Б ележитият изследовател Феликс Каниц е прекарал с известни прекъсвания по нашите земи цели 16 години. През това време е успял например да премине на различни места Стара планина 30 пъти. Нещо, с което не може да се похвали друг чужд изследовател на земите ни преди Освобождението.
Всичко посетено, видяно и изследвано Каниц излага в тритомния си труд на немски език „Дунавска България и Балканът“. Първото издание се отпечатва в Лайпциг в периода 1875-1879 г., второто, преработено – пак там през 1882 г. Междувременно от него излизат преводи на руски език (Петербург, 1876 г.) и на френски (Париж, 1881 г.), а през 1932 г. и на български.
Феликс Филип Каниц е роден на 2 август 1829 г. в град Обуда, сега неразделна част от Будапеща, в многолюдно семейство – пет момчета и пет момичета. Баща му Емануил бил заможен търговец. Каниц от крехка възраст показвал наклонност към рисуването. За съжаление отрано останал сам. През 1843 г., 14-годишен, започва работа като „гравьор-практикант“ в ателието на Л. Е. Грим и Йосиф Винце Хайфлер. В началото на май 1874 г. се преместил във Виена и постъпил на работа в ателието на Едвар Зингер. Вече умеел да литографира, да рисува с акварел и гравира на камък. По същото време станал сътрудник на илюстрованото списание „Илюстрирте цайтунг“, издавано в Лайпциг. Бързо се утвърдил като отличен илюстратор и освен редовна заплата получавал хонорар за всяка дописка и рисунка. Пътувал и отразявал много събития в Хърватско, Полша и Германия. През 1856 г. списанието го изпраща като свой специален пратеник в Северна Италия, когато австрийският император Франц Йосиф І и императрица Елисавета пътуват от 17 ноември 1856 г. до 12 март 1857 г. из тия области лично, за да спечелят сърцата на своите италиански поданици. Плод на наблюденията му са 42 илюстрации, излезли под надслов „Императорското пътешествие”.
Интерес
През бурната 1858 г. Каниц пътува из Босна, Херцеговина, Черна гора и Далмация. На 11 юли 1860 г. Каниц за първи път стъпва на българска земя, идвайки от Сърбия. Той минава по левия бряг на река Българска Морава и проявява интерес към град Ниш. Установява, че светът не познава тази страна и този народ. Впечатлен, той приема предизвикателството да представи България на света. С огромна жар се заема да реализира тази нелека задача. През 1862 г. отново е в България, а през 1864 г. предприема своето голямо пътешествие по нашите земи, подпомогнато от Франц Йосиф І с 1200 форинта. Печата много материали и рисунки в редица авторитетни европейски вестници и списания. През 1864 г. излиза специалната му студия под надслов „Български отломки“, която предизвиква голям интерес. През 1868 г. император Франц Йосиф І му отпуска 2500 форинта, за да продължи проучванията си в България.
Пътешествията на Каниц у нас са били свързани с огромни трудности. Пътува, снабден със султански ферман, преводач и едно заптие. Обикновено наемал кон, но редовно му предоставяли слаби животни и той се принудил да си закупи собствен. Султанската закрила невинаги му помагала, много пъти е посрещнат враждебно, арестуван и прогонван от местните управници.
Разбойници
Както сам отбелязва, често пътува като в пустиня. Страда и от нападенията на разбойници, които са неразделна част от горите и планината. Особено опасно преживяване го сполетяло в Добруджа. Бродейки из обширните блата край Силистра, заболял от малария. Започнали да го лекуват с люта ракия, но болестта го повалила в безсъзнание. Треската продължила осем дни. Едва го закарали в Силистра, където хининът го закрепил, но се наложило да се завърне във Виена. Лекувал се цяла година, а после две години бил неработоспособен. Но трудностите го закалили. Започнал да не обръща внимание на несгодите. Купчина слама му била достатъчна за постеля, а липсата на прозорци и в най-студено време не го смущавала. Обикнал сладкото каймаклия турско кафе и ароматния български тютюн.
Освен физическото натоварване изпитвал огромна трудност при набиране на информацията, тъй като обикновените хора не разбирали за какво ги пита. Каниц говорел на смесица от български и сръбски думи. Огромна помощ му оказвала възраждащата се българска интелигенция, която всячески го подпомагала. Незабравими са срещите му с прославения майстор Кольо Фичето и Бела Бона, прочутата притежателка на хан в Търново, която го изпратила с цветя и сълзи на очите. През 1875 г. Каниц издава своето знаменито съчинение „Дунавска България и Балканът“, което предизвиква огромен интерес. Каниц е определен като „Колумб на Балканите“ и „откривател на България“.
Карта
Рецензентите са единодушни, че Каниц е първият, който запознава Европа и света с прекрасния народ на красива България, и че книгата му може да служи за пътеводител в историята, етнографията и географията на страната. Наред с това Каниц изработва и великолепна етнографска карта на Северна България, отличена с медал на Парижкия географски конгрес (1876 г.). Руският генерален щаб я препечатва и въз основа на нея се водят военните действия през Руско-турската война. Генерал Тотлебен дълбоко съжалявал, че Каниц не е изготвил карта на южнобългарските земи. Трябва да отбележим, че Каниц преди започване на военните действия дава допълнителни сведения на руското командване за особеностите на терена.
По време на Априлското въстание през 1876 г. Каниц пише в „Алгемайне цайтунг“ статията „Българското въстание на Балканите“. В нея отдава правото на българите да бъдат свободни и че самата Висока порта ги е предизвикала да вземат оръжие, за да се противопоставят на издевателствата и неправдите. Когато научава, че Христо Г. Данов е арестуван в Пловдив и заплашен с бесилка, Каниц се обърнал за съдействие към външния министър Дюла Андраши за помощ. Андраши разпоредил на австроунгарския консул в Цариград да предприеме енергични стъпки за спасението на известния пловдивски издател. Когато през 1876 г. Драган Цанков и Марко Балабанов предприемат обиколка из Европа, за да защитят българската кауза, те се радват на всеотдайната подкрепа на Каниц. На 16 август 1876 г. той им уредил среща с Андраши и те с изненада научили, че през май 1849 г. той бил изпратен в Цариград като посланик на революционното унгарско правителство и се запознал с българите, пътувайки от Видин до Варна. Тук е мястото да припомним и едно друго благородно дело на Каниц. През 1874 г. по негова инициатива и закрила във Виена пристигат 15 българчета, за да получат педагогическо образование на австрийска издръжка.
Мерки
През 1877 г. Мидхат паша публикува във френския вестник „Журнал де деба“ статия, с която се опитал да защити репресивните мерки на турското правителство, като изтъкнал, че това се прави, за да се осигури свободата и равноправието на всички народности в империята. Каниц веднага отговорил в същия вестник, че цени способностите на Мидхат паша като държавник, но подчертава, че Високата порта само издава хубави реформаторски фермани, които обаче никой не счита за нужно да изпълнява.
На 14 януари 1878 г. Каниц е приет за член на Унгарското географски дружество и назначен за съветник на Франц Йосиф І. На заседанието си на 24 март 1879 г. първото българско Велико народно събрание тържествено причислява Каниц към лицата, извършили добрини към българския народ, и му изпраща приветствена телеграма.
Интересен момент от живота на Каниц е, че когато Александър Батенберг е избран за княз на България, той се среща с него и го кани да го придружи в първото му пътуване до Варна, а после и до София. Каниц бил поласкан, но трябвало да откаже, тъй като щял да участва в Московския антропологически конгрес. През септември 1879 г. той пристига в София и гостува на Батенберг. Радва се на огромна популярност, внимание и почит от страна на министри, политици, дипломати и общественици. Разпалените му почитатели го трогват, като му правят серенада с дворцовата музика. От различни краища на страната го посещават делегации и му връчват дарове.
Редица български издания започнали да публикуват рисунките и части от неговите статии и книги. През 1881 г. Българското книжовно дружество го провъзгласило за свой почетен член. През 1883 г. Каниц отново е в България, този път като гост на премиера Драган Цанков, с когото са стари приятели (през 1876 г. Каниц урежда дъщеря му Недялка да учи с австрийска стипендия във Виена). Този път е посрещнат със скандал. Обвиняват го, че имал връзки с управляващата Народна партия и че той предал на Драган Цанков 80 000 дуката, за да агитира в полза на австрийската железопътна конвенция. Дори се уточнява, че в стая 19 на Кесяковия хотел от 1 до 2 часа следобед непрекъснато се брояли жълтици. Каниц с възмущение отхвърля тези нападки.
През 1902 г. по идея на д-р Параскев Стоянов Каниц е избран за почетен гражданин на Ловеч. Новооснованият музей и една улица са наречени на неговото име. Д-р Параскев Стоянов и Каниц се договарят да се видят във Виена. Пътувайки за Австрия, д-р Стоянов научава, че на 22 декември 1903 г. Каниц е получил мозъчен удар.
Агония
Д-р Стоянов описва неговия край с трогателни думи: „Бедният, той е в агония... краят му се очаква във всяка минута... От 6-7 дена вече изгубил съзнание. Лицето му е мило, очите затворени – жив труп. Много ме разтревожи това. Бедният старик, толкова много искаше да се види с мене! Аз гледах старика, не можах да се удържа и целувах неговата десница, която така много писа за България.“ Същия ден, 5 януари 1903 г., Каниц умира.
Бележитият учен е нямал собствено семейство и след смъртта му огромна част от личните му вещи и документи са разпилени. Едва през 1929 г. неговият племенник Жак Каниц изпраща в България 4 сандъка с фотографии, антични предмети, ръкописи и книги, с които е образуван Фонд „Ф. Каниц“ към Научния архив на БАН.
Боян Драганов
