14 години след убийството на писателя Георги Стоев 14 души предлагат книгите му в Базар.бг. Особен интерес няма. Славата на т.нар. писател на мутрите си е отишла с него.
А той искаше да продължи да говори. И търсеше на пожар журналисти, които да му предоставят трибуна. Предчувствие за нещо лошо? Действията от последния му ден на този свят не говорят за това, но е бил напрегнат и не е споделял в конкретика дори с жена си Светла какво го притеснява.
„Трябва да се видим! Спешно е!“. Това кратко послание отправя Стоев по телефона към 12 и нещо на 7 април 2008 г. Няколко минути по-късно той вече лежи в локва кръв. А телефонът, на който е позвънил, не представлява никакъв интерес за разследващите. Никой не търси един от последните хора, които са чули гласа на убития. За сметка на това медиите изобилстват от версии, че e разговарял за няколко секунди с единия от двамата килъри, които са го издебнали близо до хотел „Плиска“. И че според разследващите обаждането е било засечено по клетки на мобилните телефони на разговарящите.
Ще кажете: Откъде си толкова сигурна? Веднага отговарям – аз разговарях с него. Настояваше за среща, която така и не насрочихме. Никой не ме попита защо убитият Георги Стоев ми е звънял. Така както никой не ме потърси през 1998 г. след предполагаемото самоубийство на Марко Михайлов – Маркос мюзик. Оказа се, че съм му звъняла точно по времето, когато се е прострелял успешно с лява ръка. А беше десничар. Но това е друга тема – за начина, по който текат някои разследвания в България. Особено когато експертизата по тях е предварително зададена. Грубата истина е, че голяма част от разследванията по големите убийства у нас се водеха по вестникарски изрезки. И доказателствата се събираха и съхраняваха така, че почти никой да не бъде осъден.
Истина е също така, че не очаквах да чуя нещо сензационно от Стоев. В последните месеци, преди да бъде убит, той търсеше гласност, но с една единствена цел - за да печели от нея. Вече знаех от колеги, че предлага платени интервюта – тоест нещо от типа на книгите му, но на вестникарска хартия. От няколко места го бяха върнали. Беше решил да се пробва и в седмичника „Политика“.
Пред общи познати Стоев обясняваше, че главните редактори го режат, защото има забрана за публикуване. Имаше проблеми и с преиздаването на книгите. А те трябваше да се четат и между редовете. В някоя от тях в крайна сметка бе заровена причината да бъде убит. Не наркотици, не дългове, не опасни разкрития, каквито версии се нароиха, а зле поднесена информация за хора, които са крайно чувствителни какво се говори и пише за тях. И са толкова силни, че могат да си позволят да поръчат убийството на човека, който им е нанесъл по безразсъдно смел и грозен начин обида.
По ирония на съдбата Стоев присъства поне на един епизод от мутренската история – на собственото си убийство. За много от епизодите в книгите му обаче се знаеше, че са доразвити от неща, които е чул оттук-оттам. Безспорен талант – Стоев можеше да украси и най-незначителния фрагмент и да го раздуе така, че дори свидетелите да не го разпознаят. В някои случаи обаче той казваше неща, които не трябваше. А опитите му да ги преразкаже с подробности, влудяваха онези, чиито имена не се назовават. Поли, Женята – момчето от село Миланово, Софийска област, разказваше за емблематични фигури от криминалния преход така, сякаш бе равен с тях. Сякаш е участвал активно в създаването на групировките и е имал такова влияние, че всички са се допитвали до него. Да, той беше възпитаник на прословутото училище „Олимпийски надежди“, от което произлязоха някои от лидерите на групировките. Но не беше един от тях. И те не му простиха това фамилиарничене. Никога не го признаха за един от тях. А в някои случаи дори му се надсмиваха. Например за ритуалния пръстен, който бил получил от убития сикаджийски бос Поли Пантев, който наричаха ментак. Казваха, че историите му са съчинени по изрезки от вестници и подправени със слухове. Или че са купени за стотинки от наркомани. Но Стоев изглеждаше като душеприказчик на мутрите и имаше своето място в самобитната им култура. И може би днес щеше да наблюдава с бащинска гордост дъщеря си Жаклин, ако не беше прекрачил границата на добрия тон. Нещо, което писателят Христо Калчев никога не си позволи. И не, Георги Стоев не бе негов информатор. Но това бе стилът му – да се закачи за някоя известна личност. Така както след смъртта му направи Венета Райкова в поредица от сензационни интервюта с него, записани приживе, в които той не каза нищо от онова, което го уби.
На 7 април 2008 г. Георги Стоев сложи финалната точка на своя пръв и последен документален роман. При всичките теории на конспирацията, които раздухваше, че разполага с информация, която ще доведе до трусове в подземния свят, Стоев не пожела да стане таен свидетел. Навярно знаеше, че няма фалшива самоличност, която да го опази. А имаше и семейство, за което да се грижи. Стоев не се пазеше. И се предовери на информаторите си, които го подхлъзнаха с жълтини за хора, които ревниво пазеха репутацията си. Казват, че има поне три сюжета, макар и накратко описани, които са можели да подпишат смъртната му присъда. Към 17 ч. на 7 април 2008 г. сърцето на Стоев спря. На 35 години той се превърна в Писателя на мутрите. Но славата му беше посмъртна. И кратка.
“Куршумите не са заради написаните книги. Георги се боеше за живота си още преди да напише и ред”, каза след убийството неговият редактор Владо Даверов. Съавторство на книгите му се опита да си припише Петър Христозов. Адвокатът Добрин Додев също се писа негов съавтор – редели заедно последния ръкопис, главите в него били разхвърляни, дописвали думи и изречения. Пред Нова телевизия, малко след убийството на неговия приятел, Додов разказа, че Стоев му диктувал, а той пишел на компютъра. Даже в деня на убийството чакали писателя Румен Леонидов, за да пренаредят последния ръкопис.
След смъртта на Стоев със свои версии, при това доста различни, излязоха вдовицата му и майка му. Веднага след убийството хванаха двама заподозрени. После ги пуснаха. После заловиха в ЮАР единия от тях – Марио Васев, като участник в международен наркоканал. Няколко години по-късно се проверяваше версия за групата на Валентин Янев - Вальо Бореца. Но никога през годините разследващите не стигнаха до поръчителя или по-точно – не направиха връзка с него. Някои казват, че без друго вече е късно. А истината продължава да е някъде там – погребана в книгите, с които момчето от село Миланово Георги Стоев искаше да стане топмафиот.
Кристи Петрова
