Ник Саймън, “Дейли Мейл“
Мракът се спуска, а ние сме заклещени с нашите сноумобили в средата на арктическо езеро. Езеро, което е толкова голямо, че се вижда от луната, но и толкова отдалечено, че най-близката помощ е на часове път оттук. Мъглата е апокалиптична. Гъста е като супа, а видимостта клони към нула.
Чувам единствено гласа на Сами Хюпия и думите му кънтят в главата ми. „Ако видите вода, дайте газ до дупка или ще загубите живота си.“ Пътешествието, което започна като невинна пречистваща 270-километрова разходка, изненадващо се превърна в зловещо пропадане. Горивото на единия сноумобил свърши, а другият е със счупен носач след удар с голяма скорост в един огромен бор. Газ до дупка? Ние дори не сме в състояние да помръднем. Сигурно така изглежда краят на света. Обзема ме страх и единственото успокояващо нещо е гласът на Сами.
Същото успокояващо присъствие, което наблюдавах, когато го гледах да играе като централен защитник с екипа на Ливърпул в мачовете от Шампионската лига. Той беше водеща фигура в състава на мърсисайдци, записвайки 464 мача и извеждайки го до требъл с капитанската лента през 2001 г. Хюпия е уравновесен, но тонът му внезапно се променя, когато се опитва да качи GPS координатите ни на мобилния си телефон. „Спрете двигателите. Трябва да пестим горивото“, заповядва ни той.
Казват, че никога не трябва да виждаш на живо героите си, защото те могат да те разочароват. Но така се случи, че един от моите идоли държи живота ми в ръцете си. В главата ми изплуваха детските спомени от селцето в Лестършир и малкия телевизор, на който гледах мачовете на онзи тим, който не можеше да бъде победен. Това беше отбор от град, в който никога не бях стъпвал. Русата му коса е побеляла и Сами вече не е младокът, който бе открит за големия футбол от треньора Стефан Аншо, но си остава големият капитан. Висок и атлетичен, още има вид на човек, готов във всеки един момент да пробяга цяла маратонска дистанция.
Тръгнахме преди 6 часа от малкото лапландско градче Рованиеми. Защо? А защо не? Това е животът на Хюпия с днешна дата. Той се пробва като треньор, но интригите в управлението на професионалните клубове не му понесоха и той потърси късмета си другаде. Сега отново живее в родната му Финландия. През летните месеци слиза по на юг, а през зимата се качва още на север. Не е човек, който бяга от предизвикателства. Окото му не мигна, когато му сервирахме откачения ни план да стигнем със сноумобили до най-северния ресторант със звезда „Мишлен“ в света. Пътешествието ни започна от най-дългата финландска река Кемиоки, която през лятото привлича рибарите, а през зимата замръзва.
„Обичам всичко тук. Толкова е спокойно“, признава Сами, с когото почти не говорим за футбол и за онези славни дни в началото на века. Концентрирани сме върху предизвикателствата, които ни предлага настоящето. Опасности ни дебнат отвсякъде. Съвсем малко отклонение от пътя или невнимание на завоите могат да ти струват живота. Съвсем скоро изпитвам на свой гръб рисковете на трасето. Забивам се в едно дърво с 50 км/ч. Сноумобилът е повреден от удара, но нямаме друг избор, освен да продължим напред.
36-годишната световна шампионка по автомобилизъм Ема Кимилинен споделяше живота на бившия футболист между 2021 и 2024 г. Преди това Сами 20 г. бе женен за състезателката по обездка Сузана, от която са синовете му.
За половин ден път не сме срещнали никакви хора или други превозни средства. Пътешествието ни е, като че ли извадено от детска книжка с приказки. Коловозите в снега почти не се виждат, защото очевидно никой не е минавал оттук от седмици. Преминаваме покрай рибарски колиби, които явно са оживени през лятото, когато тук плават лодки, но сега не е така. Промушваме се под клоните на дърветата, заобикаляме проблемни участъци, а понякога бъркаме пътя и трябва да маневрираме и да обръщаме. Снегът е почти до кръста. Тишина, красота, празнота.
Стомасите ни вече къркорят от глад. Сами вади салам от еленско месо и го реже с назъбен нож. Тук няма ресторанти. Казва, че не изпитва нужда да приема течности. Режимът на професионален футболист е калил тялото му. Сега пие вода единствено сутрин и вечер. Разказва за синовете си, които са родени още когато е бил футболист, а сега са студенти и залягат да учат за изпити. Говори и за кучето си, което е кръстил на бразилския футболист Кафу. Постепенно дистанцията помежду ни изчезва и усещам, че пътуването вече е нещо повече от обикновена журналистическа задача.
Към три следобед започва да притъмнява. Времето вече не ни е приятел. Движим се в пакет, но изоставам в мъглата. Визьорът ми е зацапан и премигващата червена светлина на сноумобила пред мен сякаш става все по-малка и слаба. Сега сме изцяло в ръцете на природата. Сърцето лудо препуска, стискаме ръкохватките толкова здраво, че ръцете започват да ни болят, а предмишниците ни са опънати до краен предел и са твърди като камък. Спираме по средата на езерото, защото трябва да изтеглим единия от сноумобилите. Тръпки ни побиват при всяко пропукване на леда, но нямаме друг избор, освен да продължим до брега. На този етап два от сноумобилите излизат от строя. Налага се да се обадим за помощ и сме прибрани от спасителна група. Стигаме до мястото ни за нощувка и влизаме във финландска сауна (голи) и Сами признава, че нашето пътуване е едно от най-тежките, с които се е сблъсквал: „Досега никога не съм пътувал по толкова много часове. Беше доста тежко. Искаше ми се да се движим по-бързо, но нещата не зависят само от нас, а и от състоянието на всяка една от машините“.
Бъбрим си за ръгби и футбол и за това кой е любимият му играч. „Върджил ван Дайк е най-добрият в света“, отсича той, като посочва бившия си партньор в центъра на защитата.
Лягаме си, но щом затварям очи усещам, че подскачам отново по бабуните. Краката ми са сякаш от олово, а адреналинът още гори във вените ми. Загасят лампите в два сутринта, а в 7,30 Сами чука на вратата ни. „Ставайте, ставайте - провиква се той. - Вчера беше много тежък ден и затова за днес съм ви измислил награда“. По пътя не бяхме видели почти никакви животни с изключение на няколко полярни заека, а и повечето животни през тази сезон спят зимен сън. Непосредствено до базата ни пък имаше ферма за хъскита. Но първо трябваше да понесем наказание. „Това е, защото не успяхте сами да завършите докрай пътуването. За наказание ще ви потопим във водата“, обявява Хюпия. В леда са направени няколко дупки и преди да разбера какво става, се озовавам във водата. Не си чувствам краката от студ. „Само си дръжте главите над водата“, казва той и това си е животоспасяващ съвет.
Хъскитата са готови за тръгване и лаят. „Ще ви разкажа забавна история за бившия ми съотборник в Ливърпул Емил Хески. Играехме един срещу друг, той беше с националния на Англия. В един момент симулира, че е фаулиран и направо плонжира. Дадоха им пряк свободен удар, от който ни вкараха гол и ни биха. На следващата тренировка в клуба занесох шнорхел и плавници и му ги оставих в шкафчето. После ги намерихме в боклука. Явно не беше харесал шегата“, спомня си Сами.
Кучешките впрягове ни отвеждат до мястото, където бяхме закъсали вчера, за да продължим пътуването. Последният етап е по-лесен и скучен. След кратко изкачване достигаме до град Рука, където термометърът показва минус 20 градуса. Местните жители са откъснати от света с огромни преспи. Транспортът на продукти понякога отнема цели седмици. Но тук се намира ресторант „Тапио“. Това е и нашата голяма цел. Менюто е невероятно. Има пъдпъдъци, месо от северен елен, трюфели и специалитети от финландската кухня. Натрупахме изключително много спомени по време на леденото ни пътешествие. Сега се смеем до сълзи, като си спомняме през какво сме минали, за да успеем. На следващата сутрин Сами отново е станал рано. Същото почукване. „Ставайте, ставайте!“ Сноумобилът е готов за път. Сбогуваме се с нашите финландски приятели. За тях приключенията никога не свършват.
