- Г-жо Евтимова, преди дни се върнахте от чужбина, където по повод майските празници на просветата се срещнахте с наши сънародници. А в Лондон (15-16 май) представихте България в голям литературен фестивал. Бихте ли разказали повече за тези събития?
- Става въпрос за литературния фестивал ИЮНИК (EUNIC). В него взехме участие 27 писатели от всички страни на Европейския съюз (ЕС). Бяхме разпределени в няколко панела с различни теми. Аз бях с още двама автори от Полша и Естония, като темата ни бе „Природната среда и промените в мисловния строй на хората“. Залата в Британската кралска библиотека бе пълна. Публиката от целия ЕС ни задаваше много интересни въпроси. След това подписвахме книги, предоставени от лондонската книжарница „Хатчардс“, която е най-старата на Острова, с близо 250-годишна история. За моя радост книгите ми свършиха, а хората питаха за още. Преводът на моя роман „Вълците от Старо село“ (The Wolves of Staro Selo) от български на английски език, дело на Яна Елис, спечели наградата на PEN Великобритания. Докато бях в града, се срещнах и с българската общност там. Поканата дойде от Светла Дионисиева от Българския културен институт, която създаде прекрасна атмосфера. Бяха дошли много българи. Беше предвиден един час, а не можахме да се разделим и след два. Те ми задаваха въпроси, аз на тях, едно вълшебство се получи. Събитието почете посланикът ни във Великобритания Негово превъзходителство Тихомир Стойчев.
- Преди това бяхте в Рим, защо?
- Бях поканена от българското училище. Имаше много сънародници и музикална програма от наши дечица там. Проведе се конкурс за най-добър прочит на български произведения от българчета навсякъде по света. Надпреварата бе оспорвана в три тура. В последния децата казваха скоропоговорки с такава бързина, че аз бих си преплела езика.
- Опишете атмосферата...
- Атмосферата, където се бяха събрали българите, бе неподправена. Посрещнаха ме с една толкова голяма пита, че се чудя в каква тава я бяха опекли. С голямо удоволствие наблюдавах децата, участници в програмата, как си късаха от нея и накрая останаха има-няма стотина грама.
- А готвите ли се предварително за срещите си с Другата България?
- Обикновено, когато почувствам обстановката, цялата ми подготовка изчезва, заличава се. При мен поне така се случва, че хората, с които се срещам, създават едно неповторимо пространство, в което започвам да ги чувствам като мои съученици. А при нашите срещи те си спомнят улица „Любен Каравелов“ в Ловеч, Силистра с градините и кайсиите или село Сърнево, Старозагорско. И когато ти опишат как там са си купували царевични пръчици от магазинчето, тогава не са нужни никакви специални приготовления, защото знаеш, че отиваш при хора, които са като тебе.
- На една честотата сте, така да се каже?
- Честотата като едно чисто изворче. Усеща се в тия срещи, че има едно такова светло място, което всеки от тях пази. То може да е градинката, където жената си е садила виолетки и си ги помни, или нещо друго, но такива изповеди значат за мене много повече от всякакви дипломатически салто морталета, с които обикновено човек избягва да каже истината.
- У нас не обръщаме внимание на чудото, наречено език, но в чужбина именно той е спасителният пояс за българския дух и корен...
- Аз съм се срещала с българи също в Чикаго, в Ню Йорк. Тези от Източна България са запазили своя характерен мек говор, а от Кюстендилско и Дупнишко са съхранили твърдото западно наречие. Всички се гордеят, че са го запазили и не искат да си го дадат за нищо на света. Ето, аз самата, която съм от Перник, се чувствам много по-добре дошла там, където се говори „отиваме“, „правиме“. Може да не е правилно граматически, но ти създава един вход към сърцата на хората и не е нужно да хлопаш, да тропаш, просто влизаш като приятел там. Например става ми много мило и скъпо, когато чуя някоя пернишка дума: „Граово“, което значи грах, защото в областта расте тази култура. Местно изобретение е това тресене в народното пеене, което идва от недрата на земята и стига направо в сърцето ти. Или някой ми каже „Друган“ – аз зная, че чисто етимологично става дума за „друг хан“.
- Сред качествата, които ни се приписват като народ, са гостоприемство, толерантност. Вие откривате ли и нови, култивирани в политическия преход, тръгнал след 1989 г.?
- Преходът ни направи да бъдем много по-пестеливи и пресметливи и аз приветствам това. Преживяхме много финансови катаклизми през тези години (лично аз и мои близки приятели също), което ни отвори очите за стойността на онова, което печелим с труда си. Днес сърце не ми дава да отида и с лека ръка да купя нещо, което не ми трябва. Не мога да толерирам и когато мое внуче легне по средата на пътя и се затръшка, искайки нещо от магазина. Всеки камък, който премахваме от пътя на нашите деца днес, ще се превърне в свлачище, което ще се изсипе върху главите ни утре.
Друго нещо, което вече разчитаме като вредно, е, че не бива прекалено да глезим младостта, да й позволяваме неща, които би трябвало тотално да са изключени от поведението – наглост, проява на невъзпитание, да си пуснеш телефона да гърми в едно купе във влака, да говориш цинизми в присъствието на много хора. Това обаче важи за всички възрасти.
- Вие таите ли някакви надежди към новата власт, която се конституира през този месец?
- Тъй като съм преводач и редактор, работещ с различни езици, за да пусна един определен текст, обикновено аз съм го чела много пъти и освен източника съм проверила точността на термините. Така че очевидно е важно за мен, а и за всички хора под българското небе, от седем източника да проверим как ще се развие вътрешната, външната политика, водена от новото правителство. Нека бъдем много наблюдателни, взискателни и да не възлагаме огромни надежди, защото те често водят до голямо разочарование. Вместо това е достатъчно да следим зорко какво прави новата власт, дали ще работи в полза на хората от различните възрасти, дали ще внесе дисциплина в училищата или по-голяма финансова увереност и справедливост, като имаме предвид, че това, което струваше 1 лев, сега е едно евро, а заплатите са същите. Управляващите наистина имат високи предизвикателства пред себе си, но ние, гражданите, трябва да им ги напомняме всяка секунда от своя живот.
- Дежурно около 24 май се говори достатъчно образовани ли сме като индивиди, като нация, правят се сравнения между българското школо днес и онова преди 1989 г. Вие как си отговаряте на тези дилеми?
- Аз преподавам творческо писание в Софийския университет и виждам какъв огромен талант има днешната българска младост. Да, зная, че има спад в образователното ниво, но в никакъв случай не смятам, че ще продължава като тенденция. Нека си спомним какво казва Ботев в своето стихотворение „Хайдути“: „Проклет бил човек вуйка ми! Проклет е, майко - казвам ти“. Защото този вуйчо казва на поета, че ще му изгният месата на Карабаир на кола, че човек няма да стане. Така че, ако днес тръгнем да говорим на децата на България, че няма да станат хора, то ние поемаме в една престъпно погрешна посока. Наша задача точно в името на този много мощен за просветата ни празник 24 май е да се хванем за желанието на младостта да се докаже, да я събудим. Аз виждам, че хората, с които работя в университета, имат талант. Гостувам и в много училища, и в такива, в които не са чували за Хемингуей, а са 10-и клас, но същевременно долавям в изказванията на учениците красиво подреждане на думите. У някои пък има едно такова желание да следват примера на определен техен учител. Например казват така: „Аз ще следвам българска филология заради г-жа Демирева“, учителката по български и литература. В Перник чувам - „Аз ще следвам математика заради г-н Михайлов“, учителя в Математическата гимназия. Така че много лесно е да кажем: „Да, тия младите са глупци“, предават се на неграмотността“. Да, тя е съвременното робство, но българинът не е роден да бъде роб. Наша задача е да кажем - „Вие няма да порастете роби, във ваши ръце е да счупите оковите“.
- Това не е никак лесно...
- За съжаление незнанието и неграмотността са прангите, които се чупят най-трудно, но ако това не се случи, ще се превърнем в една биомаса, агресивна като вирусите, предизвикващи болестите и пандемиите. Затова си имаме толкова светъл празник - да ни напомня, че нашата задача към младите българи е да им дадем шанс за образование. И да им повтаряме, че ако са дисциплинирани, търпеливи и амбициозни, един ден ще се превърнат в двигатели не само на нашата страна, а на бъдещето на света. Това още от 3 годинки трябва да го казваме на децата, за да знаят, че те имат мисия на този свят. А после 24 май ще им напомня за тази мисия – че са се родили да станат духовен и научен двигател. Всъщност най-силната валута на България е интелектът на хората. Не бива да позволяваме той да се използва само за плетене на гениални престъпни схеми, машинации и измами, което видяхме в последните десетилетия. Време е да се насочим към създаване на научен и творчески продукт, така че светът да научи кои сме българите.
- Един такъв продукт, съчетан с таланта на певицата Дара, спечели песенния конкурс „Евровизия“. Сигнал ли е това, че българите се намираме в някакъв духовен подем или това е измамно?
- Всеки човек го възприема по свой начин. Онзи, който е решил да постигне нещо със собствените си сили и талант, би следвало да приеме примера на тази много смела и талантлива млада жена Дара като своя посока. Това означава, че освен дарбите си трябва да проявява упоритост, последователност и умение да работи в екип, както и певицата направи и победи за наша голяма радост.
- Идиомът „бангаранга“, който песента наложи не само у нас, а в цял свят, подразни някои езикови и дори православни пуритани. На фона на тези дискусии сега лингвистите спорят какво е думата - глагол, съществително или наречие. Как гледате на целия този вихър от емоции и спорове?
- Самата аз обичам много по-вглъбена и тиха музика, песни с нежно и баладично звучене. Съдя за успеха на „Бангаранга“ по огромната радост, с която моите деца и внуци я възприемат. И когато искат нещо успешно да направят, казват: „Аз отивам да правя бангаранга“. Сега под това човек може да разбира десетки неща. За мен е оправдано да се тълкува като стремеж да докажеш силата на своя талант. Иначе всеки човек в зависимост от своя духовен строй може да го използва и жаргонно, и подигравателно. Лично за себе си аз бих дала 4-5 месеца, за да видя какъв лингвистичен път ще поеме тази фраза и как се употребява от различните слоеве на обществото ни.
Това е тя:
Здравка Евтимова е родена на 24 юли 1959 г. в Перник
Завършва английска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ (1985)
Авторка е на кратки разкази и романи, публикувани в 32 страни по света
Носителка е на множество национални и международни награди
Последният й приз е „Д-р Ти Оконър Слоун (Dr. T. O'Connor Sloane) в САЩ за романа „Той носи моето мълчание“, научна фантастика
Любомир Старидолски
