Ф утболът и животът се развиват толкова бързо, че ако спреш и се замисляш много, ще получил удар. Това е философията на Унай Симон, вратаря, който на 4 септември ще се изправи на „Васил Левски“ срещу нашите национали в световна квалификация за Мондиал 2026.
От 11 ноември, когато дебютира за Испания в контрола срещу Нидерландия, досега той вече има 50 мача за Испания. „Преди няколко години дори не си представях, че ще играя за националния отбор. И после се случи. Един ден получаваш повиквателна. След два месеца играеш първия си мач, на следващото лято си на европейско първенство, а после и на световно“, връща се назад стражът на Атлетик (Билбао).
Казват, че вратарите са различни, и той определено е такъв. В днешния глобален свят той няма профил в социалните мрежи. „Когато играех във втория отбор на Атлетик, имах акаунт, както и всички останали момчета. Проблемът е, че обръщам прекалено голямо внимание и на лошите, и на хубавите неща. Това ми влияе. Ако е пълно с критики, започвам да мисля, че съм много зле. И обратното – хубавите неща ме карат да се мисля за върха. И заради това закрих всичко“, разказа 28-годишният вратар пред La Vanguardia през миналото лято. Пак там той признава, че късните мачове му създават голям проблем. „Заради натрупаното напрежение е. Играем ли от 21 часа например, след това се въртя в леглото до 5-6.“
На село
За непознатите той минава за свит, за човек, който не си пада много-много по общуването. „Просто съм срамежлив, когато не се чувствам комфортно и в свои води. Но ако питате хората в моята Мургия (село в Баската автономна област – б.р.), ще ви кажат, че съм доста общителен и открит. С тези, които не познавам обаче, ми е трудно. В такива случаи се опитвам да не се откроявам и стоя настрана“, описва сам себе си роденият на 11 юни 1997 г. Унай, който минава за свое момче не само в родното място, но и в селото на татко си Даниел – Сан Марсиал, провинция Самора, в което според последното преброяване от 2024 г. живеят едва 125 души. Именно при баба и дядо той прекарвал летата като дете.
Днес тук има негов фенклуб и членовете му се събират да гледат мачове заедно имат ли възможност. „Гордеем се с нашия съсед. И не само защото е вратар на Атлетик и Испания, а защото винаги е бил страхотно дете, а сега е изключителен млад мъж. Децата го обожават. Последния път, когато беше в селото, събра всички момчета и момичета и ги заведе на един терен да им показва разни трикове“, разказва пред laopiniondezamora.es Хавиер Мартин, собственик на местния бар.
Родители
Когато идвал в Сан Марсиал, Унай бил навън по цял ден – карал колело и ритал топка с останалите деца. Но не само това. Редовно помагал на баба и дядо, а и на съседите да носят туби с вода от цистерните в центъра, тъй като по онова време селото нямало постоянен достъп до питейна вода.
Самият той никак не обича да говори за нещата извън футбола. „Личният живот си е за мен. Не смятам, че някого го интересува каква е професията на родителите ми. А и какво, като се знае? Някои неща могат да бъдат изтълкувани погрешно. А за мен това са напълно нормални неща, работа като всяка друга“, казва Симон, чиито родители се срещат именно благодарение на работата. Баща му е част от Гражданската гвардия и е пратен на служба в Баската автономна област, където майка му е част от местната полиция.
Крака
Сегашният национален вратар на Испания застава под рамката малко случайно. Когато играел навън, искал да вкарва и да прави финтове като всички останали момчета. Бил обаче по-едър и по-тромав, затова и ако искал да остане в играта, трябвало не да бележи, а да спасява. Така детската игра начертала пътя му.
Когато видели колко много време Унай прекарва навън, играейки футбол, татко му решил да вкара енергията му в прав път и го завел в школата на Аурера Витория. „Мама и татко никога не са настоявали да тръгна по техния път. Дадоха ми право на избор, но държаха да се придържам към някои ценности. Тяхна е заслуга да бъда човекът, който съм.“
Симон има специални думи и за бившия селекционер на Испания Луис Енрике, който пръв го повика в националния отбор. „Той ме научи да играя с крака. В Атлетик съм имал много добри треньори, но никога не сме изнасяли топката толкова плавно. Играехме по-директен футбол. Луис видя, че имам качества, и прояви голямо търпение спрямо мен. Успях с много анализи, с тренировки и малко смелост. Постепенно започнах да разбирам този начин на игра и да вниквам в нея“, казва вратарят, на когото нашите национали ще се опитат да вкарат гол на 4 септември.
Надежда Кърликова
