Е дна от най-дискутираните теми в църковните среди у нас и по света е икуменизмът. Взаимоотношенията между Западната и Източната църква винаги са напрегнати и сложни. Но историята показва, че поне в България не е имало проблеми воините на папата да служат на православните български царе. За което свидетелстват както документите, така и легендите, залегнали в имената на редица наши селища.
Сблъсъци
Разбира се, нищо не е било толкова просто. В края на XI и началото на XII век през българските земи преминават Първият и Вторият кръстоносен поход. От Белград до Одрин западните рицари се придвижват в земи, населени с българи. Кръстоносните войски, идвайки през Адриатическо море от Италия, използват пътя от Драч (Дуръс) към Солун и Константинопол – което също са земи с преобладаващо българско население. Често се стига до сериозни конфликти между тях и византийските гарнизони, на чиято страна са и местните българи.
През 1190-1191 г. оттук се придвижват и пребивават в продължение на месеци войските на германския император Фридрих I Барбароса в хода на Третия кръстоносен поход. В Ниш представители на току-що възкръсналата Българска държава, а също и на Сърбия водят преговори с кръстоносците за евентуални съвместни военни действия срещу Византия, но без резултат.
След Одрин
Всичко се променя след знаменитата битка при Одрин през 1205 г., където цар Калоян разбива рицарите от Четвъртия кръстоносен поход. Поражението хвърля в тежка криза Латинската империя и мнозина от рицарите започват да търсят резервни варианти за своето бъдеще. Това се отнася не само за попадналите в плен заедно със своя император Балдуин. Много от тях са втори и следващи синове, а в родината, където властва законът на майората (първородството), не ги очаква наследство. Тук трябва да отворим една скоба: въпреки че разгромява латинците, цар Калоян не отхвърля сключената през 1204 г. уния с Рим. Тя просъществува чак до 1235 г. когато при цар Иван Il Асен е възстановена Българската патриаршия. Което премахва и евентуалните религиозни угризения у рицарите (доколкото въобще са имали такива), че дотогава са служили на православни владетели. Впрочем, като говорим за унията, имената на селата Горно и Долно Уйно може би не идват от двете вуйни – горната и долната, а именно от думата „уния“. Тази етимология намира потвърждение в османски регистър от 1576 година, където се споменава за село Горна Уния.
Съдба
Особено популярна днес е историята на името на радомирското село Кондофрей. Според академичните изследвания произходът на името на селото се свързва с флотския началник в Никейската империя Мануил Контофре (Кондофре). След 1246 г. районът попада за кратко в пределите на Никейската империя. Тогава въпросният висш сановник е обдарен с имоти по тези земи от никейския император Йоан III Дука Ватаци (1222-1254). Местните хора обаче твърдо вярват в легендата за рицаря Конт (на френски – „граф“) дьо Фре. „Този рицар от кръстоносния поход е дошъл насам ранен с неговите хора. И се намерила девойка, която го лекувала с дни и месеци. И той решил да остане в тези земи“, разказваше бившият кмет на селото Чавдар Новаков. „По негово желание, понеже е прекарал тук много време, е поискал тук да бъде погребан. Това е местността Могилите, където е оставен за вечни времена“, допълва Светла Василева, жител на Кондофрей.
Романът Рицарят популяризира легендата за Дьо Бьов.
Личността на дьо Фре е популяризирана от Иван Вазов в драмата му „Борислав“ и от проф. Вера Мутафчиева в романа „Рицарят“. Според проучванията на фондация „Тамплиер“ граф Дьо Фре е служил още на цар Калоян, а цар Иван II Асен го назначава за областен управител на Радомирско.
Строежи
Споменът за друг западен рицар се пази в района на Искърското дефиле. Там през 1206 г. цар Калоян решава да засели плененият французин Дьо Бьов. Тук пришълецът вдигнал крепост и завинаги оставил името си на днешното селище гара Бов. Във владенията си той и хората му построили нови и непознати по това време водопроводи, останки от които са открити през 70-те години на ХХ век.
Гара Бов
По този начин рицарите са каптирали съществуващите планински извори, давайки им свои латински имена, благоустроили и защитили селището, ограждайки го със здрави крепостни зидове. Следи от това далечно време са запазените и до днес в местната топонимия – имена на ридове, върхове, местности, градища, извори и др. В района има бовски родове Бугари и Латинци. Исторически документи, събрани през 80-те години на ХХ век от екип на Националния институт за паметниците на културата, потвърждават това предание.
Триград
Родопското село Триград е известно преди всичко с природния си феномен пещерата Дяволското гърло. Но едно предание го свързва с кръстоносеца Рение дьо Три. През 1204 г. при подялбата на земите на империята латинският император Балдуин Фландърски предоставя на Рение дьо Три във владение Филипопол (Пловдив) и неговата околност и го провъзгласява за херцог. Рение дьо Три започва да възстановява и строи крепости и манастири в своите владения.
България по времето на цар Борил (1207-1218). С щрихи е отбелязана територията на латинските владения.
Той взема участие и в битката при Пловдив на 31 юли 1208 г., където латинската армия постига победа над войските на цар Борил. След победата Филипополското херцогство е оглавено от Жерар дьо Стрьом. Няма сведения за по-нататъшната съдба на Рение, но името му остава. Що се отнася до наследника му Дьо Стрьом, той управлявал Филипополското херцогство до 1229 г., след което, след битката при Клокотница, то е присъединено към България. Днес битува хипотеза, че река Стряма още пази името на рицаря.
Поляците
Не по-малко тайни витаят и около имената на софийските села Панчарево и Пасарел. Историкът Методи Николов в романа си „Странстващия рицар от село Кондофрей“ пише: „По същото време и други пленени Балдуинови благородници се заселват в различни местности, за да ги пазят. Полските рицари пан Чарли и пан Сарел идват в Софийско и дават имената си на Панчарево и Пасарел.“ Звучи прекалено екзотично, но само един Бог знае истината, така че не изключено. Защото, когато през 1219 г. кръстоносците от Петия поход, водени от унгарския крал Бела, се завръщат безславно през нашите земи, в техните редици наистина има и полски рицари.
Жители на Пасарел обаче имат своя версия. Според нея става въпрос за барон Д'Асел. Той е „минал“ (pass на френски) оттук и така станало Пасарел.
Кръстоносци надзъртат и зад столичния квартал „Орландовци“. Едва ли има място за съмнение, че той води името си от някой от тези латински рицари, избрали България за своя втора родина. Дори и за квартал „Дървеница“ има легенда, че името му идва не от дърво или от досадното паразитно насекомо, а от някой си Дерво дьо Нис. Така че всичко е възможно. Още повече че нашите владетели са били щедри и толерантни, а политическата ситуация в тези десетилетия е била такава. Знаменитият надпис на цар Иван II Асен в търновската църква „Свети 40 мъченици“ е недвусмислен в това отношение: „...Франките владееха само градовете около Цариград и самия този град, но и те се повинуваха под десницата на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха своите дни, защото така повели Бог...“
Св. Вартоломей има параклис в Горубляне, празникът му се свързва с клането на хугенотите
На 25 август Христовите църкви почитат паметта на свети Вартоломей. Той е един от Дванадесетте апостоли на Иисус Христос, упоменати в Новия завет, избрани за такива от самия него.
Род
Името Вартоломей е възможно да е арамейско презиме bar talamai – „син на Талмей“, където Талмей е произнесено на арамейски гръцкото Птолемей. Т.е. той вероятно произлиза из средите на елинизираните евреи.
Той е призван от Исус Христос четвърти след Андрей, Петър и Филип (с когото може би е роднина).
Свети Вартоломей загинал мъченически.
Според евангелист Йоан той е от град Канна Галилейска. Ценен е от Исус заради своята прямота и безхитростност и е сред най-близките му ученици. Присъства на Тайната вечеря и на събитията от Петдесетница. След това проповядва в Мала Азия, Индия и Армения. Смята се, че е загинал именно при пребиваването си сред арменците в резултат на конфликт с местните владетели, подклаждан от тамошните езически жреци. Отначало е разпънат на кръст надолу с главата, после одран жив и накрая е обезглавен.
Храмове
Единственият параклис, посветен на Христовия ученик в цялата Софийска епархия, се намира в столичния квартал „Горубляне“.
Патриарх Даниил пред параклиса на св. Вартоломей в столичния кв. Горубляне.
Днес главно светилище в чест на апостола е манастирът „Свети Вартоломей“. Той е средновековна арменска обител в историческата провинция Васпуракан, на 23 км североизточно от град Башкале, в днешната турска провинция Ван, близо до границата с Иран. Други важни църкви, посветени на светеца, са „Свети Вартоломей“ и катедралата „Свети Мироносици“ в Баку, „Сан Бартоломео“ в Беневенто, Италия, където се пазят част от мощите му, „Свети Вартоломей“ в Рим, Кентърбърийската катедрала и катедралите във Франкфурт, Пилзен и Липари.
Клане
Денят на неговото почитане – 25 август, става печално известен още като Вартоломеевата нощ. Това е нощта срещу празника през 1572 г., когато е извършено клане над хугенотите (протестантите калвинисти) в Париж по внушение на крал Шарл IX и майка му Катерина Медичи.
Вартоломеевата нощ става символ на масово клане.
В него освен парижани загиват и много знатни хугеноти от цяла Франция, дошли за предстоящата сватба на крал Анри Наварски и принцеса Маргьорит дьо Валоа. И до днес изразът „Вартоломеева нощ“ се използва като нарицателно за масово избиване на невинни хора.
Константин Събчев
