- Проф. Замфиров, какво е вашето мнение за предложените промени в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО)? Кои от заложените идеи за реформи подкрепяте и какви възражения имате?
- Приветствам въвеждането на междусекторни политики и признаването на ранната детска грижа като приоритет, което е съществено за развитието на децата.
Въпреки това текстовете в законопроекта изискват доуточняване, за да отговарят напълно на националните и европейските стандарти за интегрирани грижи. Факултетът по науки за образованието и изкуствата (ФНОИ) вече разработи програми за следдипломна квалификация за специалисти по ранно детско развитие, подчертавайки необходимостта от регламентиране и усъвършенстване на подготовката на кадрите в тази сфера.
Подготовката на учителите е ключова за успешното функциониране на образователната система
Одобрявам въвеждането на езикова подкрепа за деца, за които българският език не е майчин, включително чрез допълнителни модули и подготвителен езиков клас. Тези мерки са ключови за тяхната успешна интеграция.
Положително оценявам и новите правила за санкции и предупредителни мерки за ученици, тъй като те целят подобряване на дисциплината в училищата. Преминаването към ежегодно оценяване на труда на педагогическите специалисти е съществена промяна, насочена към измерване на професионалните им компетентности и приноса им за благополучието на децата.
Особено важни са мерките за образователна десегрегация и справяне с вторичната сегрегация, които предвиждат ново райониране на общините и детските градини и училищата. Общините ще имат задължението да организират и осъществяват дейности по образователна десегрегация и недопускане на сегрегация.
- Какво е вашето мнение по отношение на структурата в училищното образование и идеите за промяна?
- Тук са необходими целенасочени реформи, които да отговорят на съвременните предизвикателства и да гарантират по-качествено образование. В последно време се водят активни дискусии дали основното образование трябва да завършва в 7, 8 или 9 клас.
Според мен това не е същинският въпрос на реформата. Много по-важно е какво стои зад образователния процес – а именно наличието на добре подготвени учители, способни да отговарят на предстоящите тенденции и нужди. Именно в тази посока следва да бъдат насочени усилията на вземащите решения в сферата на образованието.
- Как гледате конкретно на темата с възпитателната функция на образованието и отношенията родители-деца-учители?
- Образованието е процес на формиране на личността, ценностите и социалните умения на децата, а не просто предаване на знания. При взаимодействието родители-учители-деца се наблюдава нуждата от по-целенасочени политики и квалификация на педагогическите специалисти по теми като партньорство с родители, управление на конфликти, изграждане на доверие и подкрепа.
Много често именно липсата на ефективна комуникация води до неразбиране, обвинения и оттегляне на доверието между страните.
- Вашият факултет как може да допринесе за квалификацията на тези, които се очаква да водят предмета „Добродетели и религия“? Съвместно с кои други факултети ще се работи в тази посока?
- Идеята за нов учебен предмет, насочен към ценностно формиране, заслужава подкрепа, тъй като това е шанс за насърчаване на междукултурно разбиране и толерантност още в ранните години на обучение.
В продължение на няколко години нашият факултет, който е отговорен за подготовката на детски и начални учители, заедно с Богословския факултет на СУ, детайлно сме разработили бакалавърски учебен план за подготовка на начални учители по религия. Също така съвместно с Великотърновския университет има разработен такъв план и за магистри.
Учебните планове са много внимателно огледани и имаме готовност да подготвим на високо ниво началните учители по религия в България.
- Кои са най-големите предизвикателства в предучилищното образование и свързани ли са с квалификацията на педагозите?
- На първо място стои нуждата от умения за ранно идентифициране на затруднения в развитието – езикови, когнитивни, социално-емоционални. Детските учители често са първите, които забелязват отклонения, но невинаги разполагат с инструменти и знания за скрининг и насочване към адекватна подкрепа.
Предизвикателства са и липса на достатъчното места в детските градини на големите градове, голяма численост на групите, не дотам пълноценна грижа и ефективно образование, ограничено предметно образователно пространство и други.
През последните години се очерта още една нарастваща потребност – нуждата от системна езикова подкрепа за деца, за които българският език не е майчин език. За тях успешното включване в образователната система зависи до голяма степен от това дали учителите разполагат със знания за работа в двуезичен или многоезичен контекст.
Допълнително системата се изправя пред проблеми с недостиг на кадри, особено в малки и отдалечени населени места. Текучеството и натоварването допълнително намаляват възможността за изграждане на устойчив професионален капацитет.
Не на последно място образователната среда се променя – децата растат в дигитализиран свят, в условия на променени семейни модели, социална несигурност, екранна зависимост, емоционална нестабилност. Детският учител днес трябва да бъде не просто възпитател, а чувствителен посредник между детето, семейството и съвременните предизвикателства.
Това предполага интердисциплинарен подход и постоянна професионална подкрепа. Отчитайки това, във ФНОИ се провежда със студенти от педагогическите специалности обучение по дисциплини, свързани с технологиите на семейното възпитание в детството и взаимодействието на образователните институции със семейството.
- Подценено ли е според вас изкуството в началното училищно образование в България?
- Въпреки че ролята на изкуството за личностното, емоционалното и социалното развитие на децата е от първостепенно значение, то не е поставено във фокус в началното ни образование.
На пръв поглед часовете по музика, изобразително изкуство и технологии присъстват в учебния план, но в повечето случаи те остават маргинализирани спрямо „основните“ предмети като български език и математика.
Възприема се, че тези часове са „разтоварващи“ или „второстепенни“, което води до формален подход към тяхното преподаване и до ограничени възможности за децата да изразяват себе си чрез творчество.
Това е пропуск, защото възрастта от 6 до 10 години е особено чувствителен период, в който изкуството може да бъде основен инструмент за изграждане на емоционална интелигентност, креативност, увереност и културна чувствителност. Именно чрез рисуване, музика, театър, моделиране и разказване на истории децата често намират глас, особено онези, които срещат трудности в традиционното вербално обучение.
В много училища липсват и добре оборудвани кабинети, материали и дори квалифицирани учители, които да преподават изкуство не просто като техника, а като форма на изразяване. Често преподаватели по други предмети водят часовете по изкуства без специална подготовка. Това лишава учениците от възможността да преживеят изкуството като дълбок личностен процес.
Не бива да се подценява и ролята на изкуството в приобщаващото образование. За децата със специални образователни потребности, за тези от различни културни общности или за преживели трудности изкуството често е начин за приобщаване, свързване и общуване. То създава пространство, в което няма един правилен отговор, а всяко индивидуално изразяване е валидно и стойностно.
- Какво ще препоръчате по отношение на педагогическата сфера в медийната продукция и практика?
- Необходимо е по-последователно и професионално отразяване на темите, свързани с образованието – не само в кризисни или скандални контексти (например при насилие, грешки или конфликти), а и като положителни примери за иновации, приобщаване, педагогически успехи и вдъхновяващи учителски практики.
Добре ще е да се насърчи интегрирането на медийната култура в самата образователна система като част от гражданското и критическото образование. Това би означавало подготовка на децата още от началното училище да разпознават манипулации, фалшиви новини, език на омразата, но и да могат да създават собствено съдържание с обществена и етична стойност.
- Върху какво трябва да се фокусират днешните мениджъри в образованието?
- Днешните мениджъри в образованието – директори на училища и детски градини, ръководители на образователни институции и административни структури – трябва да насочат вниманието си към няколко ключови приоритета, които отразяват съвременните предизвикателства и очаквания към образователната система.
Фокусът трябва да бъде поставен върху създаването на приобщаваща и подкрепяща училищна среда, в която всички деца – независимо от социален произход, етническа принадлежност, език, здравословно състояние или специфични образователни потребности – могат да се чувстват приети, разбрани и подкрепени.
Това изисква не само организационна ангажираност, но и изграждане на ценности в целия педагогически екип. Съвременният мениджър трябва да бъде лидер на професионална общност, а не просто администратор.
Това означава да насърчава вътрешноучилищната квалификация, педагогическото сътрудничество, обмена на добри практики, екипната работа и културата на доверие. Особено важно е да се инвестира в мотивацията и развитието на младите учители, както и в подкрепата на професионалното израстване на опитните преподаватели.
- Виждате ли по-сериозен интерес към продължаващо обучение от учителите, педагогическите съветници и социалните педагози и какво може да го мотивира?
- Определено се наблюдава засилен интерес към продължаващо обучение от страна на учители, педагогически съветници и социални педагози. ФНОИ е водещо звено по отношение на продължаващата квалификация на педагогическите специалисти, защото в него работят преподаватели, които са доказали своите компетентности в продължаващото обучение на учителите, педагогическите съветници, социалните работници, логопедите и ресурсните учители.
Доказателство за това през последните пет години са стотиците студенти, кандидатстващи в магистърските програми на факултета и хилядите педагогически специалисти, които се обучават в програмите за продължаваща и следдипломна квалификация.
Тази фактология свидетелства за сериозния интерес не само на завършилите наши студенти, но и за такива кандидати, които са възпитаници на други факултети на Софийския университет и други висши училища.
Системата за кариерно развитие, натрупването на квалификационни кредити и стремежът към заемане на по-висока длъжност създават външна мотивация. Но все по-често този интерес е и вътрешен – породен от съзнанието, че образователната среда се променя динамично и че новите поколения ученици изискват нови подходи, по-добро разбиране на техния контекст и повече психологическа и социална подкрепа.
Специално внимание заслужава професията социален педагог, която в момента остава слабо регламентирана в системата на средното образование, въпреки че множество социални проблеми в училищната среда ясно показват нуждата от точно такъв специалист.
Всеки ден в училищата се сблъскваме с деца в риск, семейства в криза, случаи на насилие, отсъствия по социални причини, липса на базисни умения за емоционално справяне и поведенчески регулации. Всичко това не може да бъде посрещнато адекватно без професионалисти, които да работят именно на границата между образованието, социалната работа и превенцията.
В този смисъл продължаващото обучение на социалните педагози е не просто желателно, то е необходимо условие за функционирането им като ефективен ресурс в училищната общност. Но паралелно с това трябва да се води и сериозен разговор за нормативното признание и регламентиране на тяхната професионална роля с ясни функции, отговорности, място в екипите за подкрепа и съответно – възможности за развитие.
Не може да се очаква от социалния педагог да бъде „пожарникар“ на кризисни ситуации, без да му се даде ясен статут и инструменти за устойчиво въздействие.
- От кого в най-голяма степен зависи интегрирането на малцинствените общности в районите, където очевидно има сегрегация и това се потвърждава и от анализа на резултатите от ДЗИ и НВО?
- Това зависи в най-голяма степен от местната образователна и общинска политика, съчетана с активна професионална и човешка ангажираност от страна на училищните директори, педагогическите специалисти и родителите.
На институционално ниво ключова роля имат общините като органи на местното самоуправление. В училищата решаваща роля имат директорите, които могат да превърнат институцията си в приобщаваща среда чрез визия, подбор и развитие на екип, ясни правила за взаимодействие с родителите и активно участие в междукултурни проекти.
Промяната често започва именно от тях – с воля, откритост и способност да въвличат и мотивират екипа си в дългосрочни усилия, дори в труден социален контекст. От съществено значение е и работата на учителите и социалните педагози, които ежедневно се срещат с последиците от маргинализацията – езикови бариери, ниска родителска ангажираност, чести отсъствия, натрупани образователни дефицити.
- Децата със специални образователни потребности получават ли необходимото отношение, подкрепа и възможности за развитие в българската образователна система?
- Този въпрос няма еднозначен отговор, защото през последните години се наблюдава напредък на ниво политики и нормативна уредба, но съществуват сериозни пропуски в реалното прилагане и постигането на качество и устойчивост на подкрепата.
Положителното е, че България избра приобщаващ модел на образование, при който децата със специални образователни потребности (СОП) имат правото да бъдат обучавани в общообразователна среда, а не изолирани в специални институции. ЗПУО, Наредбата за приобщаващо образование и Националната програма за подкрепа на приобщаването са крачки в правилната посока, които създават рамка за подкрепа, интердисциплинарна оценка и включване.
В същото време обаче на практика системата все още не гарантира навсякъде равни възможности и качествена подкрепа. Специалистите – ресурсни учители, логопеди, психолози, ерготерапевти – са крайно недостатъчни, особено в по-малки населени места. Често има проблеми с навременното идентифициране на нуждите, формалното изпълнение на индивидуалните планове за подкрепа и липса на екипна работа в училищната среда.
Много учители се чувстват неподготвени и пренатоварени, а част от децата със СОП продължават да се маргинализират – не по документи, а в ежедневната училищна реалност. Съществуват и културни бариери – очакванията към „нормата“, липсата на толерантност, липсата на ефективна комуникация с родителите и все още доминиращата нагласа, че „другите деца страдат, защото едно дете със СОП задържа вниманието на учителя“.
- Кой е предният фронт на науката в момента във вашата област – специалната педагогика?
- През последните години най-важна и най-активно разработвана област са проучванията, свързани с механизмите на проява на разстройствата от аутистичния спектър (РАС).
С гордост мога да кажа, че в нашия факултет, съвместно с други структури, активно работим по темата. Ръководен от мен изследователски екип наскоро публикува и значимо научно изследване в областта на генетиката на аутизма.
В рамките на едно от нашите изследвания са анализирани 22 български пациенти с разстройство от аутистичния спектър чрез цялостно екзомно секвениране (WES), което позволява откриването на единични нуклеотидни вариации (SNVs) – малки, но ключови генетични промени. Генетичните данни са съпоставени с детайлни клинични наблюдения, което позволява идентифициране на генетични варианти, свързани с невробиологични процеси като синаптична сигнализация, развитие на неврони, регулация на гени, митохондриална функция и клетъчна хомеостаза.
Особено ценни са новооткритите SNVs в гени като SPATA5, CEP120, BBS5, SETD1A, TRAK1, VPS13B и DDX3X, които се предлагат като нови кандидат-маркери за диагностика на разстройствата от аутистичния спектър. Резултатите силно подкрепят хипотезата за генетичната основа на РАС и отварят нови възможности за персонализирана медицина, ранна диагностика и насочени терапии.
Пълния вариант на интервюто четете на telegraph.bg.
ТОВА Е ТОЙ:
Професор по специална педагогика от СУ „Св. Климент Охридски“ и доктор на педагогическите науки
От 2019 година е декан на Факултета по науки за образованието и изкуствата (ФНОИ)
Основател и ръководител на Академията за деца към СУ „Св. Климент Охридски“
От 2015 година е координатор на докторантското училище към Факултета по науки за образованието и изкуствата
Людмил Христов
