Т унелът, в който се намира митичният бункер на Тодор Живков, е прокопан под древната римска улица декуманос максимус.
При строежа в края на 50-те години голяма част от старините са били изровени и безвъзвратно изгубени. Когато се изгражда Ларгото обаче, лъснало част от подземното съоръжение между Министерския съвет и Партийния дом. Подземното съоръжение минава под пасажа от подлеза пред Партийния дом към новото стълбище, което бе изградено в Ларгото.
„Опряхме в плочата на тунела, когато извадихме настилката на оригиналния римски път – декуманос максимус”, спомня си бившият главен архитект на София Петър Диков. При къртенето се открили три стъпала, по които трябва да се изкачиш, за да продължиш нататък, а после отново да слезеш. Служител на Министерския съвет по онова време обяснил, че тунелът е от 50-те години, не бил ползван и не е ясно в какво състояние е, но така или иначе го има.
Другият тунел, който със сигурност съществува, е между двореца, сега Националната художествена галерия, и БНБ. В мазетата на банката се намирало и укритие, което пази и от ядрена атака.
Тунелите от 80-те години до НДК са строени със същата цел, като тези в триъгълника на властта - за спасение и бързо бягство на партийното ръководство по време на студената война. „Двете станции на метрото, тази на НДК и „Европейски съюз”, бяха изградени в тези тунели. Съоръженията бяха изоставени, а мястото на станция „Европейски съюз” беше пълно с вода”, разказва арх. Диков. Помещение на входа на тунела откъм НДК пък се използвало като изложбена зала. „В общи линии в София няма такива катакомби като в Париж или в Рим, защото не е имало такава развита инфраструктура”, коментира архитектът. Той обаче обяснява наличието на тунели към бункери с принципа, че те трябва да изведат хората на известно разстояние от укритията.
Тунели, макар и много по-къси, извеждат на 50 м от всяко противовъздушно укритие. Арх. Диков уточнява, че това е било едно от изискванията при строеж на така наречените ПВУ, защото се предполага, че ако сградата бъде взривена и е затрупан входът, откъдето са влезли хората, трябва да им се осигури изход от евентуалните останки. Той подчерта, че трябва да се прави разлика между класическото бомбоубежище и укритията, които пазят от радиационно и химическо заразяване. Такива са били строени през 60-те, 70-те и дори през 80-те години. „По отношение на класическите бомбоубежища метрото наистина може да свърши работа, но такава роля може да играе и обикновено мазе на жилищна сграда”, коментира Диков. За другия тип укрития пък има много по-сериозни изисквания. Необходима е система за филтриране на въздуха, херметизация на помещенията, специални входове и изходи на помещенията.
„Навремето, когато се правеха нормите за противорадиационни укрития, голяма част от училищата, които са строени до 80-те години, са с такива противорадиационни укрития. Те се разчитаха тогава не само за училището, но и част от квартала”, обяснява Диков. Сега обаче се оказва, че голяма част от тях са изоставени, не са отваряни от години и естествено не са поддържани.
Известно е, че бункерът на соцвластта се намира в началото на тунела под Партийния дом. Той също е в окаяно състояние, макар че през 2020 г., две години преди войната в Украйна, Министерският съвет е решил да го ремонтира. Така и не се е намерил обаче изпълнител на тази поръчка. Може би при сегашните обстоятелства ремонт все пак ще се осъществи. В бункера могат да се скрият 300 души. Той е снабден с всички изисквания като вентилация и херметизация. Изграден е от стоманобетон, като дъното му е 10 метра под повърхността. И при него е спазено условието да се излиза по два тунела, единият до президентството, а другият – пред Министерския съвет. „Когато аз учех, Центърът за защита на населението се намираше в сегашното президентство, тогава беше Министерство на строителството. Говоря за 1973 г. Влизаше се през пасажа, от който се отива към вътрешния двор. Имаше едно подземие и там беше разположена експозиционна площ, в която се показваха всички защитни средства и се даваха съвети как да се спасим при ядрен взрив”, спомня си още арх. Петър Диков.
Пространството под мавзолея, което е било предназначено за бункер, може да се превърне в място за култура. Това беше идеята на Столичната община през 2018 г., когато кметът Йорданка Фандъкова покани съвременни творци да предложат идеи, по които ще се направи архитектурен конкурс. Тогава съветниците решиха мястото да се превърне в художествена галерия, филиал на Градската галерия. В подземието има останки от огромни електрически инсталации, телефонни централи, турбини и климатична инсталация. Помещенията, в които са се извършвали различни дейности за поддръжка на мумията на Георги Димитров, са затворени, защото са опасни. Могат да се отворят чак след разчистване. Решено бе и да се обяви международен архитектурен конкурс за пространството.
Легендата говори, че е имало тунел от двореца, сега Националната художествена галерия, до някогашното Военно училище, сега Военния клуб. Това обаче не е доказано, че е истина. Легендарни са и тунелите от царския дворец до кухненския му блок на ул. „Московска”. От криптата на храм-паметника „Св. Ал. Невски” до Художествената академия, където била канцеларията на черквата. Тунелът се ползвал като топла връзка. Сведения за тези подземни съоръжения обаче се доказват косвено от скици и стари документи. Дали все още нещо е останало от тях под жълтите павета може и никога да не се разбере, защото идеята там да се построи подземен паркинг пропадна.
Сияна Севова
