Т ова е реалност за някои, страдащи от заболявания, засягащи нервната или хормоналната система. Но дали това наистина е нещо добро? Такъв е случаят с Джорди Черник – британски пациент със синдром на Кушинг, при който надбъбречните жлези произвеждат прекалено много кортизол, основния хормон на стреса. За да се лекува, той си е премахнал жлезите: хроничната му тревожност е изчезнала, а с нея – и всяко усещане за страх или прилив на адреналин, разказва Би Би Си. Ефектът е бил незабавен. Руски влакчета в Дисниленд, скокове с парашут, рапел – нищо не помага: Черник вече не изпитва никакво вълнение. „Няма ускорение на сърцето, няма стрес“, казва той.
Това е изключително рядко явление, но има свои аналози при някои пациенти с болестта на Урбах-Вите – генетично заболяване, което атакува стратегическа зона в мозъка: амигдалата. Това състояние засяга едва 400 души в света. Един от най-проучваните случаи е този на американка с псевдоним С.М., която вече близо 40 години е обект на изследвания в Университета на Айова. Тя не проявява никакъв страх – нито пред филми на ужасите, нито пред змии или паяци. „Не само че не проявява страх, но и се привлича от това, което плаши другите“, казва невропсихологът Джъстин Файнщайн.
Примерът със С.М. показва, че тази миниатюрна област на мозъка е от съществено значение за способността ни да изпитваме страх, но тя не е единственият фактор в емоционалния кръг. Не всички видове страх преминават задължително през амигдалата. Така, когато С.М. е подложена на „условен страх“ – например асоцииране на шум с болка – тя не реагира. Тя също така не разпознава страха по лицата на другите. В социален план това понякога я кара да се доверява на опасни непознати, дори до такава степен, че вече е била заплашвана с оръжие. „Тя се сближава с хора, които трябва да избягва – и това често ѝ създава проблеми,“ пояснява Файнщайн.
Възприемането на личното ѝ пространство също е променено: по време на експерименти С.М. се чувства комфортно на няколко сантиметра от непознат, докато повечето хора изискват много по-голямо разстояние. Някои стимули обаче могат да предизвикат силен страх дори и без амигдала. При вдишване на чист въглероден диоксид С.М. изпада в крайна паника. „Това беше най-силният страх в целия ѝ живот като възрастна“, отбелязва Файнщайн. Обяснението? Докато амигдалата координира страха от външна заплаха (змия, нападение), вътрешната паника (задушаване, CO₂) зависи от мозъчния ствол, който управлява автоматичните механизми за оцеляване. При С.М. липсата на амигдала премахва спирачката, която предотвратява прекомерната паника.
„Един от въпросите, които С.М. повдига в моите очи, е, че тази първична емоция – страхът – може би не е необходима в съвременния живот“, заключава Файнщайн. „Тя може да навреди повече, отколкото да помогне, особено в западните общества, където повечето от нашите основни нужди за оцеляване са задоволени, а въпреки това нивата на стрес и тревожни разстройства надхвърлят всяко въображение.“
*Източник: БГНЕС
