“ публикува пространно изявление, в което разказва своята версия за случилото се и подчертава, че основната причина за решението му е загубата на доверие в думите на селекционера Жорже Жезус.
Той разказа своята версия за случилото се, като подчерта, че не се отказва от националния тим.
Изявление от Кристиано Роналдо
„Както бях обещал, реших да разкажа – директно и от първо лице – за обстоятелствата около последния етап от пътя ми с националния отбор.
След Световното първенство през 2026 г. бях подготвил писмо до португалския народ – което пазя и до днес, – съдържащо думите, с които възнамерявах да се обърна към хората, когато най-накрая напусна отбора ни.
В края на турнира, по време на полета на връщане от Съединените щати, президентът на федерацията ме помоли – и настояваше – да преразгледам решението си да се оттегля, тъй като от FPF искаха да продължа.
Веднага след това той поиска мнението ми за името на настоящия селекционер на националния отбор – човек, когото обмисляше наред с други имена, които не ми разкри.
Казах на президента на федерацията, че според мен това би било правилното решение. Затова в деня, в който настоящият треньор на националния отбор беше представен, бях искрено доволен от избора. Това беше правилното решение, както показват и резултатите.
Няколко дни по-късно новият селекционер се свърза с мен и изрази желание да се срещнем лично. Съгласих се и уговорихме срещата за края на ваканцията ми.“
Срещнахме се в "Cidade do Futebol" (базата на националния тим), където клубът ми провеждаше предсезонната си подготовка.
В този ден треньорът ми каза, че разчита на мен и че присъствието ми е от ключово значение за проекта му. Още тогава той представи план за участието ми. Каза ми, че ще играя в първия и последния мач, а поради съображения, свързани с физическата подготовка, винаги ще прави по три или четири смени на мач.
В този момент той предложи да не пътувам с националния отбор до Норвегия и Дания. Предложението му беше да изиграя първия мач и да остана в Португалия, след което да се присъединя отново към състава преди мача на стадион „Драгао“.
Отхвърлих предложението незабавно. За мен беше очевидно, че не мога да го приема. Това, че няма да играя в гостуванията, не означаваше, че няма да бъда капитан на отбора. Подобна привилегия – да остана в Португалия – нямаше да даде добър пример. В крайна сметка треньорът се съгласи с моята преценка.
На този разговор присъстваше Симао Коутиньо, спортният директор на „Ал Насър“ – човекът, пред когото настоящият национален селекционер се отчиташе през целия предходен сезон и една от ключовите фигури зад привличането му в клуба през 2025 г.
В навечерието на подготвителния лагер треньорът дойде в дома ми в Лисабон, за да разговаряме отново – по негова собствена инициатива. Разговорът премина спокойно и всички принципи, договорени през август, бяха спазени. Играх в мача на „Алваладе“ и въпреки че бях сменен, не създадох никакви проблеми. Лично предадох капитанската лента на Бруно Фернандес, без дори да подозирам, че може би правя последните си стъпки като спортист и капитан на националния отбор. За мен най-важна в онзи ден беше победата ни. Да печелиш винаги е хубаво; да печелиш в Португалия и за страната си – още по-хубаво.
По време на обяда в деня на мача в Норвегия един от помощниците на националния селекционер се приближи до масата, на която се хранеше отборът, и ме уведоми, че треньорът иска да говори с мен. За моя пълна изненада той ме попита дали съм в състояние да изиграя 30 минути. Бях напълно съсредоточен върху физическото си възстановяване, бях се вписал в отбора както винаги и очаквах, че няма да играя в този мач. Това ме устройваше напълно.
Това искане излизаше извън рамките на плана ми за възстановяване и физическа подготовка – тъй като по график трябваше да играя едва на 4-ти на стадион „Драгао“ – но естествено, се съгласих. Той отвърна, че трябва да бъда готов, тъй като ще играя 30 минути.
Останалото е история. Загрявах от началото на второто полувреме, наблюдавах как минутите минават, но така и не бях повикан в игра. Треньорът не беше спазил думата си.
След края на мача исках единствено всичко да приключи с победа и да остана сам. Не отидох да поздравя феновете. Беше грешка, за която нося пълна отговорност – грешка, която не трябваше да се случва. Извинявам се на португалския народ, който ни подкрепяше толкова силно там; извинявам се на феновете; и се извинявам на онези, които – макар и да не бяха португалци – пътуваха дотам, за да ме видят, и които може би съм разочаровал.
Четиридесет и осем часа по-късно проведохме разговор – треньорът, Симао Коутиньо и аз, – тъй като Симао следеше дискусиите ни още от август.
Беше дълбок и много откровен момент, напълно непринуден и без задръжки.
Стигнахме до съгласие, че има само един начин да се сложи край на този „инцидент“: треньорът да повтори пред всички онова, което току-що ми беше казал насаме – в присъствието на Симао Коутиньо, – но този път в залата за пресконференции.
Уговорката беше проста: треньорът щеше да започне пресконференцията, като засегне темата, с цел да изясни въпроса, казвайки истината. Той щеше да заяви, че никога не съм искал да играя дори минута; че именно треньорът – и никой друг – е предложил плана за този тренировъчен лагер; че решението да ме накара да загрея, без след това да вляза в игра, е било грешка; и че ако ситуацията се повтори, не би постъпил по същия начин.
Поиска ми прегръдка и обеща, че на пресконференцията ще каже същото, което току-що ми беше споделил – а именно, че въпросът е уреден. Нямаше да играе в Дания, но щеше да вземе участие в мача на стадион „Драгао“. Всичко това се случи в присъствието на Симао Коутиньо, както винаги.
По искане на треньора се проведе видеоконферентен разговор с негово участие, както и с това на Симао Коутиньо и Тиаго Кравейро, за да се обобщи обсъденото.
Беше изготвен кратък документ; аз лично го прегледах и – доколкото ми е известно – той беше предаден на треньора, точно както той беше поискал.
Пресконференцията протече според очакванията: поведението му нямаше нищо общо с това от срещата ни; станах свидетел на изрази и агресия, които смятам за незаслужени – отношение от типа „искам, мога и аз командвам“, каквото никога не ми беше демонстрирал, дори и бегло, насаме предния ден.
Одобрените от мен бележки бяха следните: „Смятам за важно – тъй като това е истината – да изясня няколко неща, преди да говорим за Дания:
1. Лично предложих план за Кристиано – специално за него – относно този сезон в националния отбор. Беше дълъг и много ползотворен разговор.
2. Знам колко силно той живее за националния отбор и го обича, както и каква тежест има в световен мащаб – и още повече, каква тежест и положително влияние е оказвал върху националния отбор в продължение на 24 поредни години.
3. Планът, който предложих на Кристиано, беше приет.
4. Той никога не е поставял под съмнение решенията ми. Беше примерен, лоялен и професионален.
5. Мачът с Норвегия не беше включен в плана, който бях начертал за него. Въпреки това прецених, че се е възстановил физически след първия мач, и го предупредих, че може да се наложи да го използвам. Кристиано се съгласи.
6. Допуснах грешка, като накарах играч от ранга на Пеле или Марадона да загрява, без в крайна сметка да го пусна в игра. Ако трябваше да постъпя така днес, не бих го направил.“
7. В заключение: искам Кристиано в националния отбор. „Всъщност не го искам просто малко, а много. За щастие, и той вярва в мен. Вярваше в „Ал Насър“, вярва и тук.
8. Относно това, че не поздрави феновете: вече говорихме за това. Някой, който е изиграл над 230 мача за националния отбор, няма нужда от уроци от мен за това как се обича Португалия. Беше момент на разочарование, който не заличава нищо. Той е играчът, който раздава най-много автографи, прави си най-много селфита и показва най-много обич към феновете. Нека не си измисляме проблеми там, където ги няма. Когато не сме щастливи, реагираме. Това е всичко.“
Следователно в нито едно от тези съобщения не се казваше, че треньорът ми се е извинил.
Това беше вторият път, в който доверието ми беше предадено.
Реших да напусна лагера, вместо да чакам поредното неизпълнено обещание. За мен истината остава най-важното нещо в човешките отношения. Колкото и да боли, искам да ми казват истината.
Всъщност, по време на разговор с президента на Португалската футболна федерация и треньора в сутринта преди въпросната пресконференция – нещо, което те със сигурност могат да потвърдят – аз отново заявих, че ако не ме искат там, просто трябва да ми го кажат. Трябваше просто да бъдат честни с мен. Щях да го приема и обещах, че можехме да организираме нещо прекрасно – както мечтая да се случи – без никой да се сърди.
Спомням си го сякаш беше вчера. Отговориха в един глас: не. Казаха, че мястото ми е в националния отбор.
Никога, в нито един момент от близо 25-годишната ми кариера, не съм се намесвал в техническите или тактическите решения на който и да е треньор или селекционер на националния отбор. Приемам – за добро или за лошо – това, което те предлагат да направят. Уважавам решението, но когато доверието ми бъде предадено, чувствам, че не ми е мястото там.
Дължа извинение и на съотборниците си в националния отбор за това, че напуснах лагера. Въпреки пълната липса на доверие в думите на треньора – както може да потвърди всеки, присъствал на тези разговори – не трябваше да постъпвам така. Отговорността е изцяло моя.
Още веднъж поднасям извиненията си на португалския народ, но това, че не спазих думата си, тежи на съвестта ми. Усетих, че от този момент нататък оставането ми само би навредило на отбора, затова направих това, което винаги съм казвал, че ще сторя, ако почувствам, че вече не съм полезен: събрах си багажа и си тръгнах.
Последиците от действията ми трябва да бъдат преценени и санкционирани от Португалската футболна федерация. Смятам, че наказанието не трябва да бъде смекчавано. Аз не съм просто поредният играч; аз съм капитанът на отбора, а това е утежняващо обстоятелство. Вече се извиних, но знам, че действията трябва да имат последствия. Всеки във футбола знае – както и аз – че независимо от индивидуалния статут, правилата са еднакви за всички.
В тази връзка чух много да се говори за прощални мачове – че заслужавам достойно изпращане и че Федерацията иска да ми предостави тази възможност.
Животът ме е научил – често докато съм гладувал и не съм имал какво да ям – че никой не дава нищо даром. Мога да обещая на всичките си поддръжници – и, разбира се, най-вече на целия португалски народ – че ще изиграем един или повече прощални мача.
Ще дойде време и за това.
Но когато мисля за националния отбор, всъщност мисля за състезанието и играта. Точно това ми беше в главата в деня, когато научих новината за смъртта на баща ми. Бях на лагер с националния отбор и реших да остана, докато приключи мачът на следващия ден. Направих нещо за страната, което никога не бих направил за никой клуб.
Така че, ако съм в добра физическа форма – играя за клуба си и, да се надяваме, бележа голове – тогава, след като изтърпя наказанието си, ще бъда на разположение (както винаги съм бил), за да се състезавам и да печеля с националния отбор.
Повярвайте ми, това е чистата истина.
