- Как ще празнувате рождения си ден утре, Ненчо?
- На турне съм - пътувам с едно представление с фокусите и ще съм във Варна. За поредна година няма да го празнувам, но такава ми е професията. Не съм и много по купоните. Не ми доставя удоволствие, нито ми е необходимост. С годините все повече не обичам шумни събирания. Може би това пак е свързано с професията, защото човек се изхабява емоционално всяка вечер 1-2 часа като говориш, давайки емоция на публиката. Затова търся уединение. Сигурно е нормално. Нямам рожден ден, който да съм организирал специално, дори 50-годишнината. Обичам с жена ми и детето някъде да се почерпим.
- Какво е това турне?
- Аз съм си непрекъснато в турне, защото играя много в театъра - имам 7 различни постановки, отделно имам участия с фокусите. Сега са ми организирали гостувания в 20 града през май и юни. Нямам една свободна вечер. Това е и за радост, че имам работа, но с годините започвам малко да се изморявам, и то най-вече от пътуванията, защото аз си шофирам. Не ми тежи - аз съм си го избрал, така че не се оплаквам.
- Как сте обновили спектакъла с фокусите?
- Аз имам няколко различни представления с фокуси. Във Военния театър вече 20 години играя едно в два варианта - през 2010 г. направихме с Любо Нейков "Магията на Ненчо", 10 г. го играхме, а от 6 г. играя с Кака Лара "Забранените фокуси". Сега наесен ще го правим по-различно. Това е представлението с големите илюзии, но имам и по-мобилно, с което не спирам да пътувам. Упражнявам усилено илюзионната професия. Непрекъснато има нови неща, защото професията непрекъснато се обновява. А и все повече излизат стари неща, които през годините, дето се казва - добре забравеният стар фокус е най-интересен. Непрекъснато вкарвам по нещо ново. Отдавна не бях работил с метални халки и сега намерих много хубава комбинация на един илюзионист, който почина млад преди 5-6 г. - Мандрак. Неговата съпруга ми даде целия му реквизит. 90% от реквизита на илюзионистите, които са работили през миналия век, е събран в музея на илюзиите, който направих в Момчиловци.
- Как се развива той?
- В момента се строи нова сграда и може би до година и половина ще бъде най-големият в Европа. Музеят функционира от 3 г., има много туристи, покрай него много живна районът. Има си разпоредител. Стефка Манджукова изнася лекции от по 40 минути. Покрай огромния интерес държавата субсидира построяването на нова голяма сграда. Ще стане много интерактивен - ще съчетава епохата на 40-те и 50-те години - как са работили тогава, ще има зала за представления със 100 места, децата ще могат да правят фокуси.
- Броили ли сте колко номера сте събрали?
- Милиони. От 30 г. ги събирам. Всички реквизити, костюми, плакати, като започнем от Мистър Сенко, Факира Мити, Ник Дим Кос, Лепас, Харди, Орфи, Астор... златното поколение на миналия век. Събрал съм целите им животи. Хората се възхищават какво изкуство сме имали на световно ниво. Така се стича животът, че рано или късно се появяват отнякъде при мен. Явно има съдба, тези хора отнякъде ми помагат да ги събера. По неведоми пътища някой ми се обажда и казва "Това попадна при мен". Откупувам ги и съм събрал страхотни неща. Бобината на Никола Тесла е един от най-ценните реликви в музея. Изработена е не от фирмата, а от самия Тесла през 1931 г. за Мистър Сенко и му я е донесъл в София. Тази бобина още работи. Аз съм обиколил България по селца, тавани, приживе много от тях са ми давали нещата си, или като са починали техни роднини са ги изравяли от мазета и тавани. Сега виждам, че е имало смисъл, че се запазва една памет, защото най-важното е това - младите да знаят, че е имало преди тях хора, които са се занимавали с това, и то на високо ниво в света. Аз съм имал възможността да гледам някой от тях - познавах се лично и с Мистър Сенко, и с Факира Мити, Лепас е мой учител - той ми подари две маски, с които си е махал главата през 50-те години. На Мистър Сенко има видеозаписи на номера от 40-те години с първата му съпруга и в музея под видеото се вижда самият оригинален реквизит. Няма реплики! Всички неща от плакатите хората могат да ги видят на живо. Леко са почистени и реставрирани.
- Какво се случи с рАсторанта на Астор, в който имаше идея да бъде като музей на илюзията?
- За съжаление няма нищо останало. Там беше къщата на Мистър Сенко, която Астор купи. Първо я реставрира, а после на нейното място направи един замък. В гаража на Сенко пък беше направил ресторант - там се събираха всички илюзионисти. За радост всичко, което беше в ресторанта на Сенко и Астор, е събрано при мен в Момчиловци. Там са двете му маски, с които си е махал главата - едната е правена от моя приятел, гримьора Митко Коклин. Сандъците, костюмите, всичко може да се види.
- Успяхте ли да запалите сина си по фокусите?
- За съжаление не, не му е интересно, няма афинитет. Но се запали по театъра и в момента е студент в НАТФИЗ - първа година е при Ивайло Христов. Когато ме пита за нещо, с голямо удоволствие му давам съвети, защото тая професия е най-вече опит. Опитвам се да го предпазя от мои грешки, но младостта си е младост - човек осъзнава нещата, като порасне.
- Какви грешки сте правили?
- Сега като се върна назад, няма да ги направя. Гледам отстрани и си казвам "Ей, това нещо, ако се върне, бих го изиграл по-добре". Аз съм доста притеснителен човек и това много ми е пречило. Чак сега на тия години съм по-спокоен и виждам колко по-лесно и леко се работи така, по-приятно е и изпитва по-голямо удоволствие. Мистър Сенко беше на 80 г., а аз бях на 13 г., когато с баща ми отидохме в неговата къща. Той ми каза: "Спокойствие, спокойствие, спокойствие". Тогава се чудех какво значи това. Чак сега го разбрах.
- Във фокусите правите ли грешки?
- Много често, но публиката не разбира, защото не знае какво ще види. Живо изкуство е и се правят лапсуси, спонтанно разсмиване на сцената...
- Общувате ли с най-младите илюзионисти?
- От моя страна има приемственост към младото поколение. Винаги съм помагал, никога не съм отказвал. Никога няма да забравя хората, които са ми подали ръка и са ми помогнали. Ходя на фестивалите "Златна котка" в Габрово, виждам млади хора, които по съвсем различен начин правят фокуси, по-съвременни, модерни, много са добри.
- Наскоро ви отличиха с награда „Икар“. Как я приехте?
- Благодаря и изключително много се радвам. Това е награда за усилията за музея в Момчиловци, дадена ми от Съюза на цирковите артисти, които много уважавам. Връчи ми я лично акад. Николай Балкански и неговата фамилия. Тя беше инициирана от Съюза на илюзионистите, Ирко и снахата на Мистър Сенко - Стефка Сенко, които много обичам. Стефка е единствената наследничка на фамилията Сенко. „Икар“ за театрална роля обаче нямам. Имам награди от Военния театър - "Максим" за "Ножица трепач" и други. На фестивали за илюзии никога не съм се състезавал. При мен двете професии са вървели паралелно, помагали са си една на друга. Затова нямам и псевдоним.
- Ако трябваше да имате, какъв би бил той?
- От 18-годишен започнах да се занимавам с театър и оттогава съм си Ненчо. Името ми си беше и като псевдоним, защото в ония години нямаше друг. Докато сега има и други колеги Ненчовци, и то доста талантливи.
- Интересувате ли се от политика?
- За съжаление или за радост - не. Никога не ме е вълнувало, но следя с интерес какво се случва. Имал съм много предложения да вляза в политиката, но винаги съм отказвал. И то тенденциозно, защото това не е моето. Който е влязъл в политиката, се е омърсил. Няма чист излязъл, особено пък от нашите среди. Трябва да се унищожиш, да предадеш професията, която е толкова красива и обичана от хората, за да влезеш в професия, в която няма да си толкова обичан от хората.
- Какви са били предложенията?
- И за кмет, и за депутат в парламента да вляза. Още на първия разговор съм отказвал - никога дори не съм казал, че ще се помисля и ще отговоря. Това ме е отблъсквало много. Аз гласувам винаги на изборите и за мен това е много важно, защото това е единственият начин да променим нещо или да се случи нещо.
- На последните избори се случи една магия, която не се е случвала от 1997 г. - една партия да вкара толкова много депутати в парламента. Как си я обяснявате?
- Не търся обяснение. Аз съм присъствал на доста такива случки. От поколението съм, което помни ясно 1990 г. Аз съм от първите митингуващи, когато още нямаше измислени викове за протестиране. Бях пред Партийния дом, когато го запалиха и изразявахме недоволството си с дрънчене с ключове. Още помня как запалиха прозорчето и той изгоря. Бил съм на най-големия митинг на Орлов мост 1991 г. Аз бях пред сцената и помня това синьо море, което беше чак до „Плиска“. Има кадри, могат да се видят в интернет. Този ентусиазъм никога не съм го виждал - толкова ведър, истински, толкова вяра, че нещо ще се промени на секундата. Бях на 18 г. и си мислех: "Край! Утре България ще стане като Америка! Хайде, не утре, но след два месеца". Тогава пеехме "45 години стигат". Вече минаха 35 г. оттогава и нещата са същите. Връщаме се на изходна позиция - говорим за голям митинг и за много депутати от една партия. 1997 г. беше другата вълна с Костов. През 1991 г. всички певци и артисти бяха излезли по улицата, в парламента влязоха поне 10 големи имена от културата. Бяха много светли години. След години осъзнах, че това е било пълна заблуда. Явно е имало хора, които са ни се присмивали на този ентусиазъм и сигурно са си казвали: "Гледай ги тия, не знаят, че нищо не зависи от тях". Виж какво нещо... После помня 1997 г., когато дойде Иван Костов след Виденовата зима. Помня и царя, който спечели с много проценти. Затова не се учудих на последните резултати, защото съм го преживял много пъти.
- Разочарован ли сте?
- Не мога да кажа, дано да е за по-добро. Трябва да се види. Човек не може да каже предварително. Нека да стане.
- Имах предвид от демократичните промени?
- То не е разочарование, а с годините стана едно примирение, което не е хубаво. На хората им омръзна и видяха, че нищо не зависи от тях, че нищо не се променя и може би това ги накара да бъдат апатични. На тези години няма какво да ме разочарова - аз съм видял много, животът ми е дал много, аз съм благодарен, случили са ми се много хубави неща. Човек си прави равносметка за добро и лошо - аз съм щастлив човек, че хубавите неща надделяват, и то с пъти, над лошите. Сбъднал съм детските си мечти, срещнал съм велики хора, бил съм приятел с тях. Имал съм работа, която съм искал и продължавам да я работя. При мен нещата се случиха по много добър начин.
- Ако трябва да направите фокус на България, какъв би бил той?
- По-бързо да се оправим, хората да бъдат по-усмихнати, по-доволни, по-щастливи. Не трябва да чакаме някой да го направи, а всеки сам може да си направи по-хубав живота - в това съм убеден. Казват, че човек може да живее и с 2, и с 200. Ако повече хора се научат да живеят с тези 2 и да са по-щастливи с тези две, ще са по-щастливи по принцип. Щастието не е в 200, а в друго - на човек му се дава, когато мине по-голямата част и види за какви неща се е ядосвал, пропилял излишни усилия, защото се оказва, че много малко неща те правят истински щастлив. Да се радва на нещата, които зависят от него, от настроението му, от радостта да видиш нещо хубаво, че си жив, че си здрав, че навън е зелено, цъфти... Аз и към смъртта съм така, макар че това е друга тема. Не изпитвам грам страх от края на живота - осъзнавам го, че така трябва да бъде. Човек трябва да се радва, докато е жив, здрав и да не се притеснява, че животът ще свърши. Да, така е, много пъти е свършвал в много хиляди години и явно има някакъв по-хубав свят.
Лео Богдановски
