Н а 19 август се навършиха 65 години от деня, в който при опит за траверсиране на Безенгийската стена в Кавказ загинаха Цанко Бангиев, Йордан Мачирски и Радко Бреянов.
В началото на 60-те години по върховете на Рила и Пирин бяха прокарани всички най-логични и най-трудни маршрути. По тях с успех вече се преминаваше и при трудни зимни условия. Заговори се за „таван” в развитието на българския алпинизъм. Пътят вече сочеше Алпите и Кавказ. По това време „Желязната завеса” не ни допускаше до Алпите. Поради това няколко пъти най-добрите ни алпинисти посещаваха Кавказ. Обучаваха се в елементите на ледената техника и изкачиха Елбрус, Донбай Улген, Белала Кая и редица още върхове над 3000 м.
Първият опит
През 1961 г. дойде ред и на нещо по-сериозно. Избрахме Безенгийската стена и на 28 юли 8–членният ни състав напусна София. В него влизаха Аврам Аврамов (ръководител), Енчо Петков (треньор), Цанко Бангиев, Георги Атанасов, Йордан Мачирски, Радко Бреянов, Тодор Николов (всички от София) и Сандю Бешев (от Пловдив).
Членовете на експедицията.
За разузнаване и аклиматизация първо изкачихме връх Кощан–тау (5141 м). После, за осъществяването на тъй наречената „заброска” (б. авт. - изнасяне на продукти и гориво за примусите ни) изкачихме и Джангитау (5051 м), който е по средата на 8-дневния траверс на стената.
Поредица от върхове надвишаващи 5 хиляди метра – Източна Шхара 5050 м, Главна Шхара 5201 м, Западна Шхара 5057 м, пик Шота Руставели 4960 м, Източен Джанги-тау 5038 м, Главен Джанги-тау 5061 м, Катин-тау 4974 м, Гестола 4859 м и Лялвер 4360 м. Тук 6 от всичките 8 5-хилядника на Европа са съединили ледено-каменните си тела, за да създадат един прекрасен, труден, но много желан обект за алпинистите, наречен „Безенгийската стена”.
Съединяващият поредицата върхове ръб е тесен, заледен и силно насечен. На много места по него се срещат обледенени и трудни скални жандарми. Особено трудни участъци тук са „Пилите” на Шхара – низходящ остър леден ръб, спускащ се от Западна Шхара към пик Шота Руставели, както и „Пилите” на Катин-тау – остри скални жандарми преди изкачването на върха.
Близо 12-километровата стена се простира от изток на запад под формата на подкова и се преминава за 7-8 дни. Северните и́ склонове са отвесни снежно-ледени стени високи до 2000 м. По тях често с грохот се откъсват големи блокове, които се разбиват върху 18-километровата снага на ледника Улу-Чиран-Безенги. Южните склонове са по-полегати и слизат до 1600-те метра на „Слънчиева Сваниетия”.
-
След няколкодневна почивка, прегърбени под тежките раници, крачехме по ледника Безенги. Тодор Николов бе заболял и мястото му в нашата осморка зае съветският алпинист Валентин Якубович. На 18 август на около 5000 м. опънахме малките си палатки. Щяхме да нощуваме най-високо, до този момент, от всички българи. В едната палатка се побраха Енчо, Цанко, Данчо и Валентин, а другата с мъка си разделихме с Джиджи (Георги Атанасов), Радко и Аврам.
Въпреки умората до късно не заспахме. Говорехме си за много и най-различни неща. Радко с нетърпение очакваше края на траверса, за да замине за Киев. От там нашата група трябваше да се увеличи с още един член – синеоката Валя. С нея Радко се беше запознал предната година, когато двамата с него, пак заедноq бяхме в лагер Домбай.
Трагедията
На 19 август станахме рано. Предстоеше ни дълъг, труден и неизвестен път. Още от бивака оформихме три свръзки. Енчо с Валентин образуваха първата, Джиджи, аз и Аврам - втората, а Цанко бе с Радко и Данчо. В този ред поехме към връхната точка на Шхара (5201 м) - първият и най-висок връх от големия траверс. Вятърът продължаваше да духа все така силно. На самия връх Енчо и Валентин се заеха с написването на „записката” (паметна белиежка с имената ни, която според Съветските правила узаконяваше изкачването на върха). В този момент вместо нашата свръзка, както беше разпоредил треньорът ни Енчо Петков, напред излезе тази на Цанко. Това нарушаваше предварителното разпределение на водачеството. Ръбът ставаше все по-тесен, по-труден и много опасен.
След около час движение по ръба пред нас се появи стръмен склон, завършващ с характерното остро връхче. Достигнал най-високата му точка Цанко се обърна към нас, повдигна ледокопа в знак на поздрав, извика нещо, но вятърът отнесе думите му. Намирахме се на близко разстояние от тях, но връхчето не ни позволяваше да следим движението им при слизането от него. Когато Аврам, който в момента беше първи от нашата свръзка, бе вече на връхчето, а на мен ми оставаха само няколко метра, високо във въздуха видях издигнато от вятъра въже. Стиснал силно главата си с две ръце, Аврам мълчеше и не отговаряше на въпросите ми, а те бяха само два, но много настоятелни и тревожни: Къде са? Видя ли ги?
Когато и тримата, при нас вече бе и Джиджи, се събрахме на самото ръбче, разбрахме жестоката истина, ням свидетел на която бе станал само Аврам.
Както и преди това тримата се движели на близко разстояние и малко по ниско, южно от самия ръб. Без да очакват, изведнъж попаднали в изключително заледен участък. Радко, който бе в средата на свръзката, се подхлъзнал, но веднага се самозадържал с ледокопа. Преди още да е успял да се изправи, Цанко рязко се обърнал, за да види какво става, и това нарушило равновесието му. Данчо бил заварен неподготвен, но въпреки това хвърлил намотките на държаното в ръце въже. Било е твърде късно.
Жестока истина
Когато достигнахме мястото, установихме три леки драскотини в твърдия като стъкло лед. Ледокопите им не са успели да се забият в леда, а наклонът бе много голям. На юг, където бяха полетели телата им, близо 2500–метрова стена ни отделяше от Сванетия, красива планинска област в Грузия. Там долу всичко бе в зеленина. При нас само лед и сняг. Нито за миг не допускахме, че нашите другари са вече там. Надявахме се, вярвахме, че и в най-лошото може да има късмет. Допускахме, че в някоя от близките ледени пукнатини те ни очакват и се нуждаят от нашата помощ. Когато при нас дойдоха Енчо и Валентин, без да се замисляме, въпреки малкото инвентар, с който разполагахме, поехме към голямата надежда. Твърде скоро обаче трябваше да се простим с нея. Огромен ледопад от около 400 м, през който те би трябвало да са преминали, ни накара да приемем окончателно жестоката истина. Въпреки това продължихме надолу. По пътя намирахме ледокопи, ръкавици и други части от екипировката, които твърдо ни убеждаваха, че станалото е непоправимо.
Пирамида
Едва на третия ден бяхме в основата на стената. Тук огромна яма, издълбана в ледената гръд на ледник „Шхара”, побираше всичко, което се свличаше от снагата на Шхара. На самия й ръб открихме маска от марля за предпазване от силните слънчеви лъчи. Познавах я много добре, защото преди да тръгнем, я бях подарил на Цанко. Той нямаше време да се занимава с маски, тъй като прекара целия ден в кухнята и негово дело бяха многобройните кюфтета, с които тръгнахме по траверса. Маската му бях направил аз.
Недалеч от това място направихме малка каменна пирамидка. Положихме свежи планински цветя от слънчева Сванетия и се простихме с нашите скъпи приятели. Цанко не можа да даде на нашия алпинизъм това, което той много можеше и знаеше. Радко не дочака срещата в Киев. А Данчо не успя да влезе в новия апартамент, за който мечтаеше и с такава любов ми говореше, когато се връщахме от Джанги – тау.
Успехът
Три години по-късно – през 1964-а, когато отново пристигнахме в лагер „Безенги”, за да продължим започнатото дело, на голям камък сред разцъфналите рододендрони, поставихме паметна плоча. В тяхна памет продължихме и завършихме започнатото с тримата дело – траверсът на Безенгийската стена. Този път съставът ни бе леко подменен. За втори път за Безенги тръгнахме само Георги Атанасов, Аврам Аврамов и пишещият тези редове. Подсилването на групата бе от Георги Щерев и Ангел Петров от София, Кръстю Алексиев от Сливен, Георги Имов от Пловдив и Щилиян Атанасов от Ямбол. Този път тактиката ни бе изменена.
По целия траверс тогава тръгнаха и преминаха Георги Атанасов, Сандю Бешев, Кръстю Алексиев и Ангел Петров. Втората четворка осъществи „заброската” на вр. Джанги тау и изпълняваше ролята на подпомагаща свръзка. С това „Епопеята Безенги” официално приключи.
Интерес
Този район продължи да вълнува българските алпинисти, защото от 1 до 16 юли в лагер „Безенги” и от 17 до 25 август в лагер „Елбрус” още през следващата 1965 г. новосформираният Младежки национален отбор по алпинизъм започна своя път на развитие именно от там, провеждайки първия си тренировачен сбор. И тъй като е първи, в историята на родния ни алпинизъм, нека споменем неговия състав: Христо Проданов, Благой Дживджанов, Тончо Деянов, Щилиян Атанасов, Продан Бонев, Кирил Димчев, Ангел Нанкинов и Иван Цветанов. За ръководител на първия тренировачен лагер в Кавказ, бюрото на РКА бе утвърдило ветеранът на българския алпинидзъм Андрей Тодоров, а за треньор змс. Сандю Бешев, участник в експиедициите от 1961 и 1964 г.
Никой не е забравен
И още един път, но от към южната страна на „Слънчева Сванетия”, трябваше да се събуждам в подножието на Безенгийската стена. Бяха изминали 54 г. трагичната 1961-а, а наследниците на Цанко, Данчо и Радко все още нез наеха къде са гробовете на техните близки. Това ме провокира, за да организирам и последната ми визита към Безиенгийската стента. Със сина Аспарух и внука Йордан на Данчо Мачирски, моят син Иван и още четирима приятели замръкнахме в с. Ужгули.
Там, на час и половина от селото, на малка полянка, на която алпинистите, катерещи този район правят своя бивак, намерихме подходящ камък, на който поставихме и официалната паметна плоча на Цанко Бангиев, Йордан Мачирски и Радко Бреянов. Там се роди и идеята за написването на книгата „Безенги –Еверест на моето поколение”.
Поне за сега епопеята „Безенги” е в застой, защото следващата официална група, която БФА изпрати там бе от 28 юли до 17 август 1983 година. При тази си визита нашите алпинисти изкачват вторият по височина връх в района Дих тау /5200 м/ по два маршрута, както и вр. Гестола /4860 м/.
Доц. Сандю Бешев
