Б естселъровата поредица „Училището за Добро и Зло“ от Соман Чейнани, вдъхновила хита на Netflix, се завръща с вълнуващо продължение. Правилата на играта се размиват, залозите стават все по-високи, а Агата и Софи – всяка представител на силите на Доброто и Злото – ще трябва да се изправят срещу най-опасния си враг досега в „Училището за Добро и Зло 5: Кристалът на времето“, издание на „Сиела“.
Не всяка коронация завършва така, както е била планирана. И Агата – бъдещата кралица на Камелот – го разбира по трудния начин. Защото в края на „Училището за Добро и Зло 4“ законният престолонаследник – синът на крал Артур и неин любим – Тедрос, се оказва окован и осъден да умре. Магьосникът Мерлин бива обезсилен. На трона на Камелот седи предател, а най-добрата приятелка на Агата – Софи, е негова заложница.
Виновен е Риан – един от най-добрите рицари на младия Тедрос. Онзи, за когото Софи е вярвала, че е истинската й любов, е бил в съюз със Змията през цялото време. Онзи, който е на път да разруши крехкия мир между силите на Доброто и Злото. На Агата се пада задачата да открие спасение за всички. Не в Камелот, не в Авалон, но може би някъде в Безкрайната гора ще намери помощ, която ще й помогне да спаси приказката си от пренаписване.
В същото време Софи трябва да се впусне в опасна игра на преструвки, с която да отвлече вниманието на узурпатора. Но ще устои ли самата тя на примамващите обещания, или ще се окаже в мрачните прегръдки на Злото и ще приеме съдбата си на злодей? Битката едва сега започва, а възпитаниците на Училището тепърва ще трябва да заслужат своето място в приказката.
Със своя увлекателен стил и смели сюжетни решения Соман Чейнани за пореден път успява да омагьоса читателите си и неусетно да ги направи част от един опасен и вълнуващ свят, в който не винаги се раждаш герой, но може да станеш такъв. Шеметна, неочаквана и поглъщаща, „Училището за Добро и Зло 5: Кристалът на времето“ вдъхва нов живот на приказки, стари колкото човечеството, и напомня, че щастливият край зависи само и единствено от изборите, които правим по пътя си.
Агата
Дамата и Змията
Когато новият крал на Камелот иска да унищожи истинската ти любов, да отвлече най-добрата ти приятелка и да те убие като куче... най-добре е да имаш план.
Но Агата нямаше план.
Нямаше съюзници.
Нямаше и къде да се скрие.
Затова побягна.
Побягна възможно най-далече от Камелот, без посока или цел, като тичаше с всички сили през Безкрайната гора, докато слънцето изгряваше и залязваше, а роклята й се закачаше за тръни и клони... Тя тичаше, а торбата, в която беше кристалната топка на декана, се удряше в ребрата й... Тичаше, а по дърветата около нея започнаха да се появяват постери ТЪРСИ СЕ с нейното лице, изобразено на тях – предупреждение, че вестите пътуваха по-бързо, отколкото я носеха краката й, и че за нея вече нямаше безопасно място...
На втория ден краката й се израниха, а мускулите й пулсираха, подхранвани само от горските плодове, ябълките и гъбите, които успяваше да грабне по пътя. Агата сякаш се движеше в кръг – първо премина покрай мъгливите брегове на Махъдива, след това покрай границите на Гиликин, после, на зазоряване, отново се оказа в Махъдива. Не можеше да мисли за планове или за подслон. Не можеше да мисли за настоящето. Мислите й бяха в миналото: Тедрос окован... осъден да умре... приятелите й в тъмница... Мерлин повлечен в безсъзнание... короната на Тедрос носена от злодей на Злото...
Докато търсеше пътя, тя се бореше с нападащата я розова мъгла. Не беше ли Гиликин кралството с розовата мъгла? Не ги ли беше учил на това Юба Гнома в училище? Но тя беше излязла от Гиликин преди часове. Как можеше пак да е там? Трябваше да внимава... трябваше да мисли за бъдещето, не за миналото... но сега единственото, което виждаше, бяха облаци розова мъгла, които се превръщаха в образа на Змията... онова покрито с люспи момче с маска на лицето, за което беше сигурна, че е мъртво... но току-що го бе видяла живо...
Когато Агата най-после се отърси от мислите си, мъглата беше изчезнала и бе настанала нощ. По някакъв начин тя се беше озовала в Гората на стимфите, а около нея не се виждаше никаква пътека. Над главата й се изви буря, която запращаше светкавици през дърветата. Агата се скри уплашено под една огромна гъба.
Къде да отиде? Кой можеше да й помогне, след като всички, на които можеше да се довери, бяха затворени в тъмница? Досега винаги се беше доверявала на интуицията си, на умението си да измисли план на място. Но как можеше да състави план, когато дори не знаеше срещу кого се бореше?
Видях как Змията умира.
Но после се оказа, че не е умрял...
А Риан все още беше на сцената...
Значи Риан не може да е Змията.
Някой друг е Змията.
Двамата работят заедно.
Змията и Лъвът.
Тя си помисли за Софи, която с огромна радост беше приела пръстена на Риан, защото мислеше, че се омъжва за рицаря на Тедрос. Софи, която вярваше, че е открила любовта – истинския си любим, който виждаше Доброто в нея – само за да се окаже, че я взима за заложник злодей, който е многократно по-зъл от нея.
Поне Риан нямаше да я нарани. Все още не. Тя му беше нужна.
За какво му беше нужна, Агата нямаше представа.
Но Риан щеше да нарани Тедрос.
Тедрос, който беше чул как снощи Агата казва на Софи, че се е провалил като крал. Тедрос, който сега се съмняваше дали собствената му принцеса вярва в него. Тедрос, който беше изгубил короната си, кралството си, хората си и който беше в ръцете на врага си, когото довчера бе обичал като брат. Враг, който сега твърдеше, че наистина му е брат.
Стомахът на Агата се сви. Искаше да вземе ръцете на Тедрос в своите и да му каже, че го обича. Че няма повече да се съмнява в него. Че ако можеше, би дала своя живот за неговия.
Ще те спася – помисли си отчаяно Агата. – Макар и да нямам никакъв план и никого до себе си.
А дотогава Тедрос само трябваше да издържи, без значение какво му причиняваха Риан и хората му. Трябваше да намери начин да остане жив.
Ако вече не беше мъртъв.
Агата внезапно хукна наново, огрявана от светкавици, докато си проправяше път през последната част от гората на стимфите, а след това и по покритите с пепеляв пясък и обитавани от духове плажове на Акгул. Кристалната топка на Дови й тежеше и постоянно се удряше в едно и също натъртено място на хълбока й. Трябваше да си почине... не беше спала от дни... но мислите й се въртяха като счупено колело...
Риан бе извадил Екскалибур от камъка.
Затова той е крал.
Агата се затича по-бързо.
Но как?
Дамата от Езерото беше казала на Софи, че Змията е кралят.
Но Екскалибур смяташе, че Риан е кралят.
А Артур беше казал на Тедрос, че Тедрос е кралят.
Нещо се е объркало.
Нещо се е объркало магически.
Агата задържа дъха си, изгубена сред море от мисли. Трябваше й помощ. Трябваха й отговори.
Задушната топлина се отдръпна и отначало премина в силен вятър, а после и в сняг, а гората отстъпи на широката тундра. В унеса, в който беше изпаднала от недостига на сън, Агата се зачуди дали е тичала цели месеци и сезони...
Но сега виждаше пред себе си в далечината сянката на замък, чиито високи кули прорязваха нисколетящите облаци.
Камелот?
След всичко това, вместо да намери някого, който може да й помогне, тя към опасността ли се бе върнала? Цялото това време похабено ли беше?
Очите й се напълниха със сълзи и тя се обърна, готова отново да побегне...
Но не можеше да тича повече.
Коленете й се подгънаха и Агата рухна в мекия сняг, а черната й рокля остана разперена около нея като криле на прилеп. Сънят се стовари върху й бързо и силно, подобно на чук.
Присъни й се наклонена кула, която се протягаше високо в облаците и която беше направена от хиляди златни клетки. Във всяка една от тях бе затворен някой от приятелите й или някой, когото обичаше – Мерлин, Гуиневир, Ланселот, профе#сор Дови, Хестер, Анадил, Дот, Кико, Хорт, майка й, Стефан, професор Сейдър, Лейди Лесо и още други – като всяка клетка се клатушкаше опасно над друга, а тези на Софи и Тедрос бяха най-отгоре, готови да паднат първи. Кулата се тресеше и люлееше и Агата се хвърли към нея, за да спре падането й, като единственото, което пречеше на това приятелите ѝ да полетят към смъртта си, беше нейната висока, хилава фигура. Но точно когато успя да овладее огромната колона, над най-високата клетка се извиси една сянка.
Наполовина Лъв. Наполовина Змия.
Тя започна да хвърля клетките една по една от кулата.
Агата се събуди внезапно, потънала в пот, въпреки че лежеше на снега. Тя вдигна глава и видя, че бурята е преминала, а замъкът пред нея е огрян от утринното слънце.
Пред него две железни порти се блъскаха в скалите – входът на тази бяла крепост, която се извисяваше над спокойно сиво езеро.
Сърцето на Агата подскочи.
Не беше Камелот.
А Авалон.
Нещо вътре в нея я беше довело тук.
До единствения човек, който можеше да й даде отговор.
Нещо вътре в нея е имало план през цялото време.
