В годините на Студената война в България се организира истински „лов на вещици“. На комунистическите властници навсякъде им се привиждат шпиони. Не всичките им подозрения обаче са неоснователни. В годините на соца у нас има заловени няколко действителни вражески шпиони. За един от тях ще разкажем днес.
На 12 март 1966 г. една от пощенските служителки, отговарящи за международната кореспонденция в София, се усъмнява в писмо, адресирано до Луизе Васич във Виена. Подателят е съпругът й Иво Васич, служител на югославското посолство. Служителката изпитва съмнения и се обажда на началниците си. Само след минути е установено, че в посолството човек на име Иво Васич няма. Със случая се заемат спецслужбите.
При направената проверка е установено, че това е „шпионско” писмо. В него наред с явния безобиден текст има и написан със симпатично мастило. В него се прави анализ на политическата обстановка и случващото се в България и в останалите страни от соцлагера. Подателят владее добре немски и има лек автомобил „Фолксваген”, тъй като в писмото съобщава, че ще продаде старата си кола от тази марка, за да си купи нова. Друга важна информация е, че издирваното лице вече е излизало в чужбина и скоро му предстои да излиза пак, тъй като пита може ли да обмени 3000 лв., минавайки през Виена.
Писмо
Разкритията продължават. На 5 юли 1967 г. е прихванато още едно писмо до Луизе Васич с подател Урсел Киркер, София, хотел „Балкан”. Проверка установява, че лице с такива имена в хотела няма отседнало. Почеркът и на двете писма съвпада, което означава, че са писани от един и същи човек. Подателят съобщава, че е получил новите броеве на немско списание за пчеларство. Хората в България, които получават това списание, се броят на пръсти. На 31 юли 1967 г. е заловена и колетна пратка, в която има два броя – 6 и 7 на въпросното списание. Подателят е Ролф Гисен от Хамбург, ФРГ, а получател българският гражданин Стефан Бояджиев от София, ул. „Гаврил Генов” 42. Това вече е добра находка. Изискана е справка за въпросното лице, която дава следната информация.
Стефан Бояджиев е роден на 14 януари 1901 г. в русенското село Юделник. Работи като чиновник в Министерството на финансите, БДЖ и Столична община. След 9 септември 1944 г. е директор на Софийска общинска банка. Уволнен е за финансови злоупотреби и прекарва 4 години в затвора. След като излиза оттам до пенсионирането си работи в Министерството на комуналното стопанство и Министерството на леката промишленост. Работи като счетоводител на хонорар към Концертна дирекция. Сестра му Соня живее в Хамбург, Германия, където е омъжена за немски гражданин. Семейството има син Ролф, който е и подателят на колетната пратка с пчеларските списания. Дъщерята на Бояджиев, Лиляна, също живее и работи във ФРГ. Направеният анализ на почерка от личното досие показва, че Стефан е авторът и на двете шпионски писма. Установено е, че обектът никога не се е занимавал с пчеларство. При проверка на списанието на определени страници в него в някои от буквите са открити микроточки, чието предназначение обаче в началото не може да бъде установено.
Вместо на концерт в Пловдив шпионинът Бояджиев се озовава в сградата на Централния софийски затвор.
Тайнопис
Агентите на КДС проникват в жилището на Бояджиев в негово отсъствие. Те откриват тайнописни индига и пощенски плик с изписан върху него адрес на Луизе Васич във Виена и броеве на пчеларското списание, като някои от страниците му липсват.
На 16 юли 1967 г. Стефан Бояджиев е задържан. Той е помолен да пътува с една от естрадните групи на Концертна дирекция до Пловдив, за да води счетоводството на продадените билети. Без да заподозре нищо, се съгласява. В деня преди пътуването е организирана „случайна” среща на шпионина с негов познат, който „случайно” му съобщава секретна информация за проведени военни учения на чехословашки войски край Дупница и за някакво ракетно поделение край Враца. Целта е да бъде заинтригуван и да напише съобщения за тази важна информация, която да бъде открита у него и използвана като доказателство за шпионската му дейност.
Акция
На следващия ден рано Бояджиев тръгва с колата на Концертна дирекция. С него има двама мъже, оперативни служители. Вместо към Пловдив колата спира пред входа на Централния софийски затвор. Там на мъжа е съобщено, че е арестуван. При обиска у него е открито съобщение за предадената му военна информация, писмо до дъщеря му, джобни тефтерчета с адреси, телефонни номера, имена и цифри, изписани на български и немски език. При обиск в жилището му са намерени няколко пчеларки списания „Биненцухт”, 11 тефтерчета с адреси и телефонни номера, 9 индига, проявители за писма, скрити в опаковки от лекарства, стъклена подложка и четирицветна химикалка.
Притиснат от доказателствата, арестуваният прави самопризнания и пише 80 страници с показания. Разказва, че всичко започва през 1961 г. когато по време на гостуване при сестра си се запознава с търговеца Герхард Розбах и приятеля му Шиндлер. Двамата го разхождат из Хамбург, показват му забележителностите, черпят го и не го оставят никъде да плаща. След това го запознават с негов сънародник, представил се като Петров, емигрант в Германия и техен бизнес съдружник. Търговците предлагат на Бояджиев да им предава икономическа информация за ситуацията в България, която била полезна за реализирането на техните бизнес сделки. За всяка получена информация щяло да се плаща във валута. Бояджиев дава съгласието си, като получава на ръка 500 марки поощрение за бъдещата съвместна работа.
Признание
Скоро след това тримата приятели признават на Бояджиев, че са служители на западногерманското разузнаване и обясняват, че неговата дейност ще служи за благородни каузи – за утвърждаване на западноевропейските ценности в България.
По време на следващите срещи българинът е обучен на тайнопис и получава инструкции да изпраща писмата си до адреси в Австрия и ФРГ. Пред разследващите арестуваният твърди, че не погледнал сериозно на сделката. Тъй като нямал информатори на важни постове в държавни институции, той изпращал информация, която научавал от вестниците и от пропагандните партийни бюлетини. Тя обаче не била достатъчна за немските партньори и той няколко пъти бил укоряван, че това, което праща, е ненужна информация.
На въпроса защо е приел да стане вражески шпионин, Бояджиев признава, че направил това заради едната от дъщерите си, която искала да стане оперна певица. Неговите нови приятели от немското разузнаване поели ангажимент да я издържат по време на престоя й в Германия с по 300 марки на месец. Но не само дъщерята, а и самият Бояджиев получава пари за шпионската си дейност. За 6 години получава 7600 марки и 3 коли, които внася от Германия и продава в България на старо.
Виновен
На 26 октомври 1968 г. първоинстанционният съд признава Стефан Бояджиев за виновен по повдигнатите обвинения за шпионаж и го осъжда на смърт. На 12 декември Върховният съд потвърждава присъдата. Дъщерята и сестрата на Бояджиев в Германия предлагат на българското правителство половин милион западногермански марки, за да бъде помилван и екстрадиран във ФРГ. Официално предложението им не е прието.
През февруари 1969 г. обаче с Указ на Държавния съвет на НРБ смъртната присъда на Стефан Бояджиев е заменена с 20 години лишаване от свобода и той е изпратен да я излежава в Старозагорския затвор, където е назначен за библиотекар. Там изкарва 5 години, след което е помилван и му е разрешено да замине да живее в Западна Германия при роднините си. Това е едно наистина безпрецедентно решение, което дава основание на мнозина да смятат, че обещаваните от близките на Бояджиев половин милион марки все пак са отишли в нечия банкова сметка на властимащите у нас. А самият Бояджиев завършва живота при сестра си и дъщеря си във ФРГ, като за годините му там и за времето на смъртта му не се знае нищо официално.
Иван Първанов
