С лед възстановяването на българската държавност през 1878 г. българинът, който предимно живее на село, се хваща още по-здраво за ралото и не позволява мизерията и недоимъкът да го споходи. Войните от началото на миналия век и политическите катаклизми не го сломяват, а нашенецът бързо се отърсва от кризите и стъпва здраво на краката си.
Американският мисионер Рубен Маркъм живее в България от 1912 до 1931 г. и описва впечатленията си в книгата Meet Bulgaria: „Въпреки че българинът не е имал привилегията да се учи на модерно земеделие от поземлената аристокрация като селяните в Унгария, Полша и Румъния и въпреки че последен се е освободил от турското владичество, той е надминал всички свои съседи в много отношения и е горд с това, пише американецът. Българите ходят на църква, почиват по празниците и спазват постите. Изпращат децата си на училище задължително. Той е прословут с усърдието си и в чужбина ще чуете израза „да работиш като българин”.
Фабрики
Рубен Маркъм установява, че „...Ако през 1894 г. в България има 72 фабрики, то през 1911 г. са 345, а през 1930 г. - 2640, от които половината са „окуражавани от държавата”.
Това са хора, които не дължат никому нищо, които строят къщи, трупат земя, отварят училища, вдигат църкви, правят обществени чешми. България е градини с рози, доматени лехи, млади жетварки, осеяни с труженици полета, гайди, тъжни песни, които всеки пее, омагьосващи кавали, пламтящи макове, предпазливо похарчени трудно спечелени пари, спазени обещания, изпълнени задължения, опазена чест, искреност, страст към образованието, мрачно, мистично чувство на дълг да изпълниш ролята си в драмата на настъпващата епоха”- възхищава се американецът.
Внушения
Десетилетия наред до 1990 г. се внушаваше, че преди 1945 г. българската икономика е била силно изостанала и хората са тънели в мизерия. След 1990-а се отиде в другата крайност - че преди „социализма“ България е била икономическият тигър на Европа.
Eталонното изследване Maddison Project Database на Университета в Грьонинген, Германия, анализира исторически данни за равнището и динамиката на реалния брутен вътрешен продукт на човек от населението към 1939 г. с което се доказва, че истината е някъде по средата.
Към 1938 г. с 2967 долара доход на човек България се нарежда преди Португалия (2323 долара), Полша (2801 долара) и Унгария (2522 долара). Спрямо нашите съседи - Румъния през 1939 г. е драстично недоразвита с едва 27% от българския БВП на човек. В Югославия е едва 1/3 от българския, а в Турция – само 2/3. Както и днес гръцката икономика през 1939 г. изпреварва българската.
През 1939 г. икономиката на България заема 18-о място от 24 европейски държави. Както и сега брутният вътрешен продукт на Франция, Холандия, Великобритания, Германия, Дания тогава е от 2 до 3 пъти по-висок от този в България.
Изследването сочи още, че през 1939 г. България може и да не е „четвърта икономика на Европа“, но е с втория най-висок икономически растеж в Европа. Първа по икономически растеж е Австрия - над 15%, а втора, с почти 12% растеж, е България.
Скромно
Царският офицер Желязко Стойчев, лежал дълги години след Девети по лагери и затвори, споделя в спомените си: „Баща ми беше починал през 1931 година и със сестра ми останахме сираци - тя на осем, а аз на десет години. Живеехме тримата с майка ми съвсем скромно, с нейните доходи от 2700 лв. Средната дневна надница на работниците, упражняващи тежък физически труд, като орач, зидар и пр., към 1937 г. беше около 100 лева. Месечната заплата на средния чиновник - приблизително 3000 лева, учителите взимаха по 3500 лв. Ето цените на някои хранителни стоки от първа необходимост:
- Хляб бял и среден за 1кг от 5 до 6 лева.
- Месо - агнешко, овнешко, свинско, телешко, говеждо от 12 до 18 лева за 1 кг.
- Сирене за 1 кг от 14 до 16 лева.
- Мляко прясно - краве, козе, овче, биволско за 1 л от 3 до 5 лева.
- Вино - за 1 л от 6 до 10 лева.
- Ракия - гроздова, сливова, мастика за 1 л от 20 до 30 лева.
С една надница българският гражданин можеше да си купи от 6 до 8 килограма месо. Ако закупи живо агне, след като продаде кожата му на кожухарите, месото му оставаше почти без пари“ - пише Желязко Стойчев в спомените си.
Ячо Хлебаров: Царска среща на
банкет за откриването на кланица
В книгата си „Разговори с принц Кирил“ писателят Михаил Топалов разказва за срещите си с брата на цар Борис III, посещава го неведнъж в килията след 9 септември 1944г. Принц Кирил му описва банкета при откриването на кланица в Плевен: „В 1934 година като че ли започна да се усеща съживяването на бизнеса, на сделките, на банките, на земеделието и този банкет възвестяваше, тъй да се каже, началото. Една сутрин ми се обади по телефона Надя Ножарова, известната артистка, покани ме на тази софра в Плевен. По пътя, като стигнахме до едно ханче, предложих да слезем и хапнем. Надя ме спря: "Недей. В Плевен ще похапнеш нещо чудно, което никога не си ял. Триста вида ядене!".
По-нататък принцът разказва как със знатната софийска красавица, артистка и певица са посрещнати в Плевен: „Областният управител и адвокат Ячо Хлебаров държа реч за откриването на кланицата. Сложена една софра, но каква софра, Господи! Цялата маса открай докрай обкръжена с димящи скари, от които се вдига тънък пушек. На скарите пържоли, рибици, кебапчета, кюфтета, пилета, патици, бутчета от гъски - кой каквото обича. Такова пиршество никога не е имало в България...
Надя Ножарова обра лаврите. Като наближихме Плевен на пет-шест километра, в една горичка спряхме за малко и тя се преоблече. По пътя беше с удобна, широка рокля, а там намъкна една тясна копринена поличка, сложи тънка, мрежеста блузка. Като пристигнахме, направо влуди всички. И знаеше силата си. Обиколи хората, подава им ръка, смее се, целува се с възрастните, с младите - не. После мина и при скараджиите. В това време млади момичета от Плевен, в носии, вече пренасяха супата. Супа от мряна. Супа от чига. От шаран. От джолан. От не знам какво. Аз хапнах от всяка супа. И разбрах, че нашият дворцов готвач е нула пред плевенските готвачи. Надя хапна една-две лъжици, скочи и запя. Обикаляше масата и пееше. Ячо Хлебаров се вдигна и извика: "Никой не е гладен и жаден за хляб, за храна в Плевен. В Плевен и Плевенско хляб има. Всеки е гладен и жаден за блага дума, за хубава, млада жена, която пее за душата."
Румен Жерев