- Господин Бърдаров, преди дни ви връчиха наградата „Цветето на Хеликон“. Какво тежи повече за вас – признанието на критиката или фактът, че читателите ви избраха?
- Със сигурност за мен много повече тежи признанието на читателите, тъй като говорим за един огромен кръг. Мнението е субективно, тъй като все пак става въпрос за много хора, но когато говорим за критика и журита, те са значително по-малко като брой. Така че в този смисъл фактът, че толкова много хора са ми се доверили и са прочели книгата „Адажио за Мария“, за мен е доста по-важен.
- Изненадан ли сте от мащаба на успеха на „Адажио за Мария“ или го усетихте още докато работехте над книгата?
- В интерес на истината, докато книгата не стигне до читателя, няма как да знаеш как ще бъде приета. С моята редакторка Мария Каргиотаки имахме усещането, че се получава нещо наистина добро, но никога не можеш да си абсолютно сигурен в успеха. Реално разбрахме за него чак когато вече книгата беше в ръцете на читателите и започнахме да получаваме обратна връзка. Тук е моментът да кажа, че поради големия интерес с „Мусагена“ организирахме още едно представяне на „Адажио за Мария“ в София на 30 април в City Mark Art Center, като за дошлите ще има специална изненада/подарък, но засега ще запазя подробностите в тайна.
- Разкажете ни малко за процеса по създаването на книгата и откъде дойде вдъхновението.
- Процесът по създаването на „Адажио за Мария“ беше дълъг, интересен и сложен. Идеята беше, че в този роман исках да включа две мои много любими неща, а именно: че идвам от село Кулата, както и голямата ми любов към Уругвай покрай футбола. Всъщност винаги исках да напиша нещо за моя край, за Кулата, за моя род. От доста време си мислех за тази история и нейното време настъпи. Когато стигнахме до редакция с Мария, вече бях направил сюжетните линии и връзките между тях, но тук дойде интересният момент, в който тя не прие втората. Каза, че е прекалено лековата на фона на основната. Докато редактирахме главната, което отне около една година, аз дописвах и редактирах второстепенната. Беше сложен, но изключително приятен творчески процес.
- Има ли причина отново да избирате любовта да бъде поставена в почти невъзможни условия?
- Не знам дали има конкретна причина, може би е на подсъзнателно ниво (смее се). Но както казва един от героите в „Адажио за Мария“: „Само невъзможната любов може да бъде толкова велика и истинска“. Предполагам, че може би заради това персонажите ми продължават да са в такава ситуация – съзнателно или не.
- Има ли сцена в книгата, която ви „счупи“ емоционално, докато я пишехте?
- Да, имаше такава сцена. Имахме доста дълги спорове с редакторката ми Мария – позитивни и творчески, но и ожесточени. Минахме през доста различни неща, но няма да забравя предпоследната сцена в романа, за която около 3 седмици спорихме и пренаписвахме. Една вечер, около 23,00 часа, тя ми каза, че приема този вариант, а аз й отговорих, че съм изпратил последен. Тя призна, че няма сили сега да я чете, и така се уговорихме да се чуем на следващия ден. Сипах си едно уиски за разтуха и си легнах, след което получих съобщение в 03,00 ч. през нощта. Тя ми каза, че не се е сдържала, прочела го е и не е могла да спре сълзите си. Това беше катарзис и за мен, защото става въпрос за сцена, в която главната героиня се сбогува с баща си, което не е направила, докато е бил жив, и се връща към голямата си любов – това беше моментът, който малко или много ме „счупи“.
- Когато пишете история, вдъхновена от действителни събития, чувствате ли повече свобода или повече отговорност?
- Аз имам нужда от реално събитие, което да стои в основата на разказа. След това, разбира се, има много художествена измислица, но ми е нужен един реален герой или събитие, за да го почувствам „живо“ самият аз. Със сигурност отговорността е много по-голяма от свободата, защото става дума за реални хора и случки. Освен че трябва да покриеш фактите, трябва много да се внимава как изграждаш образа на тези хора и събития, защото те наистина са съществували и са се случили.
- Балканите често присъстват във вашите романи като място на конфликт – има ли шанс да ги видим и като място на помирение?
- Балканите са изключително благодатно и витално място, то е базата на целия ми жизнен опит, както и на този ми като преподавател. Това, което обаче някакси липсва на Балканите, по мое мнение, е спокойствието и не съм сигурен как изобщо някога ще успеем да го постигнем действително.
- Наскоро бяхте и на турне из Европа. Разкажете ни малко за пътуванията ви.
- Да, разработихме проект за създаване на пиеса – мултимедиен спектакъл на български и немски по „Аз още броя дните“, озаглавен „Любов във война“. Това беше поводът за пътуването ни с „Мусагена“ и я представихме в Берлин и Лайпциг, където имаше много голяма германска аудитория. Освен това направихме и представяне на „Адажио за Мария“ на български и немски, както във вече изброените градове, така и във Виена и Дрезден. Тъй като това е поредното ни пътуване в Германия, вече сме създали приятелства – чувството е невероятно, защото се връщаме при хора, които иначе са далеч, а вече можем да кажем, че са ни приятели. Беше много емоционално, залите бяха пълни и беше истинско удоволствие това наше поредно гостуване. А българските ни почитатели могат да видят отново „Любов във война“ на 10 май в City Mark Art Center.
- Вече спокойно може да се каже, че имате читатели българи и чужденци. Забелязвате ли някаква разлика между тях?
- При всички положения има много разлики, но има и много прилики у читателите. Разликите са обосновани от културните различия – макар и всички да сме в Европа – те са очевидни. Веднага се сещам за един конкретен пример: когато пътувахме с книгата ми Absolvo te, в която се разказва за Холокоста, имах обратна връзка с един германски читател. Той ми каза, че никой немски писател не би си позволил да напише книгата по този начин. Ставаше въпрос за самите нацисти – как едни абсолютно нормални хора стигат до влизането си във въпросната партия на Хитлер. Това не ми беше казвано у нас, така че тези културни особености придават разлика, но това, което ги обединява, е, когато са докоснати емоционално. Няма значение националността – в същността си човек е един и същ. Ако си искрен и успееш да го докоснеш на емоционално ниво – резултатът е един и същ навсякъде.
- Какъв е Георги Бърдаров освен писател? Разкажете ни малко за интересите си, хобитата и семейството...
- Преподавам в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, което е другото много важно за мен в професионален план, защото аз обичам работата си. Имам прекрасни студенти, с които правим интересни експерименти – някои се получават, други не, но за мен е истинско удоволствие. Разбира се, най-важното за мен е семейството ми – в момента заедно с моята съпруга се радваме на една прекрасна дъщеричка на година и три месеца. Това е едно истинско щастие – всички мои приятели вече бяха минали по този път, но просто трябва да ти се случи на теб и да го изживееш, за да разбереш. Иначе за хобитата ми – много важно за мен е да се виждам с приятелите си, да пътувам, да слушам джаз музика, да гледам футбол, и по-специално Уругвай (смее се), както и да играя петанка – общо взето, много разнообразни неща. С това е изпълнено всекидневието ми извън писането.
- Какво бихте пожелали на нашите читатели?
- На първо място здраве, естествено. Второ – колкото се може по-дълго да имаме мирна ситуация в Европа, макар че в момента тя страда от конфликти. И трето, директно към читателите – да бъдат все по-осъзнати в един свят, който е прекрасен и дава неограничени възможности на хората, но също така крие и много рискове. Не се поддавайте на манипулация от каквото и да е естество.
АБОНИРАЙТЕ СЕ ЗА КАНАЛА НИ В YOUTUBE
Александър Пашов
