„Победителите“ на Фредрик Бакман е грандиозният завършек на трилогията, започната с „Бьорнстад“ и „Ние срещу всички“ (издания на „Сиела“). Минали са две години, откакто се случи онова, за което никой не иска да мисли.
Град с мъка в сърцето и насилие във въздуха, обичащ приказки с щастлив край, но дълбоко в себе си знае, че сега няма да е така. Всичко започва с буря и приключва с огън. Някой, който дълго време е бил далеч, се прибира. Някого го погребват. Някой се влюбва, някой мечтае за НХЛ, някой мечтае за отмъщение. Някой спи гръб до гръб с най-добрата си приятелка, някой се опитва да закърпи брака си и някой – да спаси децата си. Някой мрази, някой се бие, някой грабва огнестрелно оръжие и се отправя към хокейна зала. Не всичко, за което са се борили, ще оцелее. Не всички, които обичат, ще остареят.
Всички, които познавахме Бенямин Ович, особено ние, които го познавахме достатъчно добре, че да го наричаме просто Бени, дълбоко в сърцата си знаехме, че той не е от хората, за които ще има щастлив край.
И все пак се надявахме, разбира се. Божичко, как се надявахме. Наивните мечти са последната защитна линия на любовта, затова някак си винаги успяваме да си втълпим, че тъкмо тези, които обичаме, няма да бъдат сполетени от ужасяващи трагедии. Че тъкмо нашите хора ще избягат от съдбата си. Заради тях мечтаем за вечен живот, искаме да имаме суперсили и опитваме да изобретяваме машини на времето. Надяваме се, божичко, как се надяваме.
Но истината е, че приказките за момчета като Бени почти никога не завършват с остаряването им. Техните истории не са дълги, те не умират мирно в старчески домове, положили глави върху меки възглавници.
Момчета като Бени умират млади. Умират насилствено.
По време на едно парти през зимата преди две години и половина Мая беше изнасилена от Кевин Ердал, най-добрия хокеист, когото някой някога беше виждал по тези ширини. Разбира се, вече никой не използва думата „изнасилване“, хората казват неща като „скандала“ или „случилото се“, или „ами... знаеш“. Всички се срамуват, никой не може да забрави. Веригата от събития, която започна от онова парти, завърши с политически решения, които пренасочиха пари от един град към друг. Това от своя страна доведе до пролет и лято на страховити предателства, а после до есен на омраза и зима на насилие. Започна се с разправии в залата и завърши едва ли не с война по улиците.
Мъжете с черни якета, които полицаите наричат „хулигани“, но които всички в Бьорнстад знаят просто като Групата, нападнаха враговете си в Хед, а мъжете от Хед отвърнаха, като подпалиха кръчмата „Кожуха“. Покрай жаждата си за отмъщение Групата изгуби един от своите в автомобилна катастрофа – Видар, млад мъж, когото обичаха повече от всичко. Това беше кулминацията, окончателното последствие на години агресия. След това никой нямаше желание за повече. Видар беше погребан, двама мъже от Хед влязоха в затвора и между хулиганите, но и между градовете беше сключено примирие. И до днес то не е било нарушавано, но изглежда все по-крехко и по-крехко с всеки изминал ден.
Кевин и семейството му се преместиха и никога няма да се върнат, никой не би го позволил. Целият Бьорнстад прави всичко възможно, за да изтрие спомена за Кевин, и макар че никой не би го признал, това стана много по-лесно, когато Мая също си събра багажа. Тя се премести чак в столицата, записа се в музикално училище и почти се превърна в друг човек, така че всички, които останаха, можеха да говорят за „скандала“ все по-рядко, докато накрая той сякаш едва ли не никога не се бе случил.
Бени Ович, който едно време беше най-добрият приятел на Кевин, също си събра багажа. Неговият беше значително по-малко от този на Мая, но пътуването му беше значително по-дълго. Тя замина някъде, докато той просто замина. Тя търсеше отговори в светлината, а той в мрака, тя в изкуството, а той на дъното на бутилката. И на двамата не им се получи съвсем.
На мястото, което оставиха зад себе си, „Бьорнстад Хокей“ се беше запътил към края си. В града, който винаги бе мечтал невъзможни мечти, вече почти никой нямаше сили да мечтае. Петер Андершон, бащата на Мая, подаде оставка като спортен директор и се отказа от хокея като цяло. Спонсорите се преместиха и в общината дори се обсъждаше да закрият целия клуб и да пренасочат всички ресурси и субсидии към „Хед Хокей“. Всъщност „Бьорнстад“ беше спасен в абсолютно последния момент от нови пари и упорити местни бизнесмени.
Новите чуждестранни собственици на фабриката гледаха на клуба като начин да бъдат приети от местното население, а един опортюнистичен политик на име Рихард Тео съзря възможност да спечели нови гласове. Така точно навреме се изнамери точно толкова капитал, колкото беше необходим, за да бъде предотвратен фалитът. Същевременно с това старите членове на ръководството бяха заменени, свикаха се събрания относно „търговската марка“ на клуба и скоро с гордост беше представена новата декларация за „работа, основана на ценности“.
Разпратиха се брошури с призива: „Не е просто лесно да се спонсорира „Бьорнстад Хокей“, така е редно!“. И противно на очакванията всичко се обърна – първо на ледената пързалка, после и извън нея. Треньорът на „Бьорнстад“ Елисабет Сакел кандидатства за треньорската позиция в по-голям клуб, но не я получи. Мястото всъщност отиде за треньора на „Хед“, така че той напусна гората и взе със себе си някои от най-добрите играчи на отбора. Изведнъж „Хед“ остана без лидери и скоро се закопа в същата дупка от интриги и борби за власт, в която като че ли се оказват всички клубове в подобна ситуация.
През това време в „Бьорнстад“ Сакел изгради нов състав, назначи млад мъж на име Бобо за помощник-треньор и събра отбор от истински разбойници с шестнайсетгодишно момче на име Амат на върха. Сега Амат вече е на осемнайсет и е голямата звезда на цялата околност, без конкуренция. Такъв талант е, че цяла зима се говореше, че ще участва в драфта в НХЛ и ще стане професионалист в Северна Америка. Доминираше във всеки един мач през изминалия сезон, докато не се контузи пролетта. Целият град е убеден, че ако това не се беше случило, „Бьорнстад“ щеше да спечели първенството и да се изкачи в горната дивизия. А ако „Хед“ за сметка на това по чудо не бяха спечелили точки в последните си мачове, щяха да са последни и да изпаднат.
Така че всичко, което ни се струваше толкова невероятно, когато Мая и Бени си тръгнаха преди две години, сега изведнъж изглежда като въпрос на време: зеленият град върви нагоре, а червеният надолу. Като че ли всеки месец „Бьорнстад“ се сдобива с нови спонсори, а „Хед“ остава с по-малко. Залата на „Бьорнстад“ е ремонтирана, а покривът на залата на „Хед“ е пред срутване. Най-големите работодатели в Бьорнстад, фабриката и магазинът за хранителни стоки, отново назначават работна ръка. Най-големият работодател в Хед, болницата, всяка година съкращава служители. Сега парите са в Бьорнстад, тук са работните места, ние сме победителите.
