Този септември се навършиха 103 лета от рождението на отец Георги Пейчев от село Жегларци. По този повод имаше света литургия в местния храм „Св. св. Кирил и Методий“. Тези дни миряни събират свидетелства в социалните мрежи с цел да почетат духовника, считан за духовен старец и дори за народен светия от времето на комунизма. По този повод се свързахме с малкия му син – отец Марин Попгеоргиев Стоянов (68 г.), който сега е ставрофорен иконом на храм „Успение Богородично“ в Русе. Той е и единственият свещеник с диплома за юрист в редиците на Българската православна църква (БПЦ).
Роден е в деня на св. Марина (30 юли по стар стил) 1958 г. През 1977-1978 година завършва пълния 5 г. курс на семинарията в Черепиш. След като отбива военна служба, следва Духовната академия в София, която завършва през 1984 г. През 2001 г. става магистър по право в Русенския университет.
- Отче Марине, защо трябва да помним днес името и делото на отец Георги от село Жегларци, опазил жива вярата по време на атеистичния режим преди 1989 г.?
- Аз съм негов син, каквото и да кажа, ще личи моето пристрастие. Направиха за него филм, който хората могат да видят и в Ютюб. Там могат да чуят какво казват хората за него, както и някои негови изказвания и проповеди.
В онези години, когато много са се обтегнали отношенията на татко с партийните и комунистическите лидери и гоненията са станали сериозни, за да не му се случи нещо лошо, при него на посещение е дошъл дядо Софроний (Доростоло-Червенски митрополит). С цел да не пострада той го е предупредил така - „ако си монах, друго е, но ти имаш шест деца“. А тати му отвърнал: „Дядо, тези деца са на Бога, той ги е дал, Той ще има грижата за тях“. Татко разказваше, че при тези думи владиката само замълчал.
- Носи се мълвата сред миряни, че скоро след кончината си на 12 февруари 2015 г. отец Георги се е явил от оня свят и е заръчал да му отворят гроба след известно време. Можем ли да изясним имало ли е наистина такова чудно послание?
- Това е сън, който по Божия воля ми се даде на мене. В него ми се каза, че това трябва да стане след 12 години. Но ми се даде и още нещо – че това ще бъде предшествано от някакви знамения. На този етап обаче такива знамения нямаме. Затова миналата година, когато се бяхме събрали за единайсетата годишнина от кончината на баща ми, аз заявих открито, че засега няма да позволя да отваряме гроба му само, за да правим сеир на хората, дето се казва. Явно още не му е дошло времето.
- Защо така мислите?
- Аз изхождам от следната презумпция: В Библията (Стария завет) пише, че за Бога един ден е 1000 години. Така че само ние сме във времето, Богът е извън време-пространството. Това много добре го доказва Айнщайн в своята Теория на относителността.
Той казва, че ако се движим със скоростта на светлината (300 000 км/секунда) в една ракета, за 5 минути ще стигнем до Луната, но през туй време на Земята ще са минали 50 години. И ако оставиш тук едно дете на 6 годинки, като се върнеш вече, ще е почти дядо. Всичко това трудно може да го осъзнае човек, а ако му се случи, сигурно направо ще полудее. Когато бях малък, имаше един чешки филм „Болница накрая на града“. Там режисьорът бе вкарал една библейска мисъл, че човешкият живот е миг от вечността. Татко пък казваше така: „Ние сме една точица на майката Земя“. А аз ей сега бях на погребение в моята енория. Както казва псалмопевецът: Всичко е сън, всичко е пръст, всичко е пепел, минава като сън животът. Не може да се потопи човекът във вчерашната радост. Имал си някакъв благодатен повод, но не може пак да го изживееш. Затова всичко е един сън, миг от вечността.
Казвам ви всичко това, за да илюстрирам, че ние не знаем как тече времето в другото, духовното измерение и на колко се равняват там 12-те години, които чух в съня си. Освен това, както вече споменах, трябва да се даде някакъв сигнал, поличба, за да предприемем действия по разкриване на гроба на отец Георги от село Жегларци, както хората познават баща ми.
- Кога всъщност изтичат тези 12 години?
- Идната 2027 година точно в деня на неговата кончина на 12 срещу 13 февруари.
- Има време все пак за знаменията...
- О, да, времето дотогава никак не е малко, това са си едни 5-6 месеца, през които много вода може да изтече. Има житейска и библейска логика – всичко е в Божиите ръце и всичко може да стане.
- А какво точно ви се даде да видите в онзи знаменателен сън?
- Сънят беше много бистър, сякаш наяве. Татко беше пред новата къщичка, където последно живееше. Появи му се кръв, която аз тълкувам заедно с червения й цвят като символ на истината. Видях как му излязоха от устата две три-капки, ама такава тъмна кръв, като съсирена, и започнаха да се стичат надолу. Той лекинко ги размаза по устата си и рече следното: „Трябваше да мине цяла година, за да ме причислят към лика на другите светии“.
Значи аз си го обяснявам така – доста време е минало, докато са му притегляли някаква дела и прочее горе. Направи ми още впечатление, че не каза „Всички светии“, които знаем тук, а използва думата „другите“. А ние на Земята имаме само иконата „Всех светии“.
И след това каза следното: „На Дванайстата година може да ми отворите гроба, преди това ще има знамения“. Значи за мен ключовото е „може“ и „знамения“.
Аз не съм краен рационалист, но Спасителя казва, че любовта към Бога трябва да бъде от душа и сърце, но осъзната („Възлюби Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си разум; това е първа и най-голяма заповед“). Т.е. да не бъде радикална и крайна, а осмислена с душа, сърце и разум. Именно разум гледам и аз да влагам в случая, да не се поддавам на емоции и повърхности съждения.
- Какво още си спомняте относно знамението?
- Сънят беше толкова жив, все едно цветен филм. Бяхме се събрали отвън, а той седеше на едно стъпалце към стаичката. И тогава се обърна към мене. Оттам насетне много пъти съм го сънувал, но като много млад около 30-годишен с къдрави коси без бял косъм. И все пее в църква. Аз се зачудих защо все млад го виждам. И тогава отворих писанията на светите отци, нашите догматични източници за задгробния живот, които казват, че на Небето няма стареене. Старостта била присъща само за живота на майката Земя. Аз така си обяснявам и защо и други близки сънувам все като млади – майка почина, по-големия ми брат отец Стоян се спомина преди 3 години. Но и Сам Спасителят ни е казал на Тайната вечеря: „В Дома на Отца Ми има много жилища; ако не беше така, аз щях да ви кажа; отивам да ви приготвя място“. А когато казва на апостолите, че това е последната Пасха, която ще сподели с тях преди Своите страдания, Иисус ги утешава с обещанието, че отново ще яде и ще пие с тях в Божието царство от небесното вино и хляб. Значи там също има храна и напитки, но те са трансформирани в небесна субстанция. Затова и вие сега, подавайки за Бог да прости земна субстанция във вид на хляб, вино, жито или курбан - приношение от агънце, риба или прочие, те веднага се трансформират на Небето в духовна субстанция.
Друго, което за мен е интересно и ценно, че когато ми се явяват покойници било тате, мама, бате или някой друг, не ми се дава да узная, дали на небето са заедно в едно жилище, както са били на земята, или в тамошното измерение има други категории. Само веднъж по-малката ми сестричка, която почина младичка, веднъж ми каза така: „Бате, чичо Иван (брата на баща ми) живее на по-горната улица от мене“. Тя ми разкри тогава и още нещо: „Батко, ние на небето не сме някакви духове, както вие си мислите, имаме си тела“. А, тела?!- учудих се аз, а тя поясни:
„не като земните, а духовни тела“.
- Добре, ако се отвори гроб на вашия баща отец Георги, какво може да се очаква – вероятно нетленни или благоухайни мощи. Ето наскоро бе празникът на св. Силуан Атонски, който е близък такъв пример от църковния календар?
- Неведоми са пътищата господни, Само Бог знае. Сега си мисля, че мама живя също много достойно, а тя е положена до него. За мен тя е една светица. Както казва съпругата ми: „тя му беше му толкова предана, толкова скромно живя. Та, aко се отвори гробът на тати и на мама да се отвори – защото и там може да има чудо“.
- Разкажете повече за вашето детство...
- Мама наистина водеше един много благочестив, праведен живот. Шест деца, какво ви говори – колкото пъти е забременявала, толкова пъти е раждала. Бебета не е отхвърляла, аборти не е правила. Тя живееше много достойно по пътя на Бога, никога на татко не се е възпротивила за нищо. Когато той отива да учи в духовната семинария в Черепиш оставя шестте деца на нея, аз съм бил най-мъничкият на 2 годинки.
Значи тук говорим не за задочно, а за редовно учение цели 3 години. Татко по три месеца го нямаше плътно, а лятото като дойдеше, блъскаше по кариерите да изкара някой лев, за да остави на мама. В двора ни нямаше дори чешма. Имаше една междуселска на около километър разстояние, иззидана още по турско време. Мама ходеше с кобилиците дотам и обратно. На извора имаше големи корита, където, пък переше. Значи, ако не е била предана, въоръжена с търпение и вяра, е нямало как да устои да този живот. Стана ми много мъчно само като ви говоря... (разплаква се). Така че мама е не по-малко свята от тати.
- Хората днес в презадоволеното ни общество трудно биха разбрали тези житейски изпитания и несгоди. Как се прехранвахте в тези години в края на царското време и ранния социализъм?
- Спазвахме много стриктно постите у нас и много бедничко живеехме. Помня, когато мама ме пращаше в гората, за да бера лапад и коприва. В тях има много полезни витамини и минерали. От нея правеше кашичка, която много обичах. Слагаше червен пипер, с малко брашънце и водичка - това беше деликатес за мен. Това ядяхме през Великия пост. Много оскъдно живеехме. Когато бях мъничък, помня, че хляб, захар, олио бяха с купони. Когато отивах на училище, имаше лавка, където уж трябваше да закусваме. Децата от нея си купуваха баничка или кифла за 10 стотинки. Обаче аз нямах никакви пари. Добре, че есента слагахме цяла каца с туршийка. И сутринта, когато мама ме изпращаше на училище, си взимах две филийки, поръсени с кисела водичка от саламурата (пиперка). После понеже ме беше срам се криех по шипките и в храстите, докато си изям закуската. А нея заедно с учебниците, мастилницата слагах в една торбичка от док, изработена от една наша братовчедка, която беше шивачка. И когато постъпих в семинарията в Черепиш след 8-и клас, все едно, че отидох в рая. Не, че е било кой знае какво, но не сме били лишавани никога от храна. Там видях какво значи хранене: първо, второ и трето. За първи път опитах там маслинки, които ни ги даваха сутрин на закуска с чая.
Следва продължение...
