П рез XX век консумирането на радиоактивни материали било същински хит.
През XX век консумирането на радиоактивни материали било същински хит.
На 1-ви март 1896-а френският физик Анри Бекерел открива радиоактивните свойства на урана. Малко след това става ясно, че плутоний, торий и радий също излъчват радиация, като Мария Кюри първа изковава термина „радиоактивност“. Преди някой да успее да каже „хайде сега да изчакаме и да видим дали някой няма да хване рак“, хората започват да създават продукти – от радиоактивната паста за зъби Doramad до радиоактивни карти, които можете да слагате в цигарените си кутии, за да „подобрите ефекта от пушенето“ и дори да „намалите катрана и никотина“ (което, разбира се, не се случвало).
Един подобен продукт се превръща в най-любимото нещо на света за спортиста Ебън Байърс, който, освен всичко останало, бил и човек от хайлайфа. Байърс бил стоманен магнат, атлет и... женкар. Славата му достига своя пик, след като печели шампионата по голф през 1906-а. През 1927-а обаче пада от кушетката в спалния вагон на влак и наранява ръката си, което, изглежда, започва да пречи както на атлетичния, така и на сексуалния му живот.
Лекарите му предписват питие, наречено Radithor, което би трябвало да облекчи болките му (тъй като изобретателят на тази напитка – Уилям Дж. А. Бейли, предлагал на лекарите пари за всяко едно шишенце, което предписвали). Болките на Байърс отминали (което било или съвпадение, или своеобразен плацебо ефект) и той приписал този ефект на Radithor. А в основата си това питие представлявало радий, разтворен във вода.
Оттук насетне Байърс бил напълно убеден в полезните свойства на Radithor и започнал да изпраща цели каси със смъртоносния сок на своите бизнес колеги и гаджета. Дори го давал на състезателните си коне. Самият той изпил 1400 14-милилитрови бутилки.
По това време Байърс нямало как да знае какви пагубни ефекти го очакват. Регулаторите не били убедени във вредните последици и дори предприели мерки срещу един конкретен производител на радиоактивни „лекарства“, който не слагал толкова количества от смъртоносния материал, колкото всъщност бил обещал.
След няколко години на постоянен прием на Radithor Байърс започнал да отслабва, получавал постоянни главоболия и много от зъбите му изпопадали. Костите му започвали малко по малко да се разпадат.
През 1931-ва регулаторите започнали да осъзнават, че радиацията е вредна за здравето. Те потърсили Байърс и го попитали дали не би искал да свидетелства на планираните изслушвания. По това време обаче той бил толкова зле, че изпратил изявлението си през своя адвокат.
Според него „цялата горна челюст, с изключение на два предни зъба, както и по-голямата част от долната челюст, били премахнати“. Адвокатът заявил, че „цялата костна тъкан в тялото, която била останала, се разпадала, а в черепа му се появявали дори дупки“.
Байърс научава, че състоянието му е смъртоносно, едва няколко седмици преди да почине на 51-годишна възраст. По това време той разполагал само с шест зъба. Погребали го в оловен ковчег.
След смъртта му много от лекарите (истинските, а не тези, които би предписали смъртоносни токсини за лечението на леки наранявания) дали показания относно вредните ефекти от радиацията, а това от своя страна сложило край на една цяла индустрия.
Междувременно изобретателят на питието настоявал, че то е безопасно, докато в края на краищата не починал от рак на пикочния мехур през 1949-а. Когато медицинските изследователи решават да ексхумират трупа му 20 години по-късно, те установяват, че вътрешностите му били буквално „опустошени“ от радиацията, а останките му били все още топли.
Източник: obekti.bg
Монитор
