Харви Уейнстейн беше страстен любител на киното, обичаше рисковете, защитник на талантите във филмовата индустрия, обичащ баща и чудовище. С тези думи започва откритото и прочувствено писмо на Салма Хайек в New York Times. Легендарната мексиканска актриса е поредната актриса, която обвинява Уейнстейн и така разкрива мръсотиите по високите етажи на Холивуд.
Ето го писмото, публикувано в New York Times:
Години наред той беше моето чудовище.
През есента репортери ме питаха за период от живота ми, с който, въпреки че ми носи много болка, смятах, че съм се справила.
Промих си мозъка дотам, че вярвах, че всичко е свършило и че съм оцеляла. Скрих се от отговорността да говоря под претекст, че вече достатъчно хвърлят светлина върху моето чудовище. Не смятах гласа си за важен, не мислех, че ще направи разлика.
Всъщност се опитвах да си спестя трудността да обяснявам някои неща на хората, който обичам и ме обичат – каксъм говорила за това как Харви ме е тормозил, но винаги съм изпускала определени детайли. Защо съм била сърдечна толкова години с човек, който ме е наранил толкова дълбоко. Гордеех се с размерите на прошката си, но фактът че ме беше срам да разкажа за този период от живота ми ме накара да се замисля дали наистина проблемът е разрешен.
Когато толкова много жени разказаха какво им е причинил Харви, чувтвах, че моята история, колкото и важна за самата мен, ще е само капка в океана на мъката и объркването. Чувствах, че никой няма да се интересува от болката ми – може би това е ефект от хилядите пъти, когато Харви ми е казвал, че съм никой, нищо, нищожество.
Най-накрая осъзнаваме терора, който е приеман от обществото и който е обиждал и унижавал милиони момичета като мен. Във всяка жена има момиче. Гордея се със смелите, който проговориха, особено в общество, което избра президент, обвинен в сексуален тормоз от дузина жени и който всички ние сме чували да заявява, че „мъж с власт може да прави каквото си поиска с жените“.
Но стига толкова.
През четиринадесетте години, през които се лутах като ученичка, звезда в мексикански сапунени сериали, статист в американски филми, късметлийски роли в „Десперадо“ и „Fools Rush In”, Харви Уейнстейн се беше превърнал в магьосник на новото поколение, което вкарваше нещо оригинално в мейнстрийма. По това време беше немислимо да има мексиканска актриса в Холивуд. Въпреки че го бях направило, все пак бях никоя и нищо.
Историята на Фрида Кало ми даваше сили. Тя, в златния век на мексиканската стенопис, е творила малки интимни картини, които никой не харесвал. Най-голямата ми омбиция беше да разкажа историята й и да представя, че родината ми като място, което дава отпор на стереотипите.
Империята на Уейнстейн, тогава Мирамакс, беше станала синоним за качетво, изтънченост и предприемане на рискове – рай за сложни и предизвикателни артисти.
Бях започнала пътешествието да продуцирам филма за Фрида с различна компания, но се преборих и той стигна до Харви.
Познавах го бегло чрез взаимоотношенията ми с продуцента Робърт Родригес и продуцентката Елизабет Авелан, която тогава му беше жена и с която бях снимала няколко ленти и която ме закриляше. За Харви знаех само че има невероятен интелект, че е лоялен приятел и семеен човек.
Знаейки каквото знам сега, се чудя дали приятелството ми с Куентин Тарантино и Джордж Клуни не е единственото нещо, което ме е спасило да не бъде изнасилена.
Първоначалната сделка с Харви беше той да плати за разработения сценарии, а аз ще получа минимума плюс десет процента като актриса и неопределена сума като продуцентка, което е нормално за женски продуцент през 90-те. Поиска и писмено съгласие, че ще участвам в още филми на Мирамакс, което смятах, че ще бетонира статута ми на водеща дама.
Парите не ме интересуваха. Вълнувах се да работя с него и компанията му. В наивността си смятах, че мечтата ми е станала реалност. Той осмисли последните 14 години от живота ми. Той беше рискувал с мен – една никоя. Беше казал да.
Не осъзнавах, че ще дойде мой ред да кажа не.
Не на това да му отварям вратата през всички часове на нощта, хотел след хотел, място след място, където той се появява неочаквано, включително едно място, където снимах филм, в който дори дори не беше замесен.
Не на душа с него.
Не на това да ме гледа как се къпя.
Не на предложението му за масаж.
Не на предложението гол негов приятел да ме масажира.
Не на това да ми прави орален секс
Не на това да се съблека заедно с друга жена.
Не, не, не, не, не...
С всеки отказ идваше макиавелианската ярост на Харви.
Не мисля, че мразеше нещо повече от думата „не“. Стигна дотам да ми заповядва да уволня агента си, защото той се е скарал с него, да ме извлачи от Филмовия фестивал във Венеция, който беше в чест на „Фрида“, за да прекарам време с него и жени, които си мислех, че са модели, но се оказаха високоплатени проститутки.
Тактиките му за убеждаване минаха от мили думи до директните думи:”Ще те убия, не мисли, че не мога”.
След като се убеди, че няма да мръдна, той ми каза, че е предложил сценарията, върху който съм работила години, на друга актриса.
В очите му не бях актриса, ня бях дори човек. Бях предмет – не никоя, а само тяло.
Потърсих адвокати, но не за сексуален тормоз, а затова, че не смята да ми върне или да снима филма ми. Опитах се да излезна от Мирамакс.
Твърдеше, че името ми като актриса не е достатъчно голямо и че съм лош продуцент, но за да се спаси правно, ми даде списък с неизпълними задачи и близък краен срок:
1. Да пренапиша сценария без допълнително заплащане
2. Да събера 10 милиона долара за финансиране на филма
3. Да намеря много добър режисьор
4. За по-малките роли да намеря и прослушам четирима изтъкнати актьори
За мое и чуждо учудване, се справих. Благодарение на Edward Norton, който пренаписа сценария, приялката ми Margaret Perenchio, която даде парите. Режисьор стана Julie Taymor, а за другите роли убедих Antonio Banderas, Edward Norton, Ashley Judd и Geoffrey Rush.
Сега освен, че на Харви му беше отказано, трябваше и да снима филм, който не иска.
Иронично, щом започнахме снимачния процес, сексуалният тормоз спря, но яростта му се увеличи.
По време на снимки, Харви се появи и започна да мърмори за едната вежда на Фрида. Искаше да я няма и унижи актьорската ми игра. Накара всички да напуснат, освен мен. Каза ми, че имам само сексапила си, а той не е необходим за лентата и затова филмът ще бъде спрян, защото никой не би желал да ме види в тази роля.
Бях смазана. Признавам си, че заблудена от мъглана на Стокхолмския си синдром, исках да ме смята за артист – не само като добра актриса, но като някой, който вижда завлазяваща история и може да я представи по оригинален начин.
Успях дори да уредя разрешително от мексиканското правителство да използвам картините, локации, недавани преди на никого – включително къщи на Фрида Кало и стенописи на мъжа й Диего Ривера.
Но това нямаше стойност. Той виждаше само че не бях секси във филма. Накара ме да се съмнявам в актрьоските си дарби, но никога в самата лента, в самата Фрида.
Предложи ми един единствен начин за продължаване – ще ми позволи да довърша филма, ако се съглася да снимам секс сцена с друга жена. С цялостно изображение на голотата на телата.
Преди Julie Taymor го беше убедила да завърши танго с целувка, а не със секс сцена.
Но този път ми беше ясно, че никога не би ми позволил да довърша филма без да си изживее фантазията по един или друг начин. Нямаше място за преговори.
Трябваше да кажа да. Вече бях отделила толкова много години. Снимахме от 5 седмици, бях убедила толкова много прекрасни хора да участват. Как можах да позволя целият великолепен труд да отиде на вятъра?
Когато пристигнах и трябваше да снимаме сцената, за първи и последен път получих нервна криза. Тялото ми се тресеше без да го мога да го спра, не ми достигаше въздух и започнах да плача, плаках, като че ли повръщах сълзи.
Тъй като тези около мен не знаеха за историята ми с Харви, всички бяха много изненадани. Не беше защото трябваше да съм гола с друга жена, а защото трябваше да съм гола сзаедно с нея, заради Харви Уейнстейн. Но не можех да им кажа.
Разсъдъкът ми разбираше, че трябва да бъде направено, но тялото ми не спираше да плаче. Започнах да повръщам. Трябваше да взема успокоително, което спря плакането, но влоше повръщането. Както си представяте, не беше сексапилно, но само така можеш да изтърпя сцената.
Бях прекалено емоционално разбита, за да помогна за продуцирането по натам.
Харви каза, че сцената не е добра за кината и ще я направи направо на видео за филм.
Джули се пребори и филмът беше пуснат в едно кино в Ню Йорк. Трябваше да изкараме рейтинг от 80. По-малко от 10 процента от лентите успяват да постигнат такъв рейтинг.
Филмът изкара 85.
Харви побесня. Крещя на Джули. Замери я с карта, на която пишеше рейтингите, нацели я в носа. Партньорът й, Elliot Goldenthal, се намеси и Харви го заплаши със саморазправа.
След като се беше успокоил, му се обадих, за да го помоля да пусне филма и в кино в Лос Анджелис. Съгласи се. Трябва да призная – понякога беше мил, забавен и остроумен и това беше част от проблема. Никой не знаеше кой Харви ще ти се падне.
Месеци по-късно, през октомври, филмът стана хит и донесе на Харви 6 статуетки от Academy Awards в колекцията му, включително най-добра актриса. Въпреки че „Фрида“ спечели 2 Оскара, аз не намирах никаква радост.
Не ме покани като главна актриса никога повече. Ролите, които трябваше да играя заради подписания по-рано договор, бяха малки и поддържащи.
Години по-късно се срещнахме, той ме дръпна настрана и ми каза, че е спрял да пуши и че е претърпял сърдечен удар. Оженил се е за жената, която обича - Georgina Chapman и ми обясни, че се е променил. Най-накрая ми каза: “Справи се добре с „Фрида”, направихме красив филм“.
Вярвах му. Харви никога няма да знае колко много значеха думите му за мен. Също така няма да знае колко много ме нарани. Никога не показах на Харви колко много ме е страх от него. Когато го засичах социално, се усмихвах и се опитвах да си спомням хубавите неща за него, казвайки си, че отидох на война и спечелих.
Но защо толкова много като нас, женските артисти, трябва да водим воини, за да разкажем историите, когато имаме толкова много да дадем? Защо трябва да се борим със зъби и нокти, за да запазим честта си?
Мисля, че е защото ние, като жени, сме принизени до неприлично ниво, до там, че филмовата индустрия спря да се старая да разбере какво иска женската публика и какви истории искаме да разкажем като жени.
Според скорошни проучвания между 2007 и 2016 само 4 процента от режисьорите са жени и само 80% от тях правят само по един филм. През 2016 друго проучване показа, че само 27% от думите, изговаряни в големите ленти, са от жени. А хората се чудят защо гласовете ни не са чути по-рано. Статистиките говорят сами – гласовете ни не са добре дошли.
Докато не се достигне равенство в нашата индустрия, докато мъжете и жените нямат едни и същи ценности във всяка интерпретация на думата, то общността ни ще е благодатна почва за развитие на хищници.
Благодаря на всеки, който слуша преживяванията ни. Надявам се, че добавянето на гласа ми към хора на тези, които най-накрая говорят, ще хвърли светлина защо беше толкова трудно и защо толкова много от нас чакаха толкова много време. Мъжете сексуално тормозеха, защото можеха. Жените говорят днес, защото в тази нова ера, най-накрая можем.
Монитор
