П ет от последните шест години в България са по-сухи от обичайното. За много земеделски производители това означава все по-труден избор – как да осигурят вода за културите си, когато сушата става все по-честа. Все повече от тях настояват за нови сондажи, но това не решава основния проблем. Парадоксът е, че страната не страда от липса на воден ресурс. Проблемите са други: разпадаща се напоителна инфраструктура, огромни загуби по каналите и липса на дългосрочна политика за управление на водата. България е изправена пред дилемата как да осигури повече вода за земеделие, без да застраши подземните води – стратегически резерв за питейно водоснабдяване, от който ще зависят и бъдещите поколения. Намаляването на използваната вода за напояване се дължи най-вече на промените в българското земеделие и постепенното разрушаване на напоителната инфраструктура от 90-те години насам.
От страна с развито поливно земеделие България се превръща в производител на култури, които рядко се напояват, а голяма част от напоителните системи излиза от употреба. В резултат общото изземане на вода е намаляло с 36% за последните над 30 г. Напояването се свива рязко, като използваните водни обеми са спаднали от 2,30 млрд. m³ до 0,8 млрд. m³ годишно.Преди 1990 г. ежегодно са се напоявали между 70% и 85% от изградените напоителни площи.През стопанската 2022/2023 г. напояваните площи са спаднали до едва 4,1% (74 200 ха) от изградената напоителна инфраструктура и до около 7,3% от площите, които все още са годни за напояване. Причините са няколко. Българското земеделие постепенно се преориентира от плодове и зеленчуци към зърнени култури. Днес 37% от обработваемата земя е заета от пшеница, а 27% – от слънчоглед – култури, които обикновено не се напояват. Голяма част от водата в държавните напоителни системи се насочва към отглеждането на ориз – най-водоемката култура. Затова държавните системи продължават да доставят средно 286 млн. m³ вода годишно, като между 85% и 95% от този обем се използва именно за оризопроизводство. Това силно ограничава възможността други земеделски производители да получат достъп до вода.
Загуби
Анализ на данните на НСИ показва, че средно около 61% от водата от държавните напоителни системи не се използва ефективно. Едва около 39% достига до земеделците. За да достигне вода до няколко земеделци, често се налага цели канали да бъдат запълнени. А когато се доставят малки обеми, голяма част от водата изтича неупотребена. При системите, в които водата се движи по естествен път (гравитачно), загубите не са голям икономически проблем. Неупотребените води се връщат в същия или в съседен водосбор и вече са достъпни за други потребители. Очертават се обаче две противоречиви тенденции. От една страна, земеделците, които напояват, предпочитат да имат собствен водоизточник, най-вече сондаж за подземни води. За тях това е както по-евтин, така и по-удобен вариант от държавния доставчик. Намаляващият брой клиенти на доставчика – от друга страна, води до оскъпяване на услугата, а част от каналите се използват все по-рядко. По този начин подхранването на плитките подземни води от напоителните канали намалява или спира напълно. В някои райони на страната се получава омагьосан кръг – намалените доставки на вода от напоителни системи водят до понижение на нивата на подземните води. Това засяга земеделците, които са се отказали да получават вода чрез напоителните системи.
Риск
Така се поражда и рискът, ако дадена напоителна система спре окончателно действието си, „независимите“ земеделци да се окажат с недостатъчно вода в сондажите си. Неконтролираното изграждане на сондажи крие риска от постъпване на по-плитки и замърсени води към по-дълбоки и чисти подземни води. Така ценен воден ресурс може да бъде трайно замърсен. Затова и в България, и в останалите страни от ЕС използването на подземни води е строго регулирано и изисква разрешителен режим. Друг въпрос е дали тези правила се контролират и прилагат ефективно.
Ако подземните води не са далновидно решение, логично възниква въпросът откъде може да дойде необходимата вода за напояване. Общинските язовири, които някога са захранвали напоителни системи, днес често са с висока степен на запълване, тъй като основният им потребител вече не съществува. Възстановяването на тези системи би подпомогнало както по-доброто управление на язовирите, така и подобряването на техническото им състояние. А използването на подземни води следва да се съсредоточи в райони, където липсват повърхностни водоизточници – например в Добруджа и части от Лудогорието.
*Автор: Д-р инж. Петър Филков. Той е преподавател в катедра „Хидротехника и хидромелиорации“ към Хидротехническия факултет на УАСГ. Той е строителен инженер и доктор по хидромелиоративно строителство. Публикуваме материала му в Климатека (climateka.bg) със съкращения.
София Симеонова
