В ажно място в живота на Любен Каравелов заема неговата печатарска дейност.
Идеята да има собствена печатница го завладява в началото на 1869 г., когато е поканен от „Благодетелната дружина“ да поеме редактирането на излизащия в Букурещ в. „Отечество“ (25 юли 1869 г.). По идейни причини предложението не се осъществява, но на 7 ноември 1869 г. Каравелов започва да издава собствен вестник – „Свобода“. Отначало вестникът е печатан в печатницата на румънеца К. Радулеску и на сърбина А. Андрич. Със съдействието на българското читалище „Братска любов“ той се опитва да открие акционерна печатница, но без успех.
През май 1871 г. спира временно „Свобода“ и с помощта на съпритежателя на вестника Димитър Ценович заминава за Белград, където със съдействието на влиятелни покровители закупува твърде евтино, за 100 дуката, от Държавната печатница скоропечатна машина „Кайзер“ и 20 каси български, латински, гръцки, черковно-славянски и турски букви и мастила. Завърнал се в Букурещ, той наема две стаички на ул. „Вергулий“ № 33, където разполага собствената си печатница и продължава отпечатването на „Свобода“.
В „Миналото“ на Стоян Заимов четем, че това е едноетажен дом с крив и тесен двор. Домът е служил едновременно и за жилище, и за печатница, и за редакция. Заимов ни е оставил описание и на вътрешната уредба: „...Една тясна и ниска стаичка, съединена чрез стъклена вратца със залата на печатницата, служи за работна стая на Любена. В средата на стаята стои дълга тясна маса, покрита с проста, оцапана с мастило басма, върху която са нахвърляни в безпоредък всякакви си книжа. На една от стените виси портретът на Раковски, под портрета револверът на същия, подарен на Любена през 1867 г., а под револвера картата на България, издадена от Хр. Г. Данов. От двете страни на Раковски висят портретите на Добролюбова и Белински, а срещу тях, на противната страна, виси портретът на Писарева, обкован в златно кръжило. В ъглите на стаята стоят полички, направени по руски вкус, отрупани с капиталните съчинения на руските знаменитости в литературата и науката.
Колело
Такава е наглед работната стая на човека, който иска да катурне с перото си турската царщина...“ Печатницата бързо се превръща в убежище на прокудените във Влашко български революционни дейци, а много от тях се прехранват, като въртят колелото на машината. Технически ръководител на печатницата е бил Киро Тулешков, като словослагатели и печатарски работници са работили Стоян Пенев, Никола Астарджиев, Стефан Блъсков, Георги Петров, Янко Петров, Никола Георгиев, Тодор Чолаков, Христо Ботев, Васил Левски и др. Според спомените на Тодор Чолаков Каравелов редовно се издължавал на печатарите всяка събота. Недоволство е предизвиквало само вмешателството на съпругата му – Наталия „...която не разбираше от печатарство, а се бъркаше. Мереше с педя кой колко букви е наредил”. Интересна и малко позната подробност е, че Каравелов е съставил правилник за управлението на печатницата. Според точките четем: „...Работенето в печатницата ще захваща от 7 часа пред пладне. А ще има почивка за закуска на 9 и половина часа и ще свършва на 10 часа. А на 12 ще е обед и почивка 2 часа. Който доди по-после от уреченото време, не после от половин час, ще погубва половин ден от дневната си заплата. Ако ли не доде цял ден, ще му се отбива цял ден и тъй нататък, ако отсъствува повече. Ако отсъствието му баде без причина, ще се изключва съвсем.
Ако някой от работниците иска да остави печатницата да работи, то е длъжен да заяви пред 15 дена.
Тишина
В печатницата ще се държи тишина от работниците, както и от учениците. Ако на някой от работниците му доди някой познат за частни негови работи, няма да трай повече разговорът им от 5 минути. Ако ли има нужда за повече, то тогава ще вземе воля за половин час и да излезе навън да се разговори.
Работниците, като работят, като свалят букви долу, трябва да ги дигнат на часа...“
Със своята патриотична, свободомислеща и антитурска настройка „Свобода“ става трън в очите на турските управници. Провалът на Димитър Общи при обира на турската поща в Арабаконак им развързва ръцете. Съдът изисква да бъде съден и Л. Каравелов, но румънското правителство дипломатично не допуска това да се случи и дава възможността на Каравелов да замине за Белград. Наталия, която не е чужда на печатарското дело, премества печатницата на ул. „Каля Мошидор“.
В началото на януари 1873 г. консервативното правителство пада и новият министър-председател Когълничану разрешава на Каравелов да се завърне в Букурещ. На 25 февруари 1873 г. Каравелов започва да издава новия си вестник „Независимост“.
В Каравеловата печатница са отпечатани и първите 11 броя на Ботевия вестник „Знаме“, както „Балкан“, „Будилник“ и няколко десетки книги. По това време Каравелов изживява идейна и духовна криза, разногласията му с революционните дейци стават остри и сложни и той се оттегля от делото. На 12 октомври 1874 г. излиза последният брой на „Независимост“. В него е поместено прощалното му обръщение към читателите, което и днес вълнува с искреността си и публицистичния си темперамент.
Послание
„Братя българи! – пише той. – В продължението на последните пет години аз се борих за българските интереси енергически и оставям публицистическото си поле с чиста съвест и спокойно сърце. С една дума, аз заплатих вече своя дълг на отечеството си. Работил съм добросъвестно, прави ли са били моите идеи и полезна ли е била моята програма – това ще решити времето и безпристрастната критика. И така, прощавайте! Аз съм принуден от самите обстоятелства да напусна своите досегашни занятия. Моля се и на ония мои съотечественици, на които съм нападнал право или коствено във вестника си напразно, да ме простят. Журналистиката е тежка и неблагодарна длъжност“.
След това Каравелов се отдава на просветителска дейност, основава Дружество за разпространение на полезни знания и започва да издава списание „Знание“. Отпечатва и вестник „Ступан“ на Д. Хранов и списанията „Училище“ и „Градинка“ на Р. Блъсков.
Идва Освобождението. Каравелов, поради тежки финансови затруднения, е принуден да приеме съдружието на Нестор Жейнов и пренася печатницата си в България. Една част остава в Русе в един хан, близо до „Байракъл джамия“ (пресечката на ул. „19 февруари и бул. „Толбухин“), другата част в Търново – джамията на пл. „Баждарлък“ (днес „Велчова завера“), а по-късно в долния етаж на общинското здание. Търновската печатница развива оживена дейност. В нея са печатани в. „Българский лев“, списание „Знание“, над 20 книги, предимно с историческа тематика, както и материалите на Учредителното събрание – протоколите, Правилникът за вътрешния ред и конституцията. Преди години Горазд Чолаков изнесе във в. „Отечествен фронт“ една изключително любопитна подробност, според която първите български задгранични паспорти са отпечатани именно в Каравеловата печатница в Търново.
През есента (октомври-ноември) на 1878 г. Каравелов се премества в Русе, но вече е тежко болен от туберкулоза и не му остава дълго да живее. На 21 януари 1879 г. големият български писател и патриот склопя очи.
Сдружение
Пет месеца по-късно печатницата му е преместена в Русе. Обединената печатница заработва под фирмата „Л. Каравелов и Н. Жейнов“. Сдружението между Наталия Каравелова и Нестор Жейнов издържало до края на 1881 г. За подялба на имуществото се стигнало да съд. Старите машини получила Наталия, а новите – Жейнов. През 1883 г. Жейнов продал печатницата си на Райчо Каролев, който една година по-късно я препродава на К. Кушлев от София. Печатницата преминава през още няколко ръце, докато през 1914 г. машините и са закупени от пловдивските печатари.
Печатницата на Наталия Каравелова, ръководена от сърбина Авксентий Авксентиевич, продължава да работи до края на 1889 г. Сред отпечатаните книги най-ценни са 8 тома събрани съчинения на Л. Каравелов, редактирани от Захари Стоянов. През 1890 г. Наталия Каравелова продава печатницата на католическия мисионер Лоренц и се преселва в Белград. До 1892 г. печатницата работила под фирмата „Кирил и Методий“, след което била продадена на русенския печатар Тодор Петров. Няколко години по-късно историческата печатарска машина „Кайзер“ е продадена на Тодор Кунчев от Ловеч, след което попада в софийската печатница на Петър Клушков от Шумен. Той съумява да я запази и през 1948 г. я подарява на Етнографския музей в София, откъдето през 1955 г. е пренесена в къщата музей „Л. Каравелов“ в Копривщица.
Боян Драганов
