Д -р Страшимир Дочков е от плеядата революционери, чието име все още е малко познато за днешния българин. На младини той отказва кариера в Германия, връща се в „затънтения“ Свиленград, за да лекува обеднялото след войните население. В паметта на своите съграждани той остава последният възрожденец от турбулентната българска история.
Младини
Страшимир Дочков е роден в Цариград на 20 февруари 1873 г., в семейството на Иван Дочков и Анна Десимирова. В столицата на Османската империя баща му е изявен публицист и радетел за църковна независимост. Близо 3 години под редакцията на Петко Славейков той издава сатиричния вестник „Гайда“, после и вестник „Право“. След Освобождението Славейков кани стария си другар в Сливен, където той е губернаторски чиновник, а по време на Учредителното събрание през 1879-а двамата издават вестник „Българско знаме“.
Малкият му син Страшимир получава начално образование в сливенската прогимназия. Пети клас завършва в Бургас, след което продължава образованието си в Пловдив. На 17-годишна възраст младежът заминава за Солун, където завършва прочутата българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. Страшимир Дочков е назначен за учител в Чирпан, там се сдружава с поета Пейо Яворов, по-късно двамата се включват във ВМОРО и национално-освободителните борби на Македония и Тракия.
Студент
През 1898 г. с подкрепата на брат си и заможни цариградски българи Страшимир Дочков записва медицина в Женева. По-късно се прехвърля в Берлин, където се дипломира като хирург, защитава дисертация и получава титлата доктор на медицинските науки. Известният берлински професор д-р Бергман му предлага да остане на работа в неговата клиника, но д-р Дочков отказва с мотива, че точно сега родината му се нуждае от него.
"В Берлин имаше една група български студенти, сред които се открояваше благородният, вечно услужливият, в значението на всички букви на думата човеколюбивият Страшимир Дочков. Авторитетът му беше безграничен. Не с амбиции, не със сила, не с някаква суетност, а само и просто със своята безкрайна доброта и със своето човешко схващане за човешките работи той покоряваше всички. И затова не с ирония, а с истинско чувство го наричахме Папата" - пише в книгата си "И аз на тоя свят" проф. Александър Балабанов, който по това време е студент в Лайпциг.
Революционер
По препоръка на Българската екзархия д-р Дочков е назначен за лекар в Битоля. Следващата година заминава за град Фере, но не се задържа дълго и се установява в Одрин, където е училищен лекар на българската гимназия „Д-р Петър Берон“ и на другите наши училища в града. През 1908 година ВМОРО го определя за свой представител и за член на Окръжния революционен комитет на Одринска Тракия.
През есента на 1912 г. д-р Дочков се завръща в България и се записва доброволец в започналата Балканска война. Като санитарен подпоручик е ординатор на 3-та етапна болница в Лозенград, награден е с орден. През Първата световна война е произведен в чин майор, отбелязват военните архиви.
Министър
Преди окончателното откъсване на Западна Тракия от българското землище той участва в междусъюзническото управление начело с френския генерал Шарпи. Д-р Страшимир Дочков живее в предградието на Одрин Караагач, лекува болни и ранени, и същевременно е представител на Върховния административен съвет на Тракия (ВАСТ). Френските власти го определят като „много възпитан и интелигентен мъж, притежаващ голямо влияние сред сънародниците си“.
Предаването на Западна Тракия на Гърция предопределя края на ВАСТ. В опит за противопоставяне на гръцката окупация, на 27 май 1920 г. в Гюмюрджина по взаимно споразумение е избрано Правителство на националната защита в състав от седмина турци и трима българи. Министър-председател става Ахмет Тефик бей, а д-р Страшимир Дочков е министър на пощите, телеграфа и съобщенията. Временното турско-българско правителство се опитва да продължи самостоятелно управление на областите след оттеглянето на французите, но пада много скоро, защото Източна Тракия остава извън обявената автономия.
Свиленград
По време на драматичните събития в Тракия д-р Дочков се жени за красивата Елена Фотева, дъщеря на свиленградския търговец Васил Фотев. В Одрин се раждат синовете им Живко и Васил. През 1925 г. младото семейство се установява в Свиленград. Съкрушен от погрома на българската национална идея, д-р Дочков се отдава на медицината. Лекува местното население, но развива и широка общественополезна дейност.
С безупречната си репутация и владеенето на 7 чужди езика той получава всеобщо уважение. По негово настояване се откриват 19 здравни служби в селища от Свиленградска околия. Съдейства за изграждане на модерно водоснабдяване на града и околностите му, реализира инициативи за построяване на детска почивна станция. В средата на 30-те години общинската аптека изгражда собствена сграда на стойност 450 000 лв., в която се нанася и градската амбулатория.
Д-р Дочков не само лекува безплатно крайно бедни хора, не един и два са случаите, когато вади свои пари за лекарства на болно дете. На майката казва: „Булка, вземи тези пари за лекарствата, а тези - за мляко, мед, яйца, да се възстанови детето по-бързо“.
С подкрепата на своята съпруга Елена докторът осигурява безплатна ученическа трапезария и топла храна през зимните месеци на близо 200 деца. Открива се първата детска градина в Свиленград, където майки работнички оставят децата си на грижите на обучен женски персонал.
Валия
Запомнен е случаят, когато европейски светила в медицината не успяват да излекуват дъщерята на валията в Одрин. Отвеждат я в Берлин. Там казват на родителите й, че напразно са били толкова път, че в България има много добър специалист в тази област, д-р Дочков, техен студент, който сигурно се е издигнал много. Д-р Дочков спасява момичето в Свиленград. В знак на благодарност бащата го отрупва с алтъни. Лекарят взима парите и ги раздава на бедни български семейства с деца. За себе си оставя само една жълтица за спомен, която жена му подарява на своята снаха.
Той прилага в Свиленград иглотерапията като лечение - работи с игли от платина.
Паметник
Д-р Дочков умира внезапно от скоротечен менингит на 16 ноември 1936 година. Благодарните свиленградчани създават инициативен комитет за издигане на негов паметник. Събрани са доброволно средства и още на следващата година бронзовият бюст-паметник е открит на видно място в градската градина - между кметството и читалище „Просвета“, за изграждането на което лекарят има решаващ принос.
След преврата на 9 септември 1944 г. обаче паметникът на д-р Дочков е унищожен. Скулптурата е съборена от пиедестала и хвърлена в Марица. След това е извадена от реката, потрошена с чук, и парчетата отново са хвърлени в реката. Десетилетия наред местните комунистически величия взаимно се обвиняват за злодеянието. Оправдават се, че веднага след 1944 г. комитетът по паметниците в София нарежда с указание всички паметни знаци, които не са свързани с антифашистката борба, да бъдат съборени.
Кощунство
Още по-голямо кощунство е сторено с гроба на доктора. Когато неговият син идва, за да пренесе костите на баща си в Пловдив, където е погребана майка му Елена, се оказва, че на това място е погребан друг покойник. Костите на д-р Страшимир Дочков са били извадени по нечие нареждане от гроба и изхвърлени на бунището, недалеч от гробищния парк.
50 години по-късно в опит да изтрие част от срама за осквернената памет на д-р Дочков Общинският съвет на Свиленград наименува на негово име улицата, водеща към градската болница.
Румен Жерев
