А ромъните са разновидност на румънския етнос със сходен език, бит и култура. Съобразно социалния статус от тях се отделят т.нар. цинцари и власи. Първите са предимно занаятчии и търговци, а власите са скотовъдци. До средата на XIX век аромъните населяват егейските острови и Вардарска Македония, след което започва преселението им на североизток.
В края на XIX век в Горна Джумая (днес Благоевград) се заселват няколко семейства власи и създават аромънската общност в града. След тях идват и други от Скопския район. През 1895 г. в Горна Джумая се открива румънско училище, а от 1901 г. се извършва богослужение на румънски език. През 1906 г. се открива румънски параклис в града. До 1912 г. ежегодно през месец май в близост до града се организират срещи на власи с румънски овчари от Карпатите. След 1913 г. Пиринският край се присъединява към българските предели и спорните въпроси между Румъния и България се усложняват. След Ньойския диктат от 1919 г., когато Южна Добруджа се анексира от северните ни съседи, румънските управляващи в Букурещ стават все по-агресивни.
Заселване
В средата на 20-те години на XX в. румънската власт изпраща емисари, които подтикват хората от етноса да се заселват в Южна Добруджа, където българското население е преобладаващо. Най-скандален е случаят с полковника от Българската армия Кузманов, който е от аромънски произход. Така започва масовата емиграция на аромъни в Южна Добруджа. В периода 1925 – 1930 г. се обезлюдяват чисто аромънските села в Пиринско - Кара мандра и Софан край Разлог, Лопово и Шатрово край Мелник и Папаз чаир край гр. Неврокоп (днес Гоце Делчев). Историографът Димитър Яранов пише, че за последно власи със стада са се появявали в Разложко през 1925 г.
Аромънската емиграция от Пиринския край, Вардарска и Егейска Македония води до изчезването на други планински села във Воденско, Беровско, Мелнишко и др.
Банди
В Южна Добруджа със съдействието на румънската власт се създава бандитската антибългарска организация „Акциунея Румъняска”, с въоръжената й структура „Мобила”. Според запазените свидетелства един от първите им лидери е роденият в Горна Джумая Йон Патони, който с брат си през 1922 г. се заселва в Добричко.
Тежък криминален престъпник, Патони бяга от родния си край, след като със свой съучастник отвличат и убиват две аромънски деца, защото не получава искания за тях откуп. В Добрич веднага го назначават като преводач в румънската Държавна сигурност (Сигуранца), а от 1929 г. е началник на бюрото за населението в общинското управление на града. В румънския парламент Патони хладнокръвно застрелва единствения българин сенатор Христо Стефанов. Основаната по примера на ВМРО патриотична Вътрешна добруджанска революционна организация (ВДРО) обаче веднага го наказва. Йон Патони е взривен в Добричката поща с адска машина, маскирана в колет. Други българомразци арумъни от същия град са Михаил Джога, Михаил Гица, тайният агент в Силистра Траян Папа Траян, чиновникът в търговската камера в Силистра Кьосе и др.
Освен Йон Патони с насилия и убийства на българи се отличават бандите на майор Попеску, капитан Олтяну, Папа Хаджи, Ташку Пучеря, Зука, Чунга, Папа Траян, Александреску, Бегу, Михаил Маджари, Димитру Чоти, Кола, Сису, Ахиле Пинета, Чола... Списъкът е дълъг.
Отпор
Разбойничеството в анексираната от румънците Южна Добруджа взема застрашителни размери. В защита на българското население Стефан Боздуганов и Слави Алексиев създават нелегална въоръжена организация, наречена Черната ръка. През 1923 година тя прераства във Вътрешна добруджанска революционна организация (ВДРО). Каузата на организацията е премахване на разбойничеството и противопоставяне на румънската денационализация чрез поддържане на националния дух сред българското население. Крайната цел е връщането на Южна Добруджа чрез всички революционни и дипломатически средства.
Организацията изгражда тайни комитети с Централен комитет, чието седалище е в Русе. Устройват се пунктове по границата за набиране на оръжие. В ЦК на ВДРО са избрани Иван Хаджииванов, Никола Кемилев, Слави Алексиев, Стефан Боздуганов, Върбан Петров, Иван Маринополски, Дочо Михайлов и Иван Донешки.
През лятото на 1924 година комитите на ВДРО наброяват близо 3000 души. Въпреки че те са с различни политически възгледи, в началото това не пречи на съвместната им борба. Четите на ВДРО нанасят редица удари на аромънските разбойнически банди в Добруджа. Ликвидирани са някои румънски жандармерийски шефове в населените места, които тероризират българското население. Респектирана е местната администрация в Тутраканско, Силистренско и Тервелско.
Едно от многото доказателства за страха на румънските власти от действията на ВДРО през този период е открито в румънските архиви. В документи се споменава, че през 1939 г. два румънски бойни кораба, закотвени в пристанището на Каварна, всяка вечер са изтегляни на буксир навътре в морето поради страх за тяхното взривяване от дейците на ВДРО.
След преврата на 19 май 1934 г. ВДРО и отцепилата се лява ДРО са разпуснати. Те продължават да съществуват спорадично само оттатък границата в Добруджа.
Споразумение
На 7 септември 1940 г. между България и Румъния, най-вече с пряката намеса на Германия, се стига до спогодбата, подписана в румънския град Крайова. Важен фактор за нея е и свалянето от престола на румънския крал Карол II, загубил попечителството си от вече окупираната Франция, и качването на власт на прогермански настроения генерал Йон Антонеску. Уговорено е да се върне само Южна Добруджа и да се размени българското население от Северна Добруджа с населените от румънците колонисти в Южна. Така обаче управниците от Букурещ изиграват хитър политически ход. Те, хем намират място на солидното множество свои колонисти (между 80 и 90 хиляди) от Южна Добруджа, заселвайки ги на мястото на около 67 хиляди български изселници от Северна, с което обезбългаряват този изконен наш край и елиминират за в бъдеще възможността за евентуални сериозни български претенции към Северна Добруджа! Така границите на отечеството са възстановени, както са определени от Берлинския договор през 1878 г.
Официалният край на ВДРО е възвестен на Великия добруджански събор през 1942 година.
Румен Жерев
