Д нес един от най-успешните български треньори Георги Дерменджиев навършва 70 години. По този случай „Мач Телеграф“ направи обширно интервю с него, като той говори не само за работата като наставник, а и за своята кариера като футболист, като е бил част от най-силния тим в историята на Славия. Единственият треньор, спечелил 4 титли с Лудогорец и класирал два пъти „орлите“ в групите на ШЛ, направи своята равносметка специално за читателите на единствения футболен всекидневник.
-Г-н Дерменджиев, честит рожден ден. Каква е равносметката ви за тези 70 години?
-Положителна, с това, което постигнах в българския футбол. Моята мечта беше да работя като треньор, а съм изключително щастлив, че успях и постигнах такива успехи.
-Кой е най-добрият момент във вашата кариера?
-Двата пробива в Шампионската лига! А единият път дори Лудогорец излезе от груповата фаза като трети. Това са най-впечатляващите моменти в моята треньорска кариера.
-Да ви върнем назад – как преживяхте дузпите със Стяуа?
-Изненадващо е, че бях много трезв в този момент. Знаех, че това е рулетка, но отборът имаше самочувствието да го изиграе този мач. Минахме през много перипетии, изгониха Владо Стоянов, но пък Вандерсон вкара много красив гол. Определено трябва да бъда доволен от съдбата.
-Много пъти сте разказвал тази история, но кой реши Моци да застане на вратата в този сублимен отбор.
-Преди това на тренировки и след тях са оставали играчите да си бият дузпи, а Моци е заставал да пази. На мача със Стяуа аз го попитах дали е готов, а той сам каза, че няма проблем. И така се получи... Това първо класиране в ШЛ обаче е успех на всички, не на един или двама конкретни човека, защото всеки правеше каквото трябва, за да постигне Лудогорец този успех.
-Този момент ли е най-важният в историята на Лудогорец?
-Не. Това е един епизод, защото има много по-важни неща. Братя Домусчиеви създадоха един проект, повярваха в него и го осъществиха. Това е най-важният момент. Израстването на отбора стана много бързо. Лудогорец стана шампион още първата година след много добра колективна работа. Тук говорим за собственици, за целия екип, изпълнителен директор, спортен директор, треньори, футболисти, служители. Клубът израстна много бързо. Хората се учеха в движение, но са много умни и заради това успехите не закъсняха.
-А за какво съжалявате най-много в дългата си кариера?
-Съжалявам за този мач с Карабах. Наистина много съжалявам за този резултат – 2:7.
-Ако можеше да върнете времето бихте ли променили нещо?
-Най-вероятно, да.
-Сякаш Лудогорец не заслужаваше такава загуба...
-Винаги съм вярвал единствено в реалността. Можеше това да се случи, можеше онова, но в крайна сметка винаги резултатът се гледа...
-Повечето хора ви свързват с успешната треньорска кариера, но вие имате и отлична такава като играч. Как започнахте като футболист.
-От много малък. Играех в един пловдивски квартален отбор и сепчелихме турнира Футболна смяна '68. Станахме републикански шампиони и наградата ни беше мач в Русия – на „Лужники“, преди двубой на националните отбори на Русия и Полша. Имаше около 20 000 зрители... В нашия отбор бяха Петьо Зехтински, Спас Джевизов. Тогава мисля, че кварталът ни се казваше „Зеленчукова борса“, след това „Първи май“, а сега мисля, че е „Смирненски“. После аз отидох в школата на Локо Пд...
-А как се озовахте в Славия?
-Когато бях в казармата, ме взеха в Ударник Пловдив, военен отбор. Той беше към Строителни войски в Пловдив. Имаше турнир – Строителни войски от София, Бургас, Плевен и т.н. Финалният турнир беше в София на стадион „Славия“. Треньор на Славия в онзи период беше Атанас Пържелов. Така взеха и Илиян Алдев, също от Ударник Пловдив.
-Вие играхте в може би най-силния отбор на Славия...
-Бяхме един много млад отбор. Гугалов беше вратар, Цолов – другия страж. Милчо Евтимов, Боби Григоров, Чавдар Цветков, Наско Александров, Андрей Желязков, с него спахме в една стая, Ваньо Костов, Гошо Минчев, Иван Чакъров, Любо Тасев от по-старите. Той много ме съветваше. Костас Исакидис пък беше първата продажба - той отиде в Гърция.
-Не ви ли е яд, че не станахте шампиони с белия екип?
-Много силен беше футболът в България в онзи период. Имаше много добри футболисти в ЦСКА, Левски, Ботев Пд, в Бургас, Враца... Много трудно беше да стигнеш до националния отбор. И заради това българския футбол имаше успехи и се класираше на големи първенства. Имаше от кой да се учим и имаше много кумири, на които всеки се стремеше. Да подражава.
-Изведнъж се оказвате в Янтра. Знаем, че там една травма бележи целия ви престой.
-В интерес на истината и в Славия имах сериозна контузия на коляното. В Янтра – травма на белия дроб, от един удар в гърдите получих кървене, доста време прекарах в болница. След това бях в Спартак Пд една година и там приключих с кариера си като футболист.
-Кога решихте да станете треньор?
-Това ми беше мечтата още с прохождането ми във футбола. Когато бях в Славия, ако национални или чужди отбори тренираха на „Васил Левски“, аз ходих да ги гледам как как се готвят. После кандидатствах в НСА и завърших специалност треньор по футбол.
БОГОМИЛ РУСЕВ
Цялото интервю с Георги Дерманджиев може да прочетете в днешния брой на „Мач Телеграф“!
