Н а 20 май 1876 г. в Копривщица пуква първата пушка, която провъзгласява Априлското въстание. Символ на въстанието става Георги Бенковски, обичан и мразен, възхваляван и хулен, изминал за кратко пътя от герой до антигерой.
Истинските имена на този човек, когото всички зоват Княза или Бенковски войвода, всъщност са Гаврил Груев Хлътев. А имената на неговата майка са Нона Хлътева. За разлика от майката на Левски Нона Хлътева остава дълги години някак в сянката на своя син. Тя има нелеката участ да доживее до дълбока старост, да чуе клетвите срещу своя син, да има съдбата да дочака Освобождението и да умре разочарована от настоящето в освободеното си отечество.
Съдба
Още от раждането съдбата на Нона тръгва в странна посока. Като дете тя преживява поредната чумна епидемия, в която оживява. Вече на преклонна възраст тя обяснява здравето с това, че била сукала чумаво мляко и това я спасило. Чак до смъртта си баба Нона запазва буден и свеж своя ум и паметта си.
Нона Хлътева е родена през 1812 г. в овчарско семейство. Баща й имал големи стада и по цели месеци отсъствал от къщи. Майката била готова на всичко, за да изучи своите деца. Самата Нона обаче не изпраща дъщерите си на училище. Пред своя внук Михаил Маджаров по-късно тя споделя: „Не се реших да ги пращам на учение наедно с момчетата, защото честта на децата ми беше по-скъпа от учението. Е, сбъркала съм, може би те имат право да ме съдят, но такива бяха тогава времената. Кой ти мислеше тогава за четене и писане. Аз гледах да науча момичетата на домашна работа и ги научих. От седемгодишна възраст те вече знаеха да плетат чорапи, да кладат огън, да носят вода, да шетат из къщи. Станаха едни от най-добрите къщовници. Затова ги и ожених на добри места“.
Още като млада Нона се омъжва за търговеца на въжета Грую Хлътев, на когото ражда общо десетина деца, но от тях оживяват само три: синът Гаврил и дъщерите Василя и Куна. През 1848 г. съпругът й умира в сръбския град Власотници, където е и погребан. Три години 36-годишната вдовица Нона плаща, за да бъдат пренесени костите на съпруга й в Копривщица. След като успява да омъжи двете си дъщери, майката насочва надеждите към единствения си син Гаврил. За да му осигури добра професия, тя го дава да учи занаят при копривщенския терзия Филип. Гаврил обаче иска да види света. След като изтърпява две години при майстора си, го напуска. Следващите 20-ина години от живота на Гаврил Хлътев се губят. Сам той обяснява лаконично, че е обикалял по света и че е бил по всички краища на Османската империя, а и извън нея.
Светоглед
По това време младият Гаврил вече е изградил своя светоглед и събира в себе си омразата към османския завоевател. Историята е запазила спомен за един Спасовден, на който по време на народните тържества Гаврил се появява с група от 30-ина човека, които играят хоро и развяват червен байрак. Нона, която присъства в този ден в местността, се опитва да сгълчи непокорния си син: „Няма да пушкате, защото ще си навлечете на главата голяма беля“, предупреждава го тя. Синът обаче отказва да я слуша и цяла нощ той и приятелите му огласят местността с гърмежи и бунтовнически песни. Срещу тях са пратени заптиета, които обаче се оказват неподготвени.
И вместо те да арестуват хлътювия син, той и другарите му изненадват османлиите и успяват да ги завържат с въжета в гората под дърветата. На следващия ден след прибирането си вкъщи Гаврил е арестуван и отведен в конака. Копривщенският мюдюрин налага парична глоба за освобождаването му. Нона Хлътева обаче е категорична, че няма да даде и грош: „Аго, когато видиш пара от мене, да я заковеш на конашката порта“, заявява тя твърдо и му обръща гръб. За да бъде освободен Гаврил, се налага друг негов роднина да плати глобата.
Сбогом
След освобождаването бъдещият революционер напуска своето родно място за втори път и тогава за последно вижда своята майка. „Той знаеше, че няма да се видим повече. Тръгнахме да го изпратим. Увих китка с рубиня на нея и му я дадох. Той я затъкна на челото си и се наведе да ми целува ръка. Стиснах го в прегръдките си и не исках да го пусна. Но той се измъкна и се качи на коня. Аз тръгнах по него. Три пъти ми извика „Сбогом, мамо!“ и се скри в гората. Аз паднах в тревата и плаках, плаках, колкото можах“, спомня си години по-късно Нона Хлътева.
В края на януари 1876 г. Гаврил Хлътев отново посещава родната Копривщица. Но той вече е апостол на Четвърти революционен окръг, а в тескерето му пише Георги Бенковски. По време на това посещение синът отказва да се срещне с майка си. Той й изпраща писмо, в което я моли да му прати шаяк за един кат дрехи. Тя приготвя вързопа и го отнася лично до дома на даскал
Найден Попстоянов, където в това време се провежда заседание на местния революционен комитет. Но тя не е допусната да види за последно своя син.
Дълго време след потушаването на Априлското въстание Нона Хлътова не знае нищо за съдбата на своя Гаврил. Тя до последно не може да повярва в слуховете за неговата смърт. А когато най-накрая повярва в това, тя решава да напусне родната Копривщица и се мести да живее в Татар Пазарджик при семейството на своя внук Михаил Маджаров. За кратко прекарва и в Цариград, за който обаче споделя, че е един чужд за нея град. В османската столица тя не може да се примири с липсата на българска черква, в която да отиде да се помоли и да запали свещ. А по отношение на набожността баба Нона не прави компромис. Тя е строго религиозна и спазва всички пости и църковни канони. „Когато се разболееше някое от децата, тя бързаше да отиде в черква да запали свещ. На медицината гледаше скептично и дълго време се подиграваше с лекарските познания“, спомня си племенникът й Михаил Маджаров.
Кончина
През последните 15 години от живота си след Освобождението Нона Хлътева престава за посещава черква и да излиза от къщи. Умира на 90-годишна възраст в къщата на своя племенник.
Ето как той описва случилото се:
„Вечерта на 28 октомври 1902 г. тя бе добре разположена. Бе с нас и даже се шегуваше с правнуците си, както правеше, когато бе разположена. Към 9,30 часа се оттегли в спалнята си и след половин час дойде слугинята, уплашена, да ни обади, че прилошало на баба Груевица. Жена ми се завтече да види какво е станало и я намери полумъртва. Тя могла да произнесе само думата “отивам" и приклонила глава на леглото си. Това, което я плашеше, бе да не би да се провлече болестта й дълго време и да стане нужда да лежи на едно място. Наистина тя не излизаше от къщи, но ходеше от една стая в друга. Смъртта дойде за нея, без да я види, без да я усети. Никакви мъки и никакви страдания. Тя заспа спокойно, както заспиват здравите хора, само че не се пробуди вече.” Така четвърт век след смъртта на Георги Бенковски неговата майка най-после успява да се събере отново с него там, в отвъдния по-добър свят.
Иван Първанов
