В историята на новата българска литература има четирима наши творци, номинирани като кандидати за Нобеловата награда по литература през ХХ век. Това са Иван Вазов, Пенчо Славейков, Елисавета Багряна и Иван Грозев. В историята на първите двама номинирани пръст има един чужденец и неговото име е акад. Алфред Йенсен, шведски учен, поет, писател, преводач и журналист, а едновременно с това и експерт по славянска литература към Нобеловия комитет, определящ годишните номинации за наградите в категориите.
Шведът Алфред Йенсен лобира и за Славейков, и за Вазов.
На 30 януари 1911 г. Йенсен прави официално предложение до Литературната комисия на Шведската кралска академия за традиционната годишна Нобелова награда за литература да бъде номиниран българският поет Пенчо Славейков. Това предложение не е случайно.
Йенсен е човекът, превел на шведски „Кървава песен“ и други произведения на младия Славейков, като двамата са и много добри приятели. Във времето, когато Йенсен прави предложението за номинацията му, Славейков живее в изгнание в Италия. За да бъде това предложение валидно, обаче е необходимо то да бъде подкрепено официално и от страна на българската държава. Оказва се обаче, че в България никой от властниците не иска да се ангажира с нещо подобно.
Патриархът
Председателят на БАН Иван Гешов предлага за 1912 г. да бъде номиниран Иван Вазов, но и неговата кандидатура така и не е излъчена официално. Причината е, че проф. Иван Шишманов отклонява отправената му покана да напише мотивирано мнение за кандидатурата на Патриарха на българската литература. За да не бъде пропуснат крайният срок, Йенсен се вижда принуден сам да представи пред Нобеловия комитет по литература кандидатурата на Славейков. Междувременно обаче преди комитетът да се произнесе, на 28 май 1912 г. Пенчо Славейков умира в италианското градче Брунати и така пропуска уникалната възможност да стане първият българин, носител на Нобел.
Проф. Иван Шишманов и Иван Вазов са близки приятели, но професорът спъва номинирането на своя приятел за Нобел.
След като през 1912 г. отказва да напише мотивиращото предложение за Вазов, четири години по-късно, през 1916 г., проф. Иван Шишманов решава да изкупи вината си, като сам прави предложение народният поет да бъде номиниран за Нобел. Застъпник за Вазов става същият акад. Алфред Йенсен, който още през 1895 г. е превел на шведски език романа „Под игото“. Няколко пъти при посещенията си в България той гостува в дома на Вазов и двамата разговарят на руски език върху всякакви наболели теми и проблеми. По време на последното от гостуванията си през 1916 г. Йенсен получава с личен автограф последната стихосбирка на Вазов „Песни за Македония“. След получаване на официалната номинация на Вазов за Нобелов лауреат Йенсен идва за пореден път в България, като задачата му е да сондира мнението и на колегите на номинирания от интелектуалните, в случай писателските кръгове в България. Едни от първите, с които шведът се среща тук, са членовете на кръга „Мисъл“ на д-р Кръстьо Кръстев. Както е ясно приживе, член на „Мисъл“ е починалият Пенчо Славейков. Затова не бива да ни изненадва, че по време на срещата си с Йенсен в София бившите колеги на Славейков не пропускат удалата им се възможност да натопят и да очернят Вазов, който и без това далеч не е от симпатичните им български творци.
„Мисъл“
Не бива да се забравя, че макар и днес имената им да са обвеяни със слава, а образите им да са идеализирани, в действителност членовете на „Мисъл“ са нормални хора с всичките присъщи им човешки слабости. А една от тези слабости е тщеславието и стремежа да бъдат „най“. И затова приживе провъзгласеният за Патриарх на българската литература Иван Вазов боде очите и дразни самолюбието им. Неслучайно в някои свои публикации творците от „Мисъл“ определят Вазов като остарял и безинтересен писател, чиито творби са чужди на европейската модерност. Посещението на шведа Йенсен идва точно навреме на поетите от „Мисъл“. Какво точно са си говорили те с Йенсен, днес, уви, не е ясно, но след този разговор шведът споделя с проф. Иван Шишманов, че „Кръстев често му бил говорил против Вазов“. Дали това е оказало някакво влияние върху лобирането на Йенсен в полза на автора на „Епопея на забравените“ също не се знае. Фактът обаче е, че Иван Вазов така и не успява да се пребори с конкуренцията и да бъде избран за Нобелов лауреат в областта на литературата. Лауреат за 1916 г. става швед, а за 1917 г. двама датчани.
Иван Грозев
През следващите десетилетия още двама български творци са номинирани за Нобеловата награда по литература. През 1928 и 1929 г. акад. Михаил Арнаудов издига кандидатурата на Иван Грозев. Това е едно име, което за съжаление днес е абсолютно непознато в България. В онези години обаче Грозев е добре известен сред българските интелектуалци. Той е поет, драматург, литературен критик и учител по литература, автор на книги с предимно религиозен характер. Автор е на поемите: „Змей“ и „Семела“, драмите „Съдний ден“ и „Йов“, стихосбирката „Видения и съзерцания“. Името му обаче не е достатъчно известно и кандидатурата му е предварително обречена на неуспех.
Неизвестният днес Иван Грозев е номиниран два пъти за Нобелова награда.
Петнадесет години по-късно малка България отново има кандидат за Нобеловата награда по литература и това е добре известната и тогава, и днес поетеса Елисавета Багряна. Нейната кандидатура всъщност е издигана в продължение на три поредни години - от 1943-а до 1945-а, от проф. Стефан Младенов от Софийския университет. Щастието обаче не й се усмихва. Впрочем кандидатурата на Багряна е издигната отново и през 70-те години на ХХ век. Тогава тя е подкрепена от члена на Нобеловия комитет по литература Артур Лундквист. Но и тук тя отново удря на камък. Причините за този втори неин неуспех е, че българската държава в лицето на Министерството на културата и всички институции, от които зависи да изкажат подкрепата на държавата на номинираната поетеса, не си мърдат пръста, за да я подкрепят на официално държавно ниво и да лобират за нея пред Нобеловия комитет по литература. Така в крайна сметка по време на гласуването от петте членове на комитета само Лундквист гласува „за“ Багряна. Останалите четири членове гласуват „против“.
Елисавета Багряна има три номинации за Нобелова награда.
Завист
През 60-те години самите шведи издигат номинацията на Антон Дончев заради романа му „Време разделно“. При това номинацията му е издигната не един, а цели три пъти. И може би „бащата на Караибрахим“ щеше да заеме полагащото му се място до Никос Казандзакис и Иво Андрич, ако не беше така прословутата българска завист. До комитета в Стокхолм изведнъж започват да пристигат писма от София, в които Дончев е клеветен и чернен. А от най-високо ниво издигат няколко други кандидатури. Така в крайна сметка номинацията на Антон Дончев е провалена типично по български. До края на ХХ век сред изпратените, но неуспели да получат гласовете на членовете на Нобеловия комитет, са и кандидатурите на Емилиян Станев и Любомир Левчев. Но и те не успяват да постигнат нищо.
Радичков
През ХХI век България също няколко пъти получава покана за излъчване на кандидатура за номинация за Нобела за литература. През 2001 г. ректорът на СУ проф. Боян Биолчев номинира Йордан Радичков, който същата година става носител на Голямата награда за литература на столичната Алма матер.
И накрая нещо доста любопитно. През първата половина на ХХ век за Нобелова награда по литература е номиниран и Йордан Йовков. Номинацията му обаче идва не от българска страна, а от турския професор по литература Сабри Смявушгил. Той нарежда българина между най-добрите майстори на разказа в цялата световна литература.
Иван Георгиев
