- Вера, как приемате наградата за спортна журналистика на името на вашите колеги от Българската национална телевизия Людмил Неделчев и Николай Колев - Люпи и Мичмана?
- Журналистиката не ми е била мечта, но след като попаднах в нея, трябваше по някакъв начин да догоня високите стандарти, които моите колеги Мичмана и Люпи бяха поставили. Сегашното поколение бих посъветвала да не позволява клишетата да взимат връх в работата му. Аз самата винаги съм учила и дъщерите си да дълбаят дълбоко, дори да става дума за зелените краставици.
- Как гледате на състоянието на световния спорт след изваждането на Русия и Беларус от повечето състезания?
- Болезнено е. Ако някой е изплащал чужди грешки, той ще разбере колко неправилно е това действие. Мен животът ме е поставял в ситуации, в които е трябвало да изплатя чужди грешки, и знам какво е. Това е много непремислено и жестоко. Също така не виждам никаква логика в тази идея, която за щастие не беше прокарана до края, да се заличат всички рекорди от миналото. Тоест нямаше да имаме Стефка Костадинова, която е недостигната от 1987 година. Общо взето, мисля, че човечеството е загубило здравия си разум. Всички ние сме в това Брауново движение и колкото по-скоро ни навести здравият разум, толкова по-добре.
- Но отношението към руските спортисти нямаше ли да е много негативно от всички страни, ако все пак те бяха допуснати до международни прояви?
- Ако аргументацията е да не ги подлагат на унижения и на лошо отношение, може би е така. Времето ще покаже. Но без тях поне гимнастиката ще обеднее. И спортната, и художествената, и акробатиката, и батутът. Не е редно политиците да решават своите въпроси чрез спортистите или културните дейци, защото това, което чуваме за световноизвестни певци, диригенти, актьори, какво означава? Прилича ми на „1984” на Оруел или „451 градуса по Фаренхайт” на Рей Бредбъри. Чели сме го като фантастика, в която никога няма да попаднем, а не се ли намираме там? Не мога да приема „Ти кажи това” и тогава можеш да си упражняваш професията. Смутена и объркана съм, както всички хора около себе си.
-Какъв ще е изходът от всичко това?
- И това ще мине, но животът не се състои в черно и бяло. Той е поредица от полутонове. Истината никога не е само черна или само бяла, не можем да се делим на добри и лоши, всеки един от нас е съвкупност от двете. Откъде младите хора набират информация за случващото се? На всички, които използват YouTube, горещо бих препоръчала да чуят лекцията на Джон Миършаймър. Той е един от водещите професори на университета в Чикаго и прави дисекция на настоящата международна обстановка. Просто ние не сме били в течение на процесите в Украйна и Русия през последните 10 години. Така че бих посъветвала днешните журналисти винаги да намират начин да подскажат някаква истина, различна от тази, която се умножава из средствата за масова информация. И това може да става, без да си драстичен, агресивен, без да унижаваш човека - винаги има начин, аз самата съм била в такава ситуация.
- Смятате ли, че огромният достъп до информация и съвременните технологии до някаква степен ни отдалечават един от друг и не ни обогатяват като хора?
- Навремето пътувах с една чанта, пълна с книги и елементарни тоалетни принадлежности. Нямаше го чичо Гугъл, нямаше Фейсбук. Затова и учех езици - за да знам кой ме псува и кой ми се радва. И, разбира се, за да вадя информация за работата си. Сега трудното е, че трябва много, много да се интересуваш и да четеш, за да се ориентираш сам за себе си в това цунами от новини. А не да приемеш едната крайност или другата, а в момента точно това става. Както казах, разделени сме на бели и черни, добри и лоши. Извинете, такова нещо в живота няма. Така както страдам за тези украинчета, по същия начин се питам защо едно дете, което се ражда сега, трябва да изплаща дълговете на бабите и дядовците си. Тоест информация има, но са нужни дълбочина и познания, за да я добиеш и отсееш. Нашата роля беше трудна, защото нямаше информация, а на вашето поколение е трудна, защото има прекалено много. И трябва да търсите и намирате там, където не всички могат да я открият.
- Да се върнем към олимпийския турнир по художествена гимнастика в Токио. С какво ще го запомните?
- Ако говорим за реакцията на рускините веднага след състезанието, аз мога да разбера Ирина Винер. Това е явно човек, който се е борил със зъби и нокти, за да стигне, където е. Да, жена на богаташ, но аз я познавам, когато беше бедна… След Токио Винер кървеше, но ние не бяхме ли в същото положение, след като Нешка Робева ни напусна в края на 90-те години? Художествената гимнастика не беше ли дълбоко в ямата, в калта? Знам колко е болезнено. Истината е, че стандартът в Русия е висок и всички се равняват по него. Художествената гимнастика в България нямаше да я има, тя дойде оттам. Затова ни беше трудно да ги догоним по игра с телодържание. Това е традиция, а не си ли я пазим, къде отиваме?
- Нашата гимнастика обаче отново се изправи на крака и най-накрая създаде и олимпийски шампионки.
- Да, и точно заради традицията. През всичките тези години са се раждали момичета, които са попили ентусиазма, желанието, познанията. И в края на краищата гимнастическото съсловие е много особено. Не ни гледайте, че понякога се скубем по косите, а че художествената ни гимнастика успя да възкръсне след такава дълбока криза. И тук вече е въпрос на характери. Преди говорехме за борбеността на Нешка, сега това е Илиана Раева. Аз твърдя, че без нея нищо от това нямаше да се случи. Просто е човек, който - вари го, печи го, той си знае какво иска и успява да обедини. Този капитал, който щеше да изтече изцяло навън, тя го задържа тук. Защото и сега, като видите списъка на българки, които работят в чужбина, ще се хванете за главата. Но значи е възможно да продължим напред. Това е едно от нещата, които съм приела от предишните поколения. Аз съм един от малкото живи хора, които си спомнят Иванка Чакърова или Цветана Атанасова по трико, и всички тези колосални фигури, които са поставили основите.
По думите на голямата журналистка Раева е обединител на художествената гимнастика, спортът тази година празнува 70-ия си юбилей в България. Той ще бъде отбелязан с книга и домакинство на световно първенство в София през септември.
- Следващите момичета дали ще могат да повтарят успехите на сегашните?
-Трябва да престанем с този максимализъм в очакванията. Целият живот е една синусоида. Видяхте какво стана с Винер и нейната школа. Когато не можеш да дадеш и един медал и да насърчиш някой друг, който идва от страна, в която няма такава подкрепа, как очакваш, че ще те търпят три века? Няма такова нещо. Тогава се получава застой за всеки един от нас. Ако се помисля за недостижима, след няколко месеца ще съм прочетен вестник. Човек непрекъснато трябва да се стреми да се развива, защото нищо в живота не е дадено. И не е само връх и само падение.
- С какво се занимавате, откакто се оттеглихте след 25 години в Британската федерация по гимнастика?
- Подготвях книгата за историята на българската художествената гимнастика, която трябва да излезе по случай 70-годишния й юбилей. Тя вече е готова и се срещаме с издателите. Не е чисто документална, нито чисто художествена. Написах я със спомените на 75 жени, така че в нея има много гласове. Аз съм само координатор, който задава тона, а целта ми беше да създам представа за феномена българска художествена гимнастика.
- Дъщерите ви как са?
- Здрави, работят много упорито, гордея се с тях. Голямата Вероника живее в Англия, а малката Диляна - във Франция, където вече имам внучка. Лина е прекрасна, на годинка и половина. Кръсти ме „баба Вея”.
Таня Манова
