- Станислав, ще играете в новия спектакъл на Врачанския театър “12 разгневени мъже”. Какво крие сюжетът?
- Трудно бих разказал картината в детайли, а и не бива, защото все пак искам да видя хора в залата (смее се). Действието се развива през 50-те години на миналия век, време, в което жените не са присъствали в съдебната зала. Фокусът пада върху дванадесет на брой заседатели, изправени пред най-тежкия избор в живота си – да решат каква да бъде съдбата на едно шестнадесетгодишно момче, извършило непростим грях. Това е история за убийство, падение и надежда... Кулминацията е моментът на гласуване, тук е и сблъсъкът на един срещу всички. Режисьор е Весела Василева.
- Каква е вашата роля?
- Ще играя евреин часовникар. Това е роля, която ще играя за първи път в живота си. Фин и елегантен човек, който не говори много за заобикалящата го среда, но това, което казва, е на място, кратко и право в десетката. Неговите думи в пиесата преобръщат действието на 180 градуса. Интересен образ, уравновесен и спокоен човек, при това и евреин. Наскоро гледах филм, който да ме насочи към религията и разбиранията им, там семейството е на пиедестал. Застъпваш се зад десети братовчед, дори когато не е прав. Трудно превъплъщение е, защото чрез героя се решават цели откъси от представлението... Ще дам всичко от себе си!
- С кого си партнирате и успявате ли да се сработите на сцена?
- Все още четем на маса, не сме играли на сцена, но репетициите тепърва предстоят. Партнирам си с хора от театъра, изключително добри артисти, начетени и талантливи. Работата с тях е удоволствие. Сред тях са Делчо Чолаков, Борислав Борисов, Калин Костадинов, Петър Горанов, Борислав Сарафанов и още... Това са имена с опит, които ще постигнат успех.
- Отскоро сте част от трупата, как ви приеха?
- Нямаше момент на преход, казвал съм го много пъти. Обикновено новият трябва да се адаптира, тук бяха гостоприемни, разговаряха с мен все едно съм техен приятел от една-две години насам. Канеха ме на разходки и обяд, почувствах се много бързо като част от цялото. Това се отрази и на работата ми, защото в друг случай можех да съм под напрежение, да се чудя как ще ме приемат и какво ще бъде мнението им за мен като човек и актьор. С две думи – нямам грижи. Пием вино, гледаме мачове, смеем се и се разбираме.
- По-рано режисирахте черната пиеса „Одървеният” по Анатолий Крим – ще ви видим ли отново на водещия стол?
- На 30 март има представление, заповядайте! А иначе – да. Прочетох няколко пиеси, част от тях съм предложил като проекти на Деляна Маринова – Джуджи, която застана като продуцент на “Одървеният”. Сработихме се добре, мислим едно напред и ще се видим пак на сцената... Но това ще се случи, когато дойде моментът.
- Реализирахте проекта с помощта на вашия баща – Александър Дойнов. Какво е да делите една сцена с пример като него?
- Не е трудно, той вдява бързо, а и аз му знам номерата (смее се). Познавам го като човек и актьор, гледал съм го цял живот на сцена, той е моят ясен пример. Между нас няма неразбирателство или проблеми... Говорим си с поглед. Моята работа е да провокирам актьорите, повярвайте, знам кое ще го погъделичка... Той се справи блестящо с ролята на готвача Паша – труден образ, макар да не е главен герой. При него границата към гротеска беше тънка, но той е опитен и бързо разбра какво имам предвид.
- Вие сте татко на момиче, разкажете ни за малката Александра...
- Александра говори повече от мен и майка й, взети заедно. Тя е на почти три години и е нашият семеен режисьор. Аз влизам в стаята и тя започва – ти стой там, ти ми донеси това... Всяка вечер изпълняваме режисьорските й решения. Ходи сама, стъпва смело и тича, казва какво иска, но за нас е малкото мишле. Тя е веселбата в нашия дом, не мога да си представя да съм далеч от нея, дори за ден.
- Как ви се струва идеята за втори наследник?
- Мисля, че всеки човек мечтае за голямо и щастливо семейство. За да е добре обаче, хората трябва да наредят своите приоритети, така че те да им донесат уют, време и споделена радост. Те трябва да помислят за кариера, която да им носи доходи. И така нататък, и така нататък. Един ден ще се радвам!
- Как прекарвате времето с любимата си жена – Марчела? Кои са любимите ви общи занимания?
- Ние се разбираме отлично. Тя е моята гордост, особено сега, когато тя е в София, а аз във Враца. Хванала се е, както се казва, мъжката, и не изпуска нито дъщеричката ни, нито домакинството. Марчела е отговорна и умее да разпръсква любов, тя внася усещането за топлина и уют в дома ни, в същото време е моята сила и опора.
- Практикувате ли някое от спортните си хобита през студените месеци?
- Харесвам покера, харесват ми стратегиите, наблюдателната игра и пр. Той беше фокус през зимата. Иначе моето хоби е риболовът, не смятам, че подлежи на промяна. Преди разпусках с футбол, но сега не мога да се похваля с игра на терена. Времето край язовира е моето време. Ходя и на състезания, имам много приятели рибари.
- За финал – мечтаете ли за роля в киното, ако “да”, кой е най-желаният образ?
- В покера най-хубавата ръка е тази, която предстои. Така е и в театъра, и в киното. Следващото ще бъде най-добре! Когато имаш предложения, значи играеш и си там, където искаш да бъдеш.
Алина Динева
