С лед като сензацията „365 дни“ завладя Netflix, превръщайки екранизацията в една от най-гледаните продукции, сега е дошло времето на последната, още по-гореща и изкусителна част на трилогията – „Още 365 дни“, издание на „Сиела“, в която пламъците на любовта и омразата ще се слеят в изгаряща и страстна история, след която никой не може да остане същият.
Изминала е почти година, откакто Лаура Биел е отвлечена от главата на Сицилианската мафия – опасния и безскрупулен Масимо Торичели. Мъжът, станал неин похитител, се превръща в повелител на сърцето й, но животът с един от най-могъщите хора в Италия има своята цена.
Щастието на Лаура е разбито, когато враговете на мъжа й я прострелват. Най-добрите лекари на света се борят за живота на младата жена. Масимо трябва да вземе най-трудното решение в живота си. Кого да спаси – любимата си или нероденото им дете. Съдбата на фамилия Торичели е заложена на карта. Човешкото сърце следва своите собствени правила. И когато те се променят, всичко познато е на път да бъде изпепелено.
Приказката за Красавицата и Звяра е към края си. Нужни са само „Още 365 дни“, но е дошло времето пясъчните кули да рухнат. Наситено със страст и с неочаквани обрати, „Още 365 дни“ от Бланка Липинска е адреналиново преживяване за почитателите на жанра, което може би ще ги изненада и ще обладае ума им.
„365 дни” от Бланка Липинска се превръща в световен феномен, когато стрийминг платформата Netflix откупува правата за филмова адаптация. Филмът – с участието на полската актриса Анна Мария Секлуцка и италианския красавец Микеле Мороне – светкавично печели сърцата на зрителите, превръщайки романа в едно от най-търсените заглавия на годината.
Сега светът тръпне в очакване на филма по втората част от поредицата – „Този ден“, а вече никой не се съмнява, че полската писателка Бланка Липинска заслужено печели прозвището Кралица на еротичната литература.
Из „Още 365 дни“ от Бланка Липинска
Когато отворих очи за първи път, след като ги бях затворила в резиденцията на Фернандо Матос, видях, че съм оплетена с километри тръбички, забити в тялото ми, и съм обградена от десетки екрани, показващи жизнените ми функции. Всичко пищеше, бучеше. Исках да преглътна слюнката си, но се оказа, че в гърлото ми също има тръбичка. Боях се, че всеки момент може да повърна. Погледът ми се замъгли и почувствах, че изпадам в паника. Тогава един от апаратите започна да пищи пронизващо, вратата се отвори и в стаята влетя задъханият Масимо. Седна до мен и ме хвана за ръката.
– Скъпа. – Очите му се оцъклиха. – Слава богу!
Лицето на Черния беше уморено и ми се стори, че е наполовина по-слаб, отколкото го помнех. Пое си дълбоко дъх и ме погали по бузата, а аз при вида му напълно забравих за задушаващата тръбичка. От очите ми започнаха да се стичат сълзи и той избърса всяка една от тях, без да откъсва устни от дланта ми. Изведнъж в стаята влязоха медицински сестри и спряха звука на непоносимия апарат.
Подир тях на прага се появиха лекари.
– Господин Торичели, моля, напуснете. Ще се погрижим за жена ви – каза по-възрастният мъж в бяла престилка и когато донът не отговори, повтори нареждането по-силно.
Масимо се изправи, извиси се над него и изражението му стана възможно най-студено, след което процеди през стиснатите си зъби:
– Жена ми отвори очи за първи път от две седмици и ако мислите, че ще си тръгна, страшно се заблуждавате – изръмжа той на английски, а лекарят махна с ръка. След като извадиха вакуумната тръбичка от гърлото ми, реших, че всъщност щеше да е по-добре, ако Черния не беше видял това. Но така или иначе го видя. Малко по-късно в стаята започнаха да влизат лекари с различни специалности. Последваха изследвания, безкрайни изследвания.
Масимо не излезе дори за секунда и не пусна ръката ми нито за миг. На няколко пъти ми се прииска да не беше там, но аз също не успях да го прогоня и убедя да се отмести даже на сантиметър, за да освободи място за лекарите. Най-накрая всички изчезнаха и въпреки че все още говоренето ми се удаваше трудно, исках да го разпитам какво се е случило. Опитах се да си поема дъх, като изхриптях нещо непонятно.
– Не казвай нищо – изпъшка Черния и отново опря дланта ми до прекрасните си устни. – Преди да започнеш да питаш и разпитваш... – Той въздъхна и взе да примигва нервно, сякаш сдържайки сълзите си. – Ти ме спаси, Лаура – изстена той, а на мен ми стана горещо. – Така, както беше във видението ми, ти ме спаси, скъпа.
Погледът му се спря върху дланта ми. Не разбирах накъде бие.
– Но…
Опитваше се да изтръгне нещо от себе си, но не успяваше.
Тогава разбрах за какво може да става въпрос. Започнах да отмятам чаршафите с треперещи ръце. Черния се опита да ме хване за дланите, но нещо му пречеше да се бори с мен. Накрая просто пусна китките ми.
