- Дискусията трябва ли Трети март да е национален празник не ни подмина и тази година. Какви са аргументите за и против?
- Аз лично съм склонен да поддържам мнението на някои колеги историци, че може да имаме повече от един национален празник. И тук могат да бъдат включени и 24 май, и 22 септември, а защо не и 20 април, денят на избухването на Средногорското въстание, чието потушаване дава подтик за избухването на Руско-османската война от 1877-1878, която за нас се превръща в Освободителна. Що се отнася до 3 март, чисто фактологично на този ден в Сан Стефано е подписан предварителният мирен договор за прекратяване на войната.
Както е известно обаче, Санстефанска България така и не е реализирана. Всъщност може би на малцина българи е известно, че 3 март е и рождената дата на руския император Александър II. И мисля, че в първите години след Освобождението това може би е било по-важният фактор за честването на 3 март.
- Каква е историята на тази дата като български празник?
- За пръв път 3 март се отбелязва през 1880 г. в Търново. През Първата световна война, когато България и Русия са противници, датата не се отбелязва като празник. Възстановен е като такъв през 1925 г. В годините на Втората световна война, когато Русия вече няма, но има СССР, датата се отбелязва скромно. В годините на комунистическата власт 3 март е обявен за остатък от „великобългарския шовинизъм и руския царски империализъм“ и през 1951 г. официално е отменен. Възстановен е отново в първите години на демокрацията, като на 27 януари 1990 г. с Указ на тогавашния държавен съвет на НРБ 3 март е обявен за национален празник на страната. Не всички от антисъветски и антируски настроената част от опозицията в парламента са съгласни 3 март да е националният ни празник. Демократите обаче се обединяват в името на това да бъде премахната дотогавашната дата 9 септември като национален празник.
- Правилна ли е тезата, че този празник подхранва „комплекса за подарената свобода“. Така ли е действително?
- Българинът като че ли винаги някак си подценява собствената си история и силите на собствения си народ. Ние се люшкаме в една от двете крайности: от национален шовинизъм до национален нихилизъм. Комплексът за подарената свобода може би винаги ще го има сред част от българите. Трябва обаче да се каже, че българинът не получава свободата си даром и на тепсия. И една такава теза е гавра с паметта на всички загинали в името и за свободата на България.
- Преди две години в интервю за „Телеграф“ стигнахме до извода, че ако Трети март стане име на партия, това ще е профанизиране и опошляване на датата. Е, това вече е факт. Какво целяха инициаторите и трябва ли по някакъв начин светлите дати за България да бъдат защитени? Как може да се случи това?
- Ние достатъчно свети неща сме политизирали, комерсиализирали и опошлили. Никога няма да простя поставянето на светлия образ на националния герой Васил Левски и на светеца Иван Рилски върху банкноти и монети. Защо тогава да няма и партия „3 март“? За съжаление не мисля, че има начин да се въведе забрана да се използват светлите дати от историята ни за нечисти цели. Пак добре, че досега никой не се е осмелил да създаде партии, носещи имената на Левски и Ботев.
- Защо политиците толкова напират да говорят за неща, които не са им достатъчно ясни, и има ли откровени глупости в коментарите им за историческите факти и тяхната свободна интерпретация?
- Когато един съвременен български политик отвори уста да говори за история, е добре хората да си запушват ушите. Или да си носят кърпички, за да попиват сълзите си от смях. Аз не съм убеден, че една трета, ако не и половината от нашите депутати, знаят кои са Христо Големия и Христо Бунито, или Иван Арабаджията например. А историята на България трябва да бъде една от настолните книги на нашите политици, която те не само да четат, а и от която да се учат. Особено от следосвобожденската ни политическа история. И не само да си кичат кабинетите с портретите на Васил Левски, а да знаят наизуст неговите завети и да ги спазват и следват в дейността си.
- Какво точно целят и постигат Великите сили с разделянето на Санстефанска България на няколко части? Можеше ли да откажем да участваме в тази позорна според някои сделка и да настояваме границите на страната да не бъдат орязвани така драстично?
- Великите сили и тогава, и сега се страхуват като дявол от тамян само при мисълта за една силна държава на Балканите. Още повече в онези години за една голяма и силна държава проруски настроена. Балканите винаги са били и си остават една от най-важните точки в геостратегическо и военно отношение в Европа. И за Великите сили не е без значение под чий контрол ще бъдат те. След Руско-османската война от 1877-1878 г. се създават условия за една силна България и една силна Сърбия, две славянски проруски държави, които биха дали много силен коз в ръцете на Русия при реализиране на нейните имперски амбиции, свързани с овладяването на Босфора и Дарданелите, а оттам и морския пътен възел, който свързва трите континента – Европа, Азия и Африка. За никого от европейските владетели не е било тайна, че който владее Проливите, получава много силна позиция да диктува глобалната европейска политика. А що се отнася до това дали България е могла тогава да откаже териториалното й разделение, ами нас просто никой не ни е питал. Както и сега никой не ни пита за нищо. Нито на подписването на Санстефанския, нито на Берлинския мирен договор присъства български представител.
- С какво ние, българите, допринесохме за края на войната между Османската и Руската империя и какво не бива да се забравя във времена, в които поводите за национална гордост не са чак толкова много?
- Както вече отбелязах, Априлското въстание става конкретният повод, искрата, която запалва поредната Руско-османска война. Но и в самата война участие вземат стотици българи. Да не забравяме, че в един от преломите във войната, сраженията на върха Св. Никола, българите са тези, които изнасят главната тежест и с цената на много жертви се налагат и не позволяват на турците да минат през прохода. В българската история има много моменти на национална гордост, които за съжаление, водени от националния си нихилизъм и от стремежа и желанието да се глобализираме и превърнем в европейци, ние като че ли умишлено се мъчим да забравим. Не бива. Няма нищо лошо в това да бъдем европейци, но преди това трябва да сме българи и националисти в добрия смисъл на тази дума, чието значение за съжаление в последните години също беше силно опорочено.
- Познаваме ли достатъчно добре историята си що се отнася до османския период и кои са най-фрапантните примери за изопачаването й?
- Историята на българските земи под османска власт е толкова старателно объркана и сгрешена, къде неумишлено, къде умишлено, че ще трябва да минат години преди тя да се обективизира. Една от любимите ми теми за дискусия е тази за „турското робство“. Ами няма такова нещо. Българите като народ никога не са били роби, нито турски, нито нечии други. Българи роби са били вземани и продавани, но това не дава никакво основание на целия ни народ да се лепне позорното робско клеймо. Макар че много от българите не си дават робството и като че ли се гордеят с него. В Европа хората се гордеят, че са потомци на аристократи, у нас се гордеем, че сме потомци на роби. Не го разбирам това. За какви роби говорим, когато в Добруджа един от местните българи е бил най-богатият и е имал турчин охранител. Български търговци са обикаляли градовете и тържищата в Европа, ходили са на хаджилък на Божи гроб. Българи са изпращали децата си да се учат в някои от най-добрите висши учебни заведения за времето си в Цариград и в Европа. Биха ли могли да го направят едни роби.
Друга сбъркана теза е тази за чорбаджиите изедници. Ами една немалка част от членовете на комитетите на Левски са били чорбаджии, които доброволно са давали голяма част от средствата, необходими за организацията. Същото беше дълги години отношението и към духовенството, което също с лека ръка беше вкарано в категорията врагове. Да, ама същите тези врагове, когато ножът опря до кокала, запасаха сабите над расото, метнаха пушките на рамо и проляха кръвта си в борбите за освобождение
Когато говорим за митовете от османския период, за такъв може да посочим и този за хайдутите като народни закрилници и отмъстители, които в годините на социализма бяха определяни като духовни бащи на партизаните. Днес все по-успешно се доказва, че до възрожденския период хайдутите всъщност са си класически средновековни разбойници, чийто героизъм и робинхудовски романтизъм могат да бъдат поставени под сериозно съмнение.
- Каква е историята на турчина Али Рефик, целунал Самарското знаме и заклел се пред него?
- Това е наистина една уникална история. Али Рефик е от карловското село Дерелий и е роден в богато семейство. Докато служи в османската войска във Видин, срещу него има лошо и дори насилническо отношение от страна на офицерския състав. Това го кара да бяга във Влашко, където се включва, забележете, в революционната мрежа на Левски. Участва като доброволец в Сръбско-османската война от 1876 г., а след това и в Руско-османската война две години по-късно, където се сражава на страната на руснаците и с това предизвиква истински шок сред българските доброволци. За проявена храброст в битките при Стара Загора и вр. Св. Никола е награден с руски орден. След освобождението му е отпусната поборническа пенсия от българското народно събрание. Макар че тази пенсия му е дадена след доста бурни дискусии сред българските депутати. Но това не е единственият подобен случай. Хора като Иванчо Хаджипенчович, подписал смъртната присъда на Апостола Левски, решават съдбата на хора, жертвали живота си и останали без ръце и без крака в освободителните борби.
- Във войната за освобождението участва и японски самурай. Какъв е неговият случай?
- Да, това е барон Сейго Ямадзава, потомък на аристократичен род. Участва като доброволец и е назначен за командир на взвод в състава на Западния руски отряд. За храбростта си в сраженията край Плевен е награден с руски орден.
- Наред с опълчението по време на войната действат доброволчески отряди, както и т.нар. народни милиции в Стара Загора, Казанлък, Карлово, Сопот, Габрово, Севлиево. В някои случаи те наброяват над хиляда души, водят борба с башибозушки банди, осигуряват обществения ред. Как още малките българи се включват в Освободителната война?
- Мало и голямо се включва във войната, като помагат кой с каквото може на „братушките“. Жените и децата носят храна и вода на позициите, пълнят паласките с патрони, а нерядко хващат пушките на загиналите и отбраняват с тях позициите. Българският народ разбира, че е дошъл решителният момент да отхвърлят петвековното османско владичество и че такъв друг момент едва ли ще им се предостави скоро отново. И се представят достойно.
- Имало ли е българки „барабар Петко с мъжете“, които да воюват на първа бойна линия? Описани ли са техните истории, народът възпял ли е героизма им?
- За съжаление поне аз не знам да има подобно изследване, а би било много полезно да бъдат издирени имената на колкото се може повече от тези български героини.
- Каква е ролята и позицията на по-заможните нашенци по това време? Имало ли е представители на елита, пролели кръвта си, или както и сега те са по-скоро регистратори на събитията и не се вълнуват от такива неща, водени най-вече от личния си интерес?
- Сигурно е имало и такива, които са взели участия в сраженията. Но ако трябва да бъдем честни пред очите на историята, част от българите се възползват от войната като средство за забогатяване. Някои руски офицери се възмущават от високите цени, на които българи са им продавали храна за войниците и сено за конете. Във войната се оформя една част от следосвобожденската българска заможна класа.
- Каква е ролята на горските чети и на хайдутите?
- Двояка. От една страна хайдути участват в сраженията наред с руската войска. Наред с тях обаче има и такива, които пресрещат бягащите към Цариград турци в Балкана и ги ограбват. Старите хайдушки навици не изстиват така бързо и лесно.
- Ако Освободителната война се водеше днес, така наречените еколози щяха ли да нарамят оръжие или отново щяха да броят колко яйца мътят костенурките, да съзерцават заплождането на пеперудите и дивите козички или да проучват спокойни места за разходка на дивите мечки? Кауза или печалбарство е „зеленият патриотизъм“ и с какво на тези хора им пречат дати като Трети март?
- Съмнявам се по отношение не само на „зелените патриоти“, а и по отношение на доста от самообявилите се за националисти и патриоти. За съжаление патриотизмът все повече се превръща в начин за печелене на пари, власт и влияние. На 3 март родни пишман патриоти развяват български трикольори, произведени в Китай, скандират „Да живее България“, а след това отиват в някоя кръчма, хвърлят гьобеци или въртят гешефтите в кабинетите и офисите си под очите на портрета на Левски.
- Българският народ дава над 200 хил. жертви в Сръбско-българската война, Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световна война. Как днешните фейсбук войнолюбци да осъзнаят колко сериозно е да се участва в такива конфликти?
- Войната е нещо ужасно и в нея се мре, ама наистина, а не като в компютърните игри. Дано никога повече нито един българин да не познае ужасите на войната. Макар че, като следя какво се случва, ние вече сме включени в Третата световна война, която отдавна се води. И то като че ли отново на губещата страна. Дано бъда лош пророк, но ми се струва, че този път нашите политици и дипломати преминаха допустимата граница. България е малка страна, но тя може да води гъвкава външна политика в полза на народа. Затова се искат обаче политици от ранга на Стамболов. А такива днес, уви, няма.
Това е той:
- Роден е на 25 юни 1973 г. в гр. Елена
- Завършил е ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специлност „Български език и история“
- От 2023 г. е доктор по история, дълги години работи и като журналист
- Автор на 14 книги с историческа документалистика, сред които „Българските хайдути“ (съавтор), „Хайдутството. Български войводи до края на XIX век“, „Българските паметници“, „Енциклопедия на тероризма“, „Свещеният джихад“, „Градовете на мъртвите“, „Атентатите на ХХ век“, „Дрога“
Кристи Петрова
