19 май е една от черните дати в българската история. На този ден през 1876 г. завършва Дряновската епопея, при която четата на поп Харитон Халачев е разбита, а манастирът, в който тя се отбранява в продължение на цели 9 дена, е опожарен и превзет от турската войска и башибозук. С това завършват проявите на Априлското въстание в Търновския революционен окръг.
За разлика от Средногорието, където въстанието избухва, макар и преждевременно, на север от Балкана масови арести на революционни дейци осуетяват неговото начало. Самият главен апостол е принуден да бяга от Търново и да се спасява в съседното село Самоводене. Все пак няколко чети успяват да се организират и да се отправят на помощ на биещите се свои събратя българи в Средногорието. Една от тези чети е Мусинската, начело на която застава войнстващият свещеник Харитон Халачев.
Непокорен
Това е една доста интересна личност, за която обикновените българи знаят твърде малко. Преди да бъде замонашен той усвоява чехларския занаят, но скоро разбира, че това не е за неговата непокорна натура. През 1866 г. макар и да е вече монах, заради своя буен нрав той е заточен в Мъглижкия манастир, където пребивава 4 години. След това се установява в Северна Добруджа и там организира малка хайдушка чета, с която действа в района на Тулчанско. След провала на Старозагорското въстание отецът се прехвърля в Румъния. Там се свързва с хъшовете и от тях се запалва по идеята за организиране на едно всенародно въстание, което да освободи българските земи. На 28 март 1876 г. с група свои другари Халачев преминава Дунава и се насочва към Търново. Установява се в Горна Оряховица, където се включва активно в подготовката на бъдещото въстание.
След новината за избухналото на юг от Балкана въстание стига до Оряховица, докато част от местните ръководители се чудят как да постъпят, поп Харитон не губи ценно време. Той набързо успява да събере една доста внушителна чета от около 200 въстаници, по-голяма част от които са от района на днешните села около. Павликени: Мусина, Михалци, Вишовград, Дичин, Сухиндол и др. населени места. Избрано е и ръководство на четата в състав: Харитон Халачев – войвода, Петър. Пармаков – военен командир и знаменосец Димитър Русчуклийчето.
Капан
На 28 април 1876 г. четата напуска Мусина и се отправя към Балкана. Още на следващия ден по петите им е изпратена турска потеря, а след това и редовна османска войска. На следващия ден въстаниците достигат до Дряновския манастир, където спират, за да си отдъхнат и да пренощуват. През нощта обаче манастирът е обграден от неприятели и така въстаниците се озовават в един изключително опасен капан. Манастирът се намира в подножието на стръмни и непристъпни скални канари. За турците е невъзможно да слязат по тях и да влязат в манастира. В същото време обаче Божията обител е идеално място за обстрелване. Всеки излязъл от сградите на манастирския комплекс се оказва лесна мишена за заелите пусии на скалите вражески войници. Така започва историята на отбраната на манастира и подвига на четата, добила известност като Дряновската епопея.
В първите дни е направен опит да бъде изпратен човек от четата в Габрово да вдигне на бунт тамошните революционни дейци. По това време обаче градът също вече е обграден от редовна османска войска и башибозук и това възпрепятства намерението на четниците.
Взрив
Решаващ за бъдещето на четата, залостена зад стените на Дряновската обител, се оказва четвъртият ден. Денят започва спокойно, като четниците дори успяват да почетат църковния празник в чест на св. Княз Борис Михаил. Ужасът се случва около обяд. Един от младите четници Тодор Ганчев влиза в стаята, където войводата Харитон и колегата му свещеникът Гавриил тъпчат фишеци с барут. Младият четник влиза в стаята със запалена цигара и за да не му се скара войводата, без да се замисли, я хвърля на пода, който е посипан с барут. Разнася се страхотен гръм, който предизвиква силен трус в целия манастир. Когато димът се разнася от килията, в която са двамата отци, се разнасят ужасяващи викове и вопли. Барутът е изгорил очите на войводата Харитон, който още в същата минута ослепява.
През следващите дни обръчът около въстаниците се стяга, а на скалите са докарани тежки артилерийски оръдия, които започват да обстрелват манастирските сгради. Някои от тях са разрушени. Няколко пъти турците отправят към въстаниците предложения да им бъде простено, ако доброволно се предадат и хвърлят оръжието, но те категорично отказват.
На осмия ден пристига подкрепление начело с Фазлъ паша от Шумен. Докарани са и още крупови топове, които са най-големите и с най-силна далекобойност за времето си.
Фазлъ паша кара дряновските чорбаджии да напишат писмо на въстаниците, а след това и самият той им изпраща такова, с което ги приканя да сложат оръжието си и да се надяват на султанската милост. Отговорът на въстаниците, написан от Даскал Бачо Киро, гласи:
„Народът иска своите правдини и е решил да ги спечели, ако ще би със смърт. Ние сме се повдигнали не против мирното население. Не, ние искаме от правителството да ни признае правата като народ и докато не стaне това, живи няма да се предадем в мъчителските ви ръце – ние сме решили да мрем и ще запазим клетвата си. А вие ще бъдете отговорни пред Европа за вашите тиранства.“
Краят
На деветия ден, 6 май по стар стил, останалите живи въстаници решават да се опитат с един последен щурм да разкъсат обръча и да се измъкнат. Разделят се на няколко групи и се разпръскват в различни посоки. По-голямата част от тях обаче са убити. Войводата Харитон Халачев, макар и невиждащ, загива с оръжие в ръка. Убит в манастира е и знаменосецът Димитър Маринов-Русчуклийчето. Друг човек от щаба на четата Тодор Лефтеров е заловен и посечен пред самия Фазлъ паша. От близо 200 души участници в четата от манастира успяват да се измъкнат живи едва 47, а 147 са убити. Сред убитите са и четиримата братя Ангел, Иван, Гено и Рачо Рачевски. Сред измъкналите се е и Даскал Бачо Киро. Той успява да се добере до родното си село Горни Турчета (днес Бяла черква) и се укрива в лозята край селото. Там обаче е забелязан и е предаден. Заловен е жив и е обесен в Търново заедно с други заловени въстаници от Първи революционен окръг. На мястото на бесилото днес има издигнат паметник. Така завършва краткият, но славен бой на Мусинската чета, която показва, че не само българите на юг от Балкана, но и в Северна България могат да се бият и да умрат да освобождението на Отечеството.
Иван Първанов
