У частието в лова предполага владеене на сложна технология. Още от времето на древността около него се е обособила обширна и интересна „учебна“ литература, в която присъстват и значителни произведения. Добре известно е такова фундаментално творение като трактата на Ксенофонт (забележителен автор на трудове по педагогика и политическа философия) за лова и ловните кучета. В древния Рим на ловна тема са писали Катон, Варон и Плиний. През 186 г. преди нашата ера в историята не само на лова, но и на публичните зрелища е станало превратно събитие: започнало е докарване от Азия и Африка на едри диви хищни животни за циркови изпълнения.
Традиция
Наследявайки библейската традиция, християните никога не са демонстрирали видима враждебност към лова. От 507 г. нататък църквата нееднократно издавала забрани (не твърде действени на практика) за участия в ловувания на духовни лица. Но това е било продиктувано не от обстоятелството, че ловът предполага използване на оръжия и проливане на кръв, а защото е светско развлечение, неподобаващо на духовенството.
Постепенно ловът все повече се превръща изключително в развлечение. Още през ранното Средновековие сред германските народи той бил смятан за разновидност на аристократическото забавление. Ставало ли дума за лов със соколи или пък за лов с копие на елени или диви свине, това несъмнено бил знак на принадлежност към определено съсловие, каста. При Каролингите и по-късно, в епохата на зрелия феодализъм, наред с рицарските турнири и шахматната игра ловуването е било привилегия изключително на знатните.
Прехрана
През VІ-ХІІ век (в много райони на континентална Европа) и по-късно това обстоятелство довело до резки различия в начина на живот и структурата на хранене на разните съсловия. В горските стопанства, превърнати в ловни райони, феодалните властелини ловували до насита. На трапезите им имало прекалено много дивеч, разпространявали се какви ли не кулинарни рецепти, правели се специални приеми. А в същото време селяните се хранели с месо от дребни домашни животни, но преди всичко – с плодове и зеленчуци.
Ловът все по-тясно се свързвал със земеделските владения, с привилегированото положение в обществото. Почти до началото на ХХ век той неизменно служел за отличителен признак на принадлежност към висшите слоеве на обществото, към аристокрацията. Соколът на ръката, кучетата или гепардът на повода били типични признаци на истинския представител на знатните.
С тези атрибути широко оперира и куртоазната поезия, нерядко превръщайки ги в символи, любовни метафори. Така например в лириката на трубадурите и в рицарския роман соколът или друга някоя ловна птица често са носители на силното мъжко начало, а сърната – на женското. И както винаги, наред с лова фигурира и войната. „Мечовете, любовта и ловът” – така се нарича поемата на крупния феодален владетел на Южна Франция през ХІV век Гастон дьо Фуа, автор на един от най-знаменитите средновековни трактати за лова. Появила се и една друга важна новост. В края на средните векове започнало да се приготвя оръжие (копия, стрели, лъкове, а по-късно и пушки) специално за лов.
Легенди
Не закъснели и легендите. С широка известност например се ползвала легендата за Теодорих, очарован от необичайната красота на елена, който тайнствено му се явил и го поразил с неотразимия си бяг, устремен към ада. Знаменити били и сказанията за св. Евстахий и св. Хуберт, които се обърнали към християнската вяра, след като по време на лов им се явил светият кръст в разклонените рога на елена.
Йото Пацов
