П ървата българска фехтовачка с медал от световно първенство – Йоана Илиева, сподели емоциите си пред „Телеграф“ след бронза от Милано.
- Йоана, преди месеци ти ми сподели, че последните 3 години са били изключително изпитание за теб заради пандемията от коронавирус, личните проблеми, липсата на финансиране на спорта ни вследствие на честите избори в държавата и хроничния недоимък във фехтовката. Този медал идва като награда за всичко това, но очакваше ли го?
- Като цяло знаех, че съм способна за медал, защото от доста време правя равностойни боеве с много топсъстезателки на тренировки и на отборни. Често ги побеждавам на тренировка, но, разбира се, има разлика между състезание и тренировка. Вчера аз започнах много трудно и точно тогава не вярвах, че ще успея да стигна до отличията. Първата среща за влизане в топ 32 паднах от румънката Сабина Мартис 10:2. Този бой мисля, че ми помогна да се стегна за следващите.
- Как ти повлия ситуацията с украинката Харлан?
- В боя с Харлан аз не знаех, че няма да играя. Бях готова за реванш, тъй като на Европейските игри имахме много оспорван двубой, в който аз загубих 13:15, и исках да докажа, че мога да я победя.
- Кога разбра, че тя няма да излезе на пътеката?
- Впоследствие аз седях и чаках в стаята, откъдето ни изкарват, но бях уведомена, че съперничката ми е получила черен картон. Стана ми тъпо, защото бих предпочела да я победя на пътеката, а не да спечеля така. Имах чувството, че цялата зала мисли, че съм се класирала сред най-добрите 16 незаслужено. Постоянно ми задаваха въпроси. В този момент аз просто се изолирах и си казах, че единственият начин да покажа коя съм е да се събера и да спечеля всички следващи боеве. Така и направих! Победих миналогодишната вицесветовна шампионка 15:8 и №2 в световната ранглиста с 15:9. Тогава вече изпуснах парата. През цялото време не си давах да се отпусна, въпреки че ги водех, защото знаех, че са много силни фехтовачки и дори най-малкото излизане от концентрация ще ми изиграе лоша шега. Намерих слабите им места и играех не до 15 точки, а до 20. Това ми помогна да съм максимално фокусирана до края и да не позволя емоциите да ме завладеят.
- На кого посвещаваш медала?
- Не мога да го посветя на един човек, тъй като много хора са до мен и ми помагат постоянно. Това е треньорът ми Ивайло Воденов, с когото се подготвяме от 10 години заедно, и отборът ми (с който искаме да се класираме за олимпийските игри). Също и моята съотборничка Емма Нейкова, която се възстановява от контузия от Европейските игри. Тя беше до мен цял ден и ми беше спаринг преди всеки бой до влизането в четворката въпреки контузиите. Женският отбор викаше за мен цял ден и въпреки че бяхме малка държава, те успяха да надвикат Франция. Беше велико преживяване и благодаря на всички. Този медал е за България. За пример, че ние сме с най-големите сърца и сме най-големите борци.
- Отпразнувахте ли бронза ти с отбора?
- Директорът на моята фехтовална академия „Етрополски“ Запрян Ванчев имаше рожден ден и ходихме на ресторант. Тъй като всички се представихме много добре в индивидуалното, сме много уморени преди отборното.
Таня Манова
