С лушаш и настръхваш! Не искаш интервюто да свършва, дори не мислиш да прекъсваш своя събеседник, за да му зададеш въпрос. Такъв беше случаят с гостуването на Силвия Аздреева в новогодишното издание на „МачКаст“. Не случайно поканихме 37-годишната алпинистка за първия ни брой за 2024 г. Защото освен, че тя е изкачила Еверест, е първата българка, която е покорила два други осемхилядника – Лхотце и враждебния К2. Освен тези успехи, Аздреева е и мотивационен лектор, а на пазара вече е и нейната книга „Да покориш себе си:“. Вижте страхотното интервю с красивата млада дама.
- Приятели на “МачКаст”, честита Нова година! Пожелаваме си тя да бъде по-добра, по-щастлива и по-здрава от предходната. Затова и нашият гост в първото за годината предаване е Силвия Аздреева. Човекът за когото, каквото и да кажем, ще бъде малко. Силвия, здравей! Благодарим ти много, че прие нашата покана. И Честита Нова година на всички!
- Благодаря!
- Ти си човек, стъпвал на Еверест. Такъв човек в нашето студио досега не ни е гостувал. И директно започваме: Какво си пожелаваш за новата 2024 г., след като вече си покорила най-високия връх, какво следва?
- Има много високи връхове в живота. И тук не говорим за Еверест. Има много лични проекти, бизнес проекти и начинания, към които съм се насочила. Един от тези проекти са трекингите. Започвам да водя групи до базовия лагер на Еверест от пролетта. И съм много развълнувана за това. Нямам търпение да заведа хора, мечтатели, които искат да се потопят в магията на Хималаите заедно с мен и да изкарат едно 15-дневно приключение. Да се докоснат до всички тези красоти. Всичко това, което мен ме е вдъхновило навремето, да се върна обратно и Дай Боже някой да поеме по моя път нагоре.
- Ти ни гостуваш и по още една много хубава тема – премиерата на твоята книга „Да покориш себе си”. Успя ли да покориш себе си и какво може да прочетат хората, вземайки си това прекрасно книжно издание?
- Аз очевидно успях да покоря себе си, изкачвайки най-високите и най-смъртоносни връхове на планетата. Ти не можеш да покориш планината. Тя те допуска да я изкачиш, но ти покоряваш именно себе си, защото това, през което преминаваш, те променя изключително много и ти никога не се връщаш същия. Ти си съвсем друг човек, както аз съм в случая. И всичко, през което тялото и твоята психика преминават, наистина те променя завинаги. Ти покоряваш себе си от гледна точка на това, че ти можеш всичко вече. Аз нямам съмнение, че мога да постигна абсолютно всичко в живота си. Именно така ми действат големите върхове на мен, защото виждам, че когато успея в нещо толкова екстремно, толкова смъртоносно и там, където са успели много малък процент от населението на планетата и много голям процент са се отказали, включително и хора, които са се отказали пред очите ми, наистина това няма как да не те промени. И аз искам да дам своя пример с това, че един обикновен човек, какъвто съм аз в случая, и наистина съм тръгнала от нищото, може да покори най-високите върхове. Аз съм била едно нормално дете с нормално детство. За съжаление, имахме един трагичен инцидент, за който съм разказала в книгата си, който със сигурност ме е променил и ме е надъхал да продължа моите планове в живота си. И съм знаела, че аз винаги имам подкрепа отгоре. Искам да дам пример на хората, че без значение кои сте, през какво сте преминали, без значение от къде започвате или на каква възраст сте - аз съм на 37, след няколко месеца ще навърша 38 - можете да постигнете абсолютно всичко. Както аз съм последвала своята страст, както съм се отдала и никога не съм се отказала и съм проявила воля по време на тези мои изкачвания и възможно най-екстремните ситуации. Дори бях ударена от лавина и въпреки това не се отказах. Продължих нагоре към върха, в случая към връх К2, където се случи. Искам хората да знаят и да предам чрез своята книга, че човешката воля е много голямо нещо. И ние не трябва да се отказваме и можем да постигнем абсолютно всичко, защото няма граници за човешките мечти.
- Колко пъти видя смъртта в очите, при всичките тези изкачвания и особено на К2, който се твърди, че е най-трудният връх?
- Никога повече не искам да се връщам специално на К2. И наистина съм благодарна, че този връх не ме уби. Защото той се опита няколко пъти - и на качване, и на слизане. Първият ми голям връх, който качих в моя живот - Ама Даблам, висок 6812 метра, беше моята мечта, която стартира по-нататъшните събития в моя живот. Нали знаете, всичко стартира с една голяма мечта, която те води. Така че не трябва да се отказвате от вашата мечта и страст. Дори и там аз имах такива ситуации, в които бяха на косъм от смъртта. На връх Еверест, на връх К2, на връх Лхотце, на всички тези връхове, аз имах такива наистина близки срещи със смъртта. Аз съм един щастлив човек. Мога да кажа, че рисковете, които поех, наистина бяха много големи. Много хора прецениха, че не могат да поема тези рискове. Не си мислете, че хората се връщат само на Еверест. Те се връщат и на много по-ниска надморска височина и на много по-малко технични връхове. А какво остава за Еверест или К2? Повече от половината хора се върнаха. Това се случи, когато падна лавината на 8200 метра по време на нашето изкачване. И ни затрупа. Всъщност това беше най-близката среща със смъртта. Но може би не ми е било дошло времето. Не искам да звучи като някаква лудост, защото реално ние трябва да живеем своя живот. Не можем да се спираме, защото ние не знаем кога ни е предопределено да умрем. Всичко може да се случи по всяко едно време. А защо трябва да се ограничаваме и да не си живеем живота? Аз следвам тази максима, че животът трябва да се живее, а не да подхожеш предпазливо.
- Легендарният и неповторим Нирмал Пурджа е написал предговора към твоята книга. Разкажи ни повече за вашето приятелство. Прати ли му вече книгата, за да я прочете?
- Абсолютно, да. Нирмал притежава моята книга. Много е горд от мен, както казва в предговора. Че съм постигнала толкова много, защото реално той е човекът, който ме подкрепи да тръгна след тази моя мечта още за стартирането ми и от връх Ама Даблам. Той ми подаде рамо, когато аз се съмнявах в себе си и наистина го желаех. Подготвяйки се, така се случиха нещата, че реално аз започнах да го убеждавам, че ще изкача върха и той ми каза: “Силвия, по дяволите, какви ги говориш? Ти нямаш все още такъв опит”. Аз му казах: „Просто ми позволи да дойда на експедицията и да продължа. И след много дълги преговори и мислене от негова страна и от неговия екип, защото това наистина е голям риск, в крайна сметка аз някак си успях да го убедя. Той ме допусна до експедицията на взимно доверие, защото той видя, че аз съм готова да дам всичко от себе си. Това е много важно. Когато срещнеш човека и имаш много голямо желание, той вече знае, че ти ще дадеш всичко от себе си. Защото ако беше усетил и най-малкото съмнение в мен, нямаше да ме допусне. Той е моят много голям мотиватор. В последствие вече аз и станах мотиватор на самата себе си. Защото човек трябва да бъде своя най-голям мотиватор, най-големия си фен. Защото ако ти не си най-големия си фен и човека който да те бута, т.е. ти сам да се буташ, няма кой друг да го направи. Наистина много се възхищавах на Нирмал и си казвах: “Този човек е луд!”. Как е възможно да съществува такъв човек и изобщо се е родил. Да направи такива чудеса от храброст, такива големи подвизи и такива големи постижения, които граничат с нереалното. Някак си неговата страст отключи и моята, която така или иначе си я носих в себе си. В никакъв случай той не ми е насадил нещо, което аз не съм желала. Нашето приятелство, за мое голямо щастие, съществува и до ден днешен. Той вече притежава моята книга. Както казах, е много горд. Написа предговора. В книгата читателите ще открият още един доста голям цитат. Може да го нарека цитат. От думи на Мингма Дейвид Шерпа. Друга легенда в алпинизма, който е качил К2 6 пъти. И има много други рекорди на Гинес. Не само те са страхотни, но и техните екипи от шерпи. Без които повярвайте, една такава експедиция, не може да съществува. Може би 0% от броя алпинисти в света могат да направят нещо подобно сами. Тоест напълно самостоятелно. И плюс това да успеят и да се върнат живи. Повярвайте, екипната работа е много важна. Както екипната работа и тук, на долната земя, в нормални условия, е много важна. В моята книга хората ще намерят личните ми истории, това как аз съм се чувствала, какво съм преживяла през цялото това време, през какво съм преминала, какво ме е накарало, каква воля съм проявила, какви са екстремните условия, как съм оцелявала и моментите, в които съм висяла на косъм от смъртта. Всичко това е описано на изключително достъпен и лесен език и благодарение на моя съавтор, спортният журналист Найден Тодоров.
- Едно нещо изключително много ме впечатли, и това беше историята с флага, който са ти ушили специално за теб?
- За нас, българите, това е много вълнуващ момент. Момент, който да те разчувства със сигурност, защото аз не стига, че бях тръгнала само до базовия лагер на Ама Даблам, но в последствие реших, че ще го изкачвам. Реших, че имам правото да поставям и условия на Нирмал Пуржда и да му кажа: “Виж какво, аз без българския флаг няма да се кача на върха, разбираш ли?”. Защото в крайна сметка, аз бях тръгнала на трекинг, достигнах на 4200 метра подножието на Ама Даблам и реших, че българският флаг ми трябва, за да го развея на върха. Аз не тръгнах от България с флаг и заради това му поставих условието. Той се видя за пореден път в чудо с мен. Какво да ме прави човекът? И тук пак искам да благодаря на хората в Непал за това, че са просто невероятни. Невероятен народ, наистина, те ще направят всичко възможно, за да може ти да се чувстваш добре. Ние вече бяхме стигнали до базовия лагер на Ама Даблам. Той трябваше да се обади да поръча флага в Катманду. Хората са търсили някъде там по техните пазари, и на местата, които продават флагове, защото, наистина има такива места. Все пак доста хора по света ходят и на трекинги, и качване на върхове, знаете там колко осемхилядника има в Хималаите. От цял свят прииждат хора. Много не са могли да намерят българския флаг. Очевидно не много българи качваме тези осемхилядници. Иначе, след като търсенето на българския флаг е преминало неуспешно, хората не искат да ми отказват и са направили всичко възможно. Така се бях отчаяла. Питах ги какво ще правя горе на върха без българския флаг. Тоест – била съм убедена, че ще кача върха. Звучи нереално, фантастично, но пък хората трябва да бъдем убедени в своите успехи. След няколко дни Нирмал ме извика на базовият лагер и ми каз: “Силвия, имам една изненада за теб. Тъй като не успяхме да намерим българския флаг никъде, ние го ушихме специално за теб”. Наистина се разплаках от вълнение. Не можех да повярвам какво са направили тези хора за мен и в последствие изпратиха флага с един от хеликоптерите, по които пращат провизии.
- Спомняш ли си първия връх, който си изкачила?
- Конгур, който е в планината Беласица. До 20-годишна живях в град Петрич и това беше един от по-близките върхове в Беласица. Много често ходих там с моето семейство и така... Отидох с нашите да берем боровинки. Озовах се там, дори не го изкачих от долу до горе. Даже не се брои за реално изкачване, защото половината път бяхме с кола. Но тогава аз, вглеждайки се в хоризонта и във всички хълмове и планини, усетих този порив. Усетих, че това е нещо, което много силно ме тегли. Природата ме тегли от дете, наистина.
- Какво е чувството да изкачиш Еверест Какво си помисли когато стъпи на покрива на света? Какво се виждаше?
- Трябва да ви дам моите очи да го видите. Аз съм ги описала гледките в книгата най-обстойно. Дори снимките и видеата, които имам в моите социални мрежи, са достатъчно красноречиви. Няма по-велика красота, наистина... И за мое огромно щастие времето беше възможно най-доброто. Нямаше почти никакъв вятър, небето беше кристално чисто, грееше слънце. Това се случи на покрива на света, а аз имам 3D гледка, 360 градусово view (от англ. гледка). Чувството, когато се качиш горе, при мен лично беше чувство на гордост. Когато аз стъпих на най-високата точка, нямаше човек, в тази секунда, тази минута, който да е по-високо от мен на планетата Земя. Настръхвам, докато ви го разказвам. Велико е и аз го пожелавам на много хора да го изпитат. Дори и да стъпят на своите лични върхове. Не е нужното това да бъде Еверест. Пристигнах на върха първа от моята група. Останалите 20 души бяха зад мен. Стъпих първа, може би около 3 или 4 души в този ден, на 15 май, бяха изкачили върха преди мен и вече се ориентираха да слизат надолу. Реално аз и моят водач бяхме няколко минути сами. Ние, на покрива на света! Знаете ли какво означава това? Но, за съжаление, много скоро след това, тази твоя радост се помрачава от мисълта: „Как по дяволите аз ще сляза от тук?“. Всъщност аз после изкачих и Лхотце, което удължи престоя ми два дни. Цялото нещо ми отне около 50 дни. Така че месец и половина да си драпал, да стигнеш до този връх, да стигнеш до покрива на света, не ти се слиза със сигурност. Казваш си, може ли да останем още една секунда, но водачът те подкарва надолу и ти казва: “Ако искаш, остани и умри”. Тук няма как да има цензура, защото аз се срещнах дори и с мъртви тела по пътя. Трябваше да ги прескачам и това е действителността, хората трябва да знаят какво се случва там. Най-много хора загиват на слизане... Отдолу пък прииждат хора и разминаването там е много опасно, супер смъртоносно. Тъй като там няма пътека, има фиксирано въже, парапет и всъщност от стъпките на хората се образува нещо като партина или тясна пътечка. И всъщност ние се разминаваме, особено на Стъпалото на Хилари, което е високо 8800 метра, ние се разминавахме точно там. Колкото и да беше хубаво, че бях сама горе на върха, трябваше да започна да се спускам. Обаче за мое нещастие срещнах целия трафик от хора, които вече се качваха и трябваше да се разминем на най-техничната част. Под нас зеят пропасти от 3 километра. Там за съжаление стоят и две от мъртвите тела, които допълнително усложняват преминаването. Невероятно стръмен и техничен участък с вертикални скали. Вече зависи и от твоя късмет. Един от най-големите минуси е, че качването винаги се случва през нощта, защото тогава ледът е най-стабилен. Хубаво е слизането да се случва на дневна светлина, макар че мен лавина ме удари по светло на К2. По тъмно единственият плюс от цялата експедиция е, че не виждаш къде катериш и какво има под теб. Което е малко успокояващо. Трябва да си контролираш страха, защото виждаш къде си се покатерил и откъде висиш. Аз пък искам да си извадя телефона, да снимам, защото знам, че после ще ме е яд, че не съм заснела някакви велики кадри. Кога ще се върна там? Никога! Снимките и видеята, които виждате в моите социални мрежи, са само някакви секунди от цялата експедиция. Дори законите на физиката са други там. Нирмал обича да се шегува с нас: “Хора, нали знаете, че от тук нататък само ще страдате и ще оцелявате, но все пак от време на време не забравяйте да се насладите и на гледките“. Но ти гледаш само къде стъпваш и си концентриран и фокусиран. Катериш дни и седмици наред и не виждаш върха. Дори не можеш да си представиш къде е.
- Въпрос, който лично така исках да ти задам... Има ли човек като теб, който е идол на хиляди, свой идол в живота си?
- Не искам да звучи нескромно, но много хора, които са извън България, се свързват всеки ден с мен. Не само жени, но и мъже, което много ме радва. Мотивирам хората и ги карам да вярват повече в себе си и да преследват до последно своите мечти. Хората притежаваме огромна сила и те трябва да го знаят. Но, да, моят идол е Нирмал Пурджа. Видях този човек как действа като лидер. Той е безкомпромисен, но създава много приятен образ. Все пак да не забравяме, че той е бивш военен и ни възпитава по военен начин. Аз бях като в казарма там. Всичко се случва по минути, секунди. Аз съм горда да го нарека свой приятел. Той мотивира милиони хора, човек, който е природозащитник. Грижи се за общността на шерпите. Те са си като едно семейство.
- Как една елегантна дама като теб прекарва толкова време в планината без козметика, кремчета и т.н.?
- Със сигурност нищо женско не ми е чуждо и аз обичам да се поддържам. Обичам да си слагам кремчета, както казваш. Да изглеждам като жена. Все пак въпреки всичко аз съм жена. В пълния смисъл на думата. И повярвай ми, месец и половина, два месеца, не ми беше лесно. Колкото и да казвам, че съм се справила, но не ми беше лесно, защото жените преминаваме там през много тежки периоди. Не само тези ежемесечните неразположения, но и като жена. Дори едно измиване на коса там, може да те убие. И го казвам най-сериозно, защото може да се разболееш толкова бързо. Представете си как се измива и как се изсушава една дълга коса Аз го планирам цял ден. В колко часа ще се случи това нещо. Защото ние имаме график на къпане. Кое след кое ще облека. После как ще си изсуша косата. Как ще притичам от тук до там. Без да настина. Какви дрехи ще си облека. Това е един голям план, който правиш дори за едно елементарно къпане. А какво са да кажем за това как ни се налага да ходим до тоалетна в шише! Което много хора не го знаят. И то пред очите на други хора! Но в един момент на теб вече не ти пука. Защото и те са в същото положение. Това са много тежки моменти. Особено на експедицията ми до К2, когато аз бях единствената жена. Ние бяхме буквално първите хора там. Изкарахме един много дълъг период без никакви други хора. А аз бях в компанията на над 30 мъже. Имаше моменти, в които бях изпаднала в много дълбока депресия. От която нямаше кой да ме изкара. Нямах никаква връзка с моите близки. Нямахме интернет. Щях да прекратя експедицията си, преди да съм я започнала. Надявах се да видя каквато и да е жена. Исках да видя човек от моя пол. Но уви, нямаше такъв. Но в крайна сметка ние сме си го избрали тези неща, нали така. Аз просто покорих себе си.
- Изкачването като краста ли е? Кой ще е следващият връх, към който ще се насочиш?
- Ами да ви кажа честно, на този етап, мисля да задържа положението. С осемхилядниците поне. Защото не мисля да го причинявам, не само на себе си, а и на моите близки. Знаете, все пак имам семейство, за което трябва да мисля. Те изживяват тези мои изкачвания много тежко. Защото това, което всъщност те изпитват, е все едно те качват върха с мен и не искам да им го причинявам. Това са много големи страдания, които те не заслужават. Но това не значи, че аз съм стряла с нещата, които обичам да правя. Има нови проекти, за които вече казах, свързани с трекингите до базовия лагер на Еверест.
- Силвия, много ти благодарим. Твоите думи са толкова мотивиращи, не само за нас, но и за всички хора. Предполагам, че все повече ще имаме възможност да слушаме твоите слова?
- Да, това е нещо, което ме кара да вървя напред. Вие ме питахте също така, какви са следващите върхове, които съм набелязала в живота си. И искам да кажа, че всъщност те на този етап не са осемхилядници. Може би много хора очакват, че аз отново ще се отправя към осемхилядници, което е нормално, разбира се. То е доста интересно. Но както казах, не искам да го причинявам на моето семейство. Така че нещото, което искам и гледам в бъдещето, така обозримото бъдеще, освен трекингите до базовия лагер на Еверест, са нещата, които искам да ми се случат в личен план, към които се стремя. И много се радвам, че аз мога да бъда мотивация за толкова много хора по света и в България. И много се радвам, че мога да влияя мотивиращо и на младото поколение. Защото аз, освен, че изкачвам върхове, имам своя фондация “Заедно към върха”. Също така правя и мотивационни лекции. Нещото, което супер много ме зарежда, когато правя тези мотивационни лекции, срещи, беседи с хора, са най-вече учениците и студентите. Защото аз виждам този огън в техните очи.
ЕКАТЕРИНА ТОМОВА
БОГОМИЛ РУСЕВ
Мач Телеграф
