П овече от 100 години в българската научна историография и учебникарската литература се твърдеше, че окончателното падане на българската държава под османска власт е през 1396 г. с превземането на Видинската крепост и унищожаването на царството на цар Иван Срацимир. Три години по-рано пада и Търновското царство на цар Иван Шишман. Това твърдение беше със статута на абсолютна достоверност. През последните десетилетия в светлината на новите научни открития и публикации, свързани с този период от средновековната българска история обаче, това твърдение все повече се пропуква и вероятно не е далеч моментът, когато то ще бъде категорично отхвърлено.
Версии
Според една голяма част от съвременните историци медиависти и османисти българската държава всъщност продължава да съществува още най-малко четвърт век след мнимото й унищожаване, като тя е превзета окончателно около началото на 20-те години на ХV век.
И това далеч не е голословно твърдение, изсмукано от пръстите на шепа историци, желаещи слава, макар и чрез предизвикване на поредния научен скандал, а твърдение, доказано с не един и два автентични документа от периода, за който става дума. В тази публикация ще се опитаме да приведем част от тези доказателства и да убедим читателите, че българската държава съществува още най-малко 25 години, след като е обявена за вече унищожена.
Както е добре известно, през 1393 г. пада Търновското царство, а след 2 години в Никопол е убит цар Иван Шишман. На следващата година османските тюрки нападат и превземат Видин и пленяват цар Иван Срацимир. Това дава достатъчно основание още на първите следосвобожденски историци да обявяват годината 1396-а за унищожаване на българската държава. Няма цар, няма държава, твърдят те. Да, ама не, защото тези историци волно или неволно пропускат нещо много важно.
Наследници
Двамата български владетели имат синове наследници – Константин Срацимирович и Фружин Шишманович. Каква е тяхната съдба след нерадостната участ на техните бащи?
За сина на Иван Шишман се знае, че след смъртта на баща му той е приютен от своя чичо Иван Срацимир във Видин. След разгрома на Никополския кръстоносен поход той успява да напусне българските земи и се установява да живее в Унгария, като става васал на крал Сигизмунд. Доста по-интересна обаче е съдбата на неговия братовчед Константин, син на цар Иван Срацимир.
В българската историография от Освобождението допреди 1-2 десетилетия съдбата на този наследник на българския трон след падането на Видин е обвито в мистерия. Като че ли той изведнъж престава да съществува и някак тайнствено и мистериозно изчезва без обаче да има някакви исторически доказани данни да е бил убит. В последните години някои видни български историци като професорите Иван Тютюнджиев, Пламен Павлов и Николай Овчаров дават едно ново твърдение, според което в периода от 1396-а до 1419-1421 г. Константин Срацимирович си е законен български цар, наследник на своя баща. А това твърдение означава, че в този период разбива на пух и прах твърдението, че българската държава е унищожена през 1396 г.
Доказателства
Какви са доказателствата, които днешните историци привеждат в подкрепа на това свое твърдение? Те са няколко и са абсолютно категорични. В писмо на унгарския крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип от 1404 г. се говори за съюзниците на Унгария срещу османците. В списъка на съюзниците наред с владетелите на Сърбия, Босна и Влашко се съобщава и името на „известния Константин, прославения император на България“, от когото унгарският крал се възхищава. Под наше подчинение много пъти той напада смело гръцките и др. области, които се владеят от турците, спечели триумфална победа над враговете и слава за себе си. Някои историци са склонни да видят в това писмо Константин не като действащ български владетел, а като останал без трон, който се опитва да възстанови бащината си държава. Това обаче съвсем не е единственото доказателство за Константин Видински като български цар в първите години на ХV век.
В един запазен документ, известен като Българска анонимна хроника от същия този XV век, се съобщава, че в династическата борба между синовете на султан Баязид за престола на страната на претендента застават „власи, сърби и българи“. Казано така, това нищо не значи, защото не се споменава името на Константин Срацимирович. В един друг документ, в който се разказва за битката при Чамурлий от 1413 г. между претендентите Мехмед и Муса, се съобщава, че на страната на Мехмед се сражават „владетелите на България, Сърбия и василевса“.
А след разгрома на Муса византийският историк Михаил Дука пише: „Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: „Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир.“ Категорично, точно и ясно! Нещо, което всъщност дори не се нуждае от коментар. Един византийски хронист пише, че в онзи период - 1413 г. - българската държава все още съществува и си има свой владетел, чиято титла не може да бъде друга освен цар. Само дето не е написано името на този владетел. Но едва ли може да има и съмнение, че това е Константин Срацимирович. Друг няма кой да бъде, тъй като по това време другият възможен български цар Фружин Шишманович все още е в Унгария.
Факти
И още нещо важно. Ако България вече е превзета от османците, едва ли новият султан би имал възможността да приеме българския посланик. Защото една несъществуваща вече държава не би могла да има владетел, който да изпраща свои посланици.
И накрая още едно последно доказателство, което е от един по-ранен период. В решение на Големия съвет на Република Дубровник от 1398 г. се удължава с още 5 години мандатът на консулите „в страните Славония, Босна, Срем и България“. В друг един доста по-късен документ пък се съобщава за смъртта на един дубровнишки търговец, който починал в „българската страна“. Както се вижда от всички тези документи, българската държава не загива с превземането на Видин и пленяването на Иван Срацимир.
Каква е съдбата на цар Константин Срацимирович? Според запазените доста оскъдни документи Константин и братовчед му Фружин доста успешно се опитат да се възползват от междуособиците и борбата между синовете на султан Баязид, за да извлекат полза и да възстановят отново българската държава. Това е и причината те да лавират между отделните враждуващи синове, предлагайки помощта ту на един, ту на друг. Нещата обаче коренно се променят, след като на османския трон се качва султан Мехмед. Макар и той да декларира приятелските си чувства към балканските владетели, в това число и към българския, на практика нещата се развиват различно.
Съдба
Каква точно е причината – дали султанът е решил окончателно да завладее Балканите, или е бил предизвикан с нещо от българите, не е ясно, но около 1420-1421 г. Константин Български е прогонен от българските земи и е принуден да търси убежище в Унгария. Това вече може да се смята и за фактическия край на Второто българско царство. От Унгария Константин се мести в Сърбия, където на 17 септември 1422 г. умира. Погребан е в църквата „Света Петка“ в Белград. Що се отнася до неговия братовчед Фружин Шишманович, той участва в кръстоносния поход на Владислав Варненчик, като, за да се въоръжи, продава унгарското си имение. След неуспеха на похода той е наклеветен пред унгарския крал като виновник за поражението и изпада в немилост. Последните години от живота на Фружин са обвити в неизвестност. Според някои историци той умира през 1460 г. в Унгария, а според други в Брашов, Трансилвания. Има и трета версия, според която Фружин успява да се завърне в българските земи тайно и се замонашва в Чипровския манастир, където дочаква и смъртта си.
АБОНИРАЙТЕ СЕ ЗА КАНАЛА НИ В YOUTUBE
Иван Първанов
