- Тази война като че ли беше предизвестена, но в точния момент ли идва? Тръмп каза, че Техеран е бил само на седмица-две от ядреното оръжие. Всъщност каква е голямата цел?
- Войната беше структурно предизвестена, но тактически ускорена от дипломатически провал в последния момент. Само ден преди ударите на 27 февруари Оман обяви „пробив" – Иран бил приел да не натрупва обогатен уран и да допусне пълна верификация от МААЕ. Въпреки това ударите започнаха. Това говори, че решението не е чисто ядрено – ядреният въпрос е легитимацията, не единствената причина. Голямата цел е стратегическа: унищожаване на иранската проекционна сила – балистични ракети, флот, прокси мрежи (Хамас, Хизбула, хутите). Тръмп е по-директен: той говори открито за промяна на режима, което би ударило и китайските интереси, и смятам, че това е един от търсените ефекти. Моментът е избран сега, докато Иран е отслабен от конфликтите в Газа и Ливан от 2024 г. - вероятно точно заради този момент и Саудитска Арабия е притискала Тръмп да побърза с атаката.
- Правят впечатление масовите ирански удари по съседни и по-далечни държави. Каква цел имат те? Поразени са емиратите, Саудитска Арабия, Кувейт…
- Иран изстреля ракети и дронове срещу Израел, ОАЕ, Катар, Кувейт, Бахрейн, Йордания и Саудитска Арабия – поразявайки или опитвайки се да порази общо 14 американски бази в региона. Стратегическата логика е двояка: разпростиране на действия върху американските съюзници, приемащи сили на САЩ, и опит за ерозия на регионалната коалиция около Вашингтон. Иранският външен министър Арагчи заяви, че Техеран „няма проблем" със съседите си в Залива, но ударите са точно обратното. Затварянето на Ормузкия проток – ключов за около 1/5 от световния петролен транзит – е икономическото оръжие за натиск. Паралелно ОАЕ, Саудитска Арабия и останалите издадоха съвместно изявление, осъждащо ударите и заявявайки право на самоотбрана. Предвид, че Катар вече свали два ирански самолета, а Рияд заплаши с военен отговор на атаките върху петролната й инфраструктура, можем да очакваме разливане на конфликта в региона.
- Ударът срещу британската база в Кипър е безпрецедентен. Опит ли е това да се ангажират повече държави, включително Европа и НАТО? Ето имаме отваряне на темата за колективната отбрана на ЕС, но и изказване на Рюте, че НАТО няма да се ангажира с конфликта.
- Ударът срещу RAF Акротири е безпрецедентен с пряко поразяване на британска инфраструктура и по този, приближавайки конфликта до европейските брегове. Целта е предимно геополитическа провокация: опит да се тества солидарността на НАТО, да се въвлече Европа и да се фрагментира западният консенсус. Рюте заяви, че НАТО като цяло не влиза в конфликта, но активира отбранителните си системи, включително в Турция. Дебатът за колективна отбрана на ЕС вече е открит – ударът по Кипър дава конкретна точка за кристализиране. Това, че Израел рестартира фронта с Хизбула в Ливан, а Кипър заяви, че Хизбула именно са изстреляли дроновете срещу британската база, говори, че можем да очакваме повече военна дейност непосредствено до южните граници на ЕС и НАТО.
- Всъщност Eвропа засега е доста неутрална. Как виждате тази позиция?
- ЕС призова за „максимална сдържаност" и спазване на международното право, като осъди иранските удари срещу съседи като „неприемливи", но без да подкрепи американско-израелската операция. Le Monde цитира ЕС, предупреждаващ срещу продължителна война и призоваващ за „достоверен преход" в Иран. Тази позиция не е слабост, а стратегическа амбивалентност. Европа не иска да поеме нито военен ангажимент, нито отговорност за следвоенен Иран, а в същото време запазва дипломатически ресурс. Проблемът е, че ударът по Кипър ще натисне особено Лондон и Брюксел да дефинират по-ясно позицията си.
- Има различни оценки, но каква продължителност на конфликта предвиждате?
- Тръмп заяви на 1 март, че операцията ще приключи „за месец или по-малко". Хегсет на брифинга на 2 март беше по-предпазлив – той сподели, че това „няма да свърши за една нощ". Анализите отчитат над 2000 поразени цели за първите дни и постигнато въздушно превъзходство над Техеран, но Революционната гвардия на Иран продължава да има възможности да сваля дронове дори от типа на Hermes и MQ-9. Реалистичната прогноза е 4-8 седмици за фазата на кинетични удари, последвана от дълъг период на нестабилност при изграждане на ново управление – ако изобщо е възможно свалянето на режима в момента. Иранското общество е фрагментирано, а иранската армия и гвардията разполагат с разпределена инфраструктура. Партизанска и асиметрична съпротива е почти сигурна при евентуално сваляне на режима и замяната му с проамерикански.
- Пийт Хегсет каза на брифинга, че целта не е смяна на режима, каква е целта тогава на тези удари?
- Хегсет заяви на брифинга, че "това не е война за смяна на режима, но режимът определено се промени". Целта, формулирана официално, е унищожаване на балистичния потенциал, флота и „другата инфраструктура за сигурност". В същото заседание обаче Хегсет повтори Тръмп: „Това е вашият момент" – към иранския народ. Противоречието не е случайно. „Не смяна на режима" е юридически и дипломатически щит – да се избегне прецедентът с Ирак и реакцията на Китай и Русия в ООН. На практика Тръмп е заявявал публично, че целта е смяна на режима като цяло.
- Възможно ли е да се върне шах Пахлави начело на Иран? И въобще какъв ще бъде утрешен Иран?
- Реза Пахлави заяви пред Fox News, че е готов да се върне „възможно най-скоро, преди или веднага след падането на режима" и претендира за мандат за преходно правителство. Той има една книжка от 169 страници, в която се описват три фази за времето "след режима": стабилизация (продължаваща 180 дни), изграждане на институции, провеждане на референдум – монархия или република. Проблемът е структурен: иранската опозиция е исторически фрагментирана. Пахлави е разпознаваем символ за диаспората и Вашингтон, но не е ясно каква е реалната му база вътре в Иран. Референдум под военна окупация е рисковано начинание, особено в ситуацията на евентуално наложено военно управление. Утрешен Иран – ако режимът падне – ще мине през хаотичен период, в който лоялните сили, националистически и религиозни фракции ще се борят за влияние, преди да изкристализира каквато и да е легитимна власт.
- Иран може ли да се разглежда като част от оста Москва, Техеран и Пекин и как ще се промени геополитическата ситуация в района след тези дни? Това ще окаже ли влияние във войната в Украйна, от една страна, и ще възпре ли китайските амбиции, от друга?
- Иран е структурна, но асиметрична част от тази ос. Китай купува над 80% от иранския петролен износ, а Иран снабдява Русия с дронове и ракети за войната в Украйна. Лавров и Ван И проведоха разговор, координираха позициите си в ООН и поискаха незабавно прекратяване на огъня. Но нито Москва, нито Пекин са в позиция да предложат реална материална подкрепа на Иран за момента. За Украйна – конфликтът вероятно ще намали иранската подкрепа за Русия през Каспийския коридор, което е тактическо предимство за Киев. За Китай – дестабилизацията на Иран ще тества докъде Пекин ще стои пасивен при американски военен унилатерализъм. Не очаквайте открито китайско военно участие, но очаквайте засилена китайска дипломатическа и икономическа офанзива в Близкия изток след края на кризата.
- Има един играч в района и това е Турция. Каква роля отдавате на Ердоган, от една страна, като лидер на страна буфер, близък съсед и наш съюзник в случая и, от друга, като страна с интереси в бъдещата ситуация след конфликта?
- Ердоган е в класическата си позиция на „необходим посредник" – осъди регионалното насилие, обяви се за дипломация, проведе разговор с Рюте и обяви кандидатурата на Анкара за домакин на срещата на НАТО за 2026 г. Турция е едновременно член на НАТО, граничи с Иран и има исторически и религиозни лостове в региона. Интересите на Ердоган след конфликта са конкретни: Турция ще иска да бъде централна за икономическото възстановяване на Иран и за всеки политически преход, да запази собствената си проекция в Сирия без иранска конкуренция и да използва момента за рестарт на преговорите за ЕС членство – помним думите, че „Турция допринася повече за сигурността на Европа от много страни членки". Ердоган е твърде умен да се намесва и твърде амбициозен да остане встрани от следвоенния ред.
- Доколко ще се промени светът след този конфликт и колко ни касае нас това?
- Ако операцията успее и режимът падне, ставаме свидетели на края на Ислямската република – геополитическо земетресение, съпоставимо с разпада на СССР в регионален мащаб. Ако не успее, Иран ще стане ядрена сила с опит и мотив. И двата изхода ще преначертаят Близкия изток за десетилетия. За България и Европа конкретните рискове са няколко: енергийни шокове (протокът Ормуз), миграционен натиск от нова нестабилност и разцепление в НАТО между американски унилатерализъм и европейска сдържаност. Ударът по Кипър е вече удар по европейска почва и не бива да се подценява като събитие. ЕС ще бъде принуден – независимо дали иска – да вземе по-ясна позиция за бъдещата роля на блока в регионалната сигурност. Дебатът за стратегическа автономия на ЕС вече не е теоретичен.
- Може ли тази война да ни достигне и засегне и можем ли да бъдем въвлечени в нея?
- Подобен конфликт може да се разлее към други райони, тъй като е непредвидим. Когато има толкова много действия едновременно, лесно е да се случи ескалация заради паднали ракети, обстрели или засилване на някой фронт за сметка на друг, за да удариш противника. ЕС засега има добра отбрана и през НАТО, тъй като Гърция, Турция и Румъния отбраняват югоизточната граница. Турските сили пък са в готовност на иранската граница за възможни бежански вълни или разливане на насилието, но иранците много рядко са част от бежански вълни. Най-голям проблем според мен биха били криминалните структури, с които Иран работи, включително в Европа.
